Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (42)

Chapitre XLII

— Ейприл? — излая в телефона ядосаният глас.

Беше минало повече от седмица. Ейприл си мислеше, че вече всичко е ясно, че има разрешение да удължи престоя си и че никой в Ню Йорк не възразява. Обикновено Питър предпочиташе да изразява несъгласието си на момента, но сега нещата бяха по-лоши. Беше си оставил време да премисли и да се ядоса още повече.

— Питър? — отвърна меко Ейприл! — Как си?

— Това е абсолютно неприемливо!

Ейприл усети как телефонът в ръката й загрява и приближи към прозореца. Тъй като времето най-после се бе стоплило, по обед в апартамента на Март беше ужасно задушно, въздухът бе изпълнен с алергени и задушаващи облаци прах.

— Каквато и да е причината да си ядосан — започна тя, макар добре да знаеше точно каква е причината, — сигурна съм, че положението не е чак толкова лошо.

— Не ми се прави на глупачка, Воут. Става въпрос за имейла ти и за отложения самолетен билет, който Бърди разпечата и плесна на бюрото ми.

— Направихме промените преди повече от седмица.

— Ние ли сме направили промените? Ха! Това вече много ми хареса. Не си спомням да съм участвал в подобно нещо. Кои са тези ние, за които говориш?

— Добре. Планът е изцяло мой. Бърди направи това, което й казах. Да не говорим, че стана преди осем-девет дни. Защо си толкова ядосан сега!

— Трябваше ми известно време, за да се успокоя. Би трябвало да те уволня незабавно. Всъщност мисля, че наистина ще го направя.

Питър си беше такъв — драматичен, склонен лесно да изпуска нервите си. Поне веднъж месечно заплашваше Ейприл с уволнение, макар че атестациите, които даваше за работата й, съдържаха само похвали и дълги описания на таланта и професионалните й умения.

— Очаквам да си в офиса в понеделник — заяви той и с всяка дума гласът му се извисяваше все повече. — Да не мислиш, че ние тук се размотаваме, почесваме се по задниците и се питаме какво ли си е наумила този път милата Ейприл. Има толкова много работа за вършене. Други търгове. Наложи се лично аз да отида на оглед в една къща в Лонг Айлънд.

— Какъв ужас! — възкликна Ейприл. — Много съжалявам, че не съм там да помогна. Не бих и помислила за удължаване на командировката си, ако не беше абсолютно належащо. Ти самият ми каза, че мога да го направя, не помниш ли? Още в началото, когато ме изпрати тук. Каза ми да остана колкото е необходимо. Е, налага се да остана по-дълго.

Питър въздъхна, желанието да спори вече го напускаше.

— Бърди ми каза, че имаме подкрепата ти за това, което правим — напомни му тя. — И че си напълно съгласен с нас. Хайде, стига, Пийт. Знаеш, че съм права.

Той въздъхна отново, този път по-силно, за да е сигурен, че Ейприл го е чула.

— Не ме наричай Пийт.

— Хайде… шефе. Знаеш, че трябва да остана.

— Нали осъзнаваш, че това струва пари? — попита той. — А и сезонът на търговете наближава. Трябваш ми тук, в Ню Йорк. Дори Карън иска да се върнеш. Явно ставам непоносим, когато те няма. Явно жена ми не обича да й се обаждам през деня, поне не и за да обсъждам служебни проблеми. И двамата се чувстваме нещастни! Проваляш брака ни!

— Предай й най-искрените ми извинения — каза Ейприл и се опита да потисне смеха си, Питър наистина звучеше отчаяно. — Иска ми се да съм там и да мога да поема част от стреса. Но престоят ми в Париж в крайна сметка ще се отплати. Колкото повече доказателства за произхода успея да събера, толкова по-големи ще бъдат продажбите, а оттам и премиите. Ти ме научи на това, Питър. Ти самият би постъпил точно така. Предишният Питър би постъпил така. Онзи младият и жаден за успех.

Питър шумно си пое въздух и Ейприл се напрегна в очакване на отговора му.

— Не ти подобава да говориш за възрастта ми — заяви той. — Добре. Имаш още две седмици.

— Страхотно! — изкрещя Ейприл. — И нека да уточним, искаш да кажеш две седмици, считано от днес? Защото…

— ДВЕ седмици. Считано от ДНЕС.

Ейприл отново изпищя от радост.

— Това е — продължи той. — И повече никакви глупави удължавания на престоя.

— Чудесно. Идеално.

— Не знам защо ти позволявам тези щуротии — оплака се Питър.

— Накрая ще видиш, че престоят ми ще се отплати! — повтори Ейприл щастливо. — Обещавам! Сега най-добре да се захващам за работа, за да мога да свърша всичко.

— Ами да, захващай се!

И връзката прекъсна.

Останала без дъх от прекрасния вкус на победата, Ейприл започна трескаво да обикаля из апартамента и да събира папките и бележките си. Беше петък и още предишната вечер Оливие и Марк бяха отишли в извънградските си вили. Ейприл не виждаше никаква причина да остава тук и да продължава да гълта прахоляка. През останалата част от следобеда щеше да работи на слънце на Площад де Вож.

В един часа жегата в града беше почти непоносима. След като седмици наред температурата едва достигаше десет-петнайсет градуса, сега изведнъж реши да скочи до почти трийсет и пет и целият Париж бе обвит в дебелото влажно одеяло на жегата. За по-голям драматичен ефект Ейприл използваше градусите в Целзий, защото така само за няколко дни температурата бе станала три пъти по-висока.

Площад де Вож се простираше между трети и четвърти арондисман и не бе никак близо до девети, особено когато човек носи лаптоп и се поти обилно, но беше едно от любимите места на Ейприл в Париж. Мебелният музей, в който бе работила, се намираше само на няколко преки и по онова време почти не минаваше ден, без тя да мине под аркадите на площада или да се разходи по зелените му площи.

Бяха минали години, откакто за последен път бе идвала тук, но все още можеше да си представи къщите от червени тухли и бели камъни, стръмните им покриви, покрити със сини плочи, и фонтана с лъвските глави, от които течеше вода. Преди повече от четиристотин години крал Анри IV създал площада като кралски павилион. Сега там имаше магазини, ресторанти и скъпи ренесансови жилищни сгради. Но преди всички тях векове наред тук е било идеалното място за дуели. Ейприл се питаше дали някой от обкръжението на Март се е дуелирал на тези поляни. Човек трудно можеше да си представи саби и пистолети тук, където днес беше пълно с влюбени двойки, с хора, които се пекат на слънце, и с малки дечица.

Ейприл намери маса под една от аркадите. Извади лаптопа си и започна да работи. Когато пристигна, вече имаше хора, но с всяка изминала минута паркът ставаше все по-гъсто населен. Елегантно облечени майки водеха своите мъничета и търсеха пясъчници, в които децата да си играят на сянка. Изискани двойки се разхождаха, хванати за ръка, някои, увлечени в разговор, други — съвсем мълчаливо. Туристи с раници отпочиваха върху тревните площи.

На Ейприл също й се прииска да се излегне на тревата. Питър беше нервен, но колко работа трябваше да свърши точно в този момент? Уикендът почти бе дошъл. Всички добри парижани вече бяха приключили работа и се наслаждаваха на почивката си. Докато тези мисли се въртяха из главата й, Ейприл почти можеше да усети гнева на Питър от другата страна на Океана.

Отговорът беше — цялата. Ейприл трябваше да свърши ЦЯЛАТА работа, и то по възможно най-бързия начин.

Загледана с известен копнеж в младите туристи с раници (mon Dieu, какъв живот — без абсолютно никакви отговорности), Ейприл извади телефона си. Бърди беше обещала да й изпрати някои снимки, основен материал за големите планове, които крояха. Имейлът все още не бе пристигнал, но имаше ново съобщение. Сърцето на Ейприл трепна.

Имам новини за Март — беше написал Люк, съобщението беше изпратено преди седем-осем минути — Къде мога да те открия? В града ли си?

Да — отговори веднага Ейприл, пръстите й бягаха по клавиатурата. — В кафене „Карет де Вож“. Близо до Площад де Вож. Ще остана още час-два.

Предполагаше, че по това време на седмицата Люк също като Оливие и Марк се е скрил в някоя стара каменна къща извън града. Фактът, че е в Париж и мисли за Март (добре, може би в известна степен и за нея самата), накара Ейприл да се усмихне по-широко, отколкото е прилично за човек, който е сам на масата. Ако някой я наблюдаваше, като например двете дами в розово, седнали в близост до нея, щеше да си помисли, че не е съвсем наред. Не че те изобщо й обръщаха някакво внимание. Може би дори не я бяха забелязали, но ако я познаваха, със сигурност щяха да си помислят: „Мили Боже, какво става с нашата приятелка Ейприл? Май си е изгубила ума!“.

Е, съвсем скоро вече нямаше да е сама. Налудничавата усмивка можеше и да остане на лицето й, но тогава щяха да видят Люк. И изведнъж всичко щеше да им стане ясно.