Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (16)

Chapitre XVI

Ако не бяха ранният изгрев и оскъдно затъмнените прозорци, Ейприл можеше да пропусне целия следващ работен ден.

Когато слънцето огря право в лицето й, тя скочи и седна в леглото. Беше напълно дезориентирана, главата й беше пълна с танцьорки на канкан и слонове. Очакваше едва ли не някой пълен потен мъж да хърка до нея. Трябваха й няколко минути, за да си спомни как се казва и в коя държава се намира. Беше готова да обвини часовата разлика, но вината бе по-скоро в хубавото бургундско вино и солидната доза от дневника на Март, които бе погълнала.

Ейприл изпъшка и преметна крака, за да се изправи, но веднага се отдръпна, когато стъпалата й допряха хладния дъсчен под. Стомахът й изкъркори отново, а може и изобщо да не беше спирал. Хвърли един поглед към огледалото и пред нея се разкриха разрошена коса, зъби с червеникав оттенък и смачкани дрехи, които бе облякла преди два дни, когато все още се намираше на друг континент.

„Ще поработя малко вкъщи“ — започна да пише на Оливие, докато се събличаше. „Вкъщи“. Беше странно да нарече така мястото, на което бе пристигнала едва преди няколко часа. И въпреки това тук се чувстваше повече у дома си, отколкото в жилището в Манхатън, на чийто нотариален акт бе изписано нейното име. „Ще дойда в апартамента по-късно, между девет и десет часа“.

Ейприл хвърли телефона на тоалетката и се мушна под душа, ако това нещо изобщо можеше да се нарече душ. Банята в съблекалните на гимназията беше по-просторна, да не говорим, че налягането на водата бе значително по-силно. Душкабината беше тясна, крановете се завъртаха само ако приложиш сила, а от металния чучур, който висеше над главата й, едва се процеждаха капки хладка вода. Ейприл се завъртя в безуспешен опит да намокри цялото си тяло. Обикновено всички исторически сгради имаха проблем с баните, но тук ситуацията беше отчайваща. Може би преди сто години Жан Юго е разполагала с по-удобна баня от тази. Но разбира се, тя е била Жан Юго. Jeanne au pain sec би могла да поиска ролята на душ да се изпълнява от слон и градът веднага би уредил двайсет и пет слона да влязат с бодра крачка през вратата й.

Ейприл се замисли за Жан Юго. Каква беше нейната истинска история? Или по-скоро каква беше връзката между Жан и Март?

Странна беше тази вековна мания по известните личности и техните наследници. Юго, Кенеди, Уиндзор — нищо не се бе променило особено, освен начина, по който медиите ги отразяваха. Бащата на Ейприл ги наричаше „клуб на късметлийската сперма“ и наистина самата Жан Юго не бе постигнала нищо забележително, освен че се бе родила в известно семейство. Въпреки негодуванието на Март, това не беше особена новина. Дори Исус Христос е имал нужда от вярата на тълпата за цялата тази работа с божия син.

Ейприл не беше особена поклонничка на поп културата. Имената на знаменитостите почти не й правеха впечатление. Но когато ставаше дума за Виктор Юго? Ейприл бе готова да застане до Март, да се подреди редом до всички улични хлапета само за да зърне сватбената процесия на Юго-Доде. Според Трой тя беше вманиачена на тема театър, но името Виктор Юго така или иначе означаваше много за Ейприл. Без знанието на Юго, на някого от семейството или от познатите му той се бе превърнал в част от миналото на самата Ейприл (макар нейният произход да бе далеч по-скромен).

Адаптацията на известния роман на Юго „Клетниците“ беше първият бродуейски спектакъл, който Ейприл бе гледала, макар че го гледа в Лос Анджелис, а не на Бродуей. Отиде там една неделя заедно с баща си, две седмици след като бе навършила петнайсет години. Двете дами, които седяха до тях, весело се разкудкудякаха с широки усмивки, когато видяха, че бащата и дъщерята са излезли заедно. Какъв мил баща. Каква прекрасна млада дама. В интерес на истината баща й наистина беше мил. А Ейприл, ако не прекрасна, поне не бе така ужасна, както можеше да е една тийнейджърка.

Но това, което тези „неразделни дружки“, както ги бе нарекъл баща й, не бяха разбрали, бе, че само преди няколко часа бащата на Ейприл, този мил мъж с шкембенце, който се смееше тихичко до нея, се беше предал. Само докато мигне, или поне така й се стори на Ейприл, заболяването на майка й се бе оказало по-силно от способността на баща й да се грижи за нея. По някое време в ранните сутрешни часове Сандра Потър беше преместена от дома си в един хоспис, който се намираше наблизо. Когато Ейприл се събуди, майка й вече я нямаше, а на нейно място имаше два билета за „Клетниците“, любимия й мюзикъл.

— Майка ти е много болна — беше казал баща й.

Тогава за първи и последен път спомена за болестта й, по-късно използваше думи като „удобства“, „по-лесно“ и „за нейно добро“, но никога повече не спомена думата „болна“. Ейприл трябваше да научи истинската история от брат си. А брат й се сдоби с информацията след упорито преследване на лекарите.

Този ден обаче Ейприл не зададе нито един въпрос. Не пожела да узнае нищо. Вместо това сви рамене, извади от дъното на гардероба на майка си чифт официални бели обувки с не много високи токчета и се съсредоточи върху това коя фланелка на „Клетниците“ да си купи. Широка или вталена? Дали развяващата се коса на момичето нямаше да привлича твърде голямо внимание върху плоския гръден кош на Ейприл? В крайна сметка избра сива фланелка, размер XL, макар самата тя да бе размер XS.

Накрая Ейприл остави фланелката, както си беше още в плика, на пода под седалката си. Не очакваше да хареса представлението и гледаше на цялото излизане като на начин да достави удоволствие на баща си вместо обратното. Но когато прожекторите осветиха сцената, революционерите започнаха битката и Валжан и Фантин запяха, Ейприл бе омагьосана. Не се смяташе за ревла, но очите й бяха насълзени почти през цялото представление. Едва когато порасна осъзна, че сълзите най-вероятно са били свързани не толкова с пиесата, колкото със събитията същата сутрин.

На следващия ден баща й се върна в Лос Анджелис, за да вземе забравената фланелка. Това бе последното, което направи за децата си, като изключим факта, че ги караше до болницата и до църквата. След като майката на Ейприл напусна дома им, цялото му внимание се насочи към нея. Единственото, върху което можеше да се съсредоточи, бе постепенното трагично влошаване на състоянието й. Погледнато назад, поведението му беше изключително мило. Но по онова време изглеждаше ужасно несправедливо. И докато баща й беше в болницата, за да се грижи за майка й, или ходеше на църква, или вършеше каквото там вършеше, за да плаща сметките, Ейприл непрекъснато въртеше саундтрака на „Клетниците“, който гърмеше из цялата къща през по-голямата част от времето, докато беше будна. Въпреки че пречеше на брат й, музиката пренасяше Ейприл в друг свят и което бе по-важното — давеше грохота на тишината, която бе останала след майка й. Само след седмица всички съседски кучета можеха да излаят „Чувате ли как хората пеят?“

След като привърши с опитите да изплакне шампоана от косата си, Ейприл тихо изтананика няколко реда от „Господарят на къщата“. Едва когато стигна до думите „бъбрек от кон, дроб от котка/да напълним наденицата, с каквото можем“, Ейприл осъзна, че очите й са се налели със сълзи. Как бе възможно да се е отдалечила толкова много от дома си и изведнъж да го почувства по-близо от всякога? Също както Март и Ейприл обвини за това Жан Юго.

След като най-после успя да се отърве от мръсотията на самолета и от праха от затворения апартамент, грабна от закачалката една хавлия с големината на кухненска кърпа. Погледна телефона си. Нямаше съобщения. Не че от Трой се очакваше да се обади, но Ейприл нямаше да има нищо против, ако го бе направил. Докато се бършеше и се чудеше какво да облече за деня, за да не прилича на американка, погледна към телефона си тридесет и седем — тридесет и осем пъти. Мълчанието му проглушаваше ушите й.

Обу дънки, тънък пуловер и сложи един шал от „Хермес“, който бе купила с малкото пари, които печелеше навремето като куратор на музея. Тогава прецени, че трябва да гледа на шала като на инвестиция. Нещо подобно на барманската рокля на Март. Макар, разбира се, Ейприл да не бе заплашена да изгуби дома си, или поне не и тогава, когато купи шала.

Въздухът навън бе хладен. Мъглата се стелеше ниско и небето изглеждаше тъмносиньо. Тъй като все още бе относително рано, улиците бяха почти празни, като изключим известен брой доставчици, уличните чистачи и няколко купонджии, които се прибираха вкъщи след прекараната навън нощ. Този район не бе населен от амбициозни бизнесмени, което караше Ейприл още повече да го харесва.

След като поздрави няколко улични метачи с ентусиазъм, за който Люк Тебо би казал, че е типично американски, Ейприл пресече улицата и влезе в пекарната. Звънчето над главата й иззвъня. Макар миризмата вътре да бе така упойваща, че би накарала и най-капризният парижанин да прояви нерешителност, Ейприл много добре знаеше какво иска. Пристъпи на пръсти към витрината.

Bonjour les chouquettes, липсвахте ми.

Шукети^[1]. Идеалните сладкиши. Пухкави и леки. Правеха ги в две разновидности — посипани със захар на кристали или с шоколадови пръчици. Ейприл избра sucre perlé. Щом си в Париж, няма да е лошо храната ти да блести.

След като си купи цяла дузина и няколко пъти весело спомена, че вкъщи я чака голямо семейство, Ейприл поръча и кафе за навън. Когато отвори чантата си, за да заплати покупката, не можа да се въздържи и още веднъж погледна към телефона. Нямаше нови съобщения.

Заредена със захар и кофеин за утеха, Ейприл се върна обратно в апартамента, където прецени, че има достатъчно време, за да се натъпче с шест или седем шукети, докато се занимаваше с малко „проучване“. Беше казала на Оливие, че възнамерява да поработи вкъщи, а дневниците на Март формално можеха да се квалифицират като „работа“. Освен това Ейприл не бързаше да ги показва на парижките си колеги. Тези документи бяха истинска находка и Ейприл все още не искаше да отговаря на въпроси като тези как ги е получила, кога ги е получила и защо най-неочаквано адвокатът бе решил, че трябва да се свърже с нея. Изведнъж цялото това положение й се стори твърде несигурно, прекалено деликатно, имаше чувството, че само една погрешна стъпка е в състояние да разруши всичко.