Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (77)

Chapitre LXXVII

Разкритието, че е потомка на Болдини, причини още по-големи затруднения в дишането на мадам Вание, което от своя страна предизвика нова намеса на домашната бърза помощ в кухнята. Този път здравните работници пристигнаха с медицинска апаратура, включително и портативен кислороден апарат. Докато наблюдаваше как мадам Вание си поема големи глътки въздух от маската, на Ейприл й се прииска и тя да може да го направи. След чутото, тя също бе започнала да диша тежко.

Мадам Вание беше дъщеря на Болдини, негова законна дъщеря. На осемдесет и седем годишна възраст вечно своенравният Болдини бе решил веднъж завинаги да се превърне в улегнал човек. Въпреки напредналата си възраст искал да има жена и да създаде семейство. По време на сватбения обяд Болдини се извинил за старческото си състояние и шеговито заявил: „Не съм виновен, че съм толкова стар, това е нещо, което ми се случи съвсем неочаквано“. Майсторът на мазката успял да създаде още едно дете, преди да почине от пневмония, осемнайсет месеца след женитбата си.

— Можем ли да ви донесем нещо? — попита Ейприл, след като мъжът с вид на латиноамериканец изнесе кислородния апарат. — Малко вода? Или да ви оставим за малко сама?

— Не, добре съм — увери я мадам Вание и се намести в стола си.

Държеше в ръка нова чаша чай и се усмихваше с ледената си усмивка, сякаш не се е случило нищо.

— Сега вече знаете каква е ролята ми в тази история, какво е мястото ми в цялата картина.

— Имате забележително потекло — рече Ейприл. — Сигурно много се гордеете с баща си.

— Изобщо не го познавам — отвърна мадам Вание и сви рамене. — Починал е, когато съм била още съвсем малка, и като момиче не се интересувах особено от художествените му постижения. Както повечето деца, и аз не ги разбирах. Така че може би гордост не е най-правилната дума. Но с времето започнах да го ценя. Трябва да призная, че изпитвам определено задоволство, когато някоя от картините му се продаде на висока цена по време на търг. Според майка ми, мир на праха й, единственото нещо, което някога е искал през живата си, е да бъде ценен заради таланта си.

— Майка ви — започна Ейприл, спомняйки си какво й бяха казали Марк и Оливие, — тя е писала за портрета в апартамента, права ли съм?

— Да — кимна мадам Вание. — И това ви помогна с доказателствата за произхода, non!

— Що се отнася до Болдини, това беше основното доказателство — потвърди Ейприл.

— Щеше да се радва, че е могла да помогне. Майка ми много обичаше този човек, въпреки трудния му характер.

— Той е имал сърце — каза Ейприл. — Сигурно би бил много щастлив, ако можеше да узнае, че дъщерите му са живели под един и същи покрив и са си помагали в продължение на толкова много години. Неговата кръв, неговите наследници са продължили и след него.

Мадам Вание се усмихна. Този път усмивката й не беше високомерна и снизходителна, а едва забележима, напрегната, устните й почти не се отвориха. Тази усмивка бе пълна с тъга и съжаление.

— Той може да е обичал и двете ни — каза тя, — но само една от нас носеше неговата кръв.

— Но вие казахте, че той е ваш баща.

— Наистина е така.

— О! — Ейприл имаше чувството, че думите я удариха право в стомаха. — Значи смятате… смятате ли, че Лизет не е била негова дъщеря? Аз мислех, че сте сестри. Полусестри. И че това е причината да сте толкова близки.

— Ние наистина бяхме сестри — потвърди мадам Вание и кимна. — Но не по кръв.

Тя въздъхна дълбоко. Една сълза се отрони от ъгълчето на окото й. Остана върху бузата й като дъждовна капка върху листенце на роза.

— Тогава защо Март твърди, че той е бил неин баща? — попита Ейприл.

— Не знам откъде й е хрумнала подобна мисъл — отвърна мадам Вание, — но е била напълно убедена в това. Дори Лизет беше убедена, след като прочете дневниците на Grand-mère. И по тази причина дойде в къщата ни, когато настъпи моментът да избяга от Париж. Бях много по-малка от нея, нали разбирате. Лизет смяташе, че е неин дълг да се погрижи за мен, точно както Март смятала, че е неин дълг да се грижи за Маргьорит, а Маргьорит — че трябва да се грижи за Март. В края на краищата съм щастлива, че вярваше в това. Радвам се, че заблудите й за нашето семейство я доведоха при мен.

Мадам Вание обърна глава и се загледа през прозореца, дългото й, плоско лице се отразяваше в дългото, плоско стъкло. Ейприл започна да си играе с едно протрито местенце на дънките си. Както много пъти, откакто бяха пристигнали, и сега изчакваше мадам Вание да събере сили, за да продължи.

— Мисля, че Лизет искаше да вярва в това — продължи Анес, все още загледана през прозореца. — Също като Март и тя искаше да има семейство и семейна история. Та кой не иска? За съжаление, посмъртно бе направен ДНК тест. Не трябваше да се захващам с това — мадам Вание подсмръкна и още няколко сълзи се търкулнаха по бузата й. — Майка ми през цялото време твърдеше, че не е вярно, че баща ми се е заклел, че никога не е докосвал това момиче, Беатрис.

— Кой е бил бащата на Лизет? — попита Ейприл. — Ако не е бил Болдини, тогава кой?

— Беатрис е била отгледана във „Фоли Бержер“. Играла си е с играчките си зад бара. По-късно, когато пораснала, се гримирала и си правела различни прически в съблекалните на танцьорките. Всеки би могъл да е баща на Лизет. Казвам ви го съвсем буквално. Едно красиво момиче, което не разполага с целия си ум, на подобно място. Колко са възможните сценарии, питам аз.

— Много — отвърна Ейприл и отпусна брадичка на гърдите си. — Много.

— А сега, моля да ме извините — каза мадам Вание съвсем неочаквано и се надигна от масата. — Трябва да си почина. Всичко това беше доста изтощително.

Без да се сбогува или по някакъв начин да покаже, че възнамерява да се върне, мадам Вание остави чашата си в умивалника и се отправи куцукайки към вестибюла.

— Получихме доста информация — обади се Люк, след като лекото потропване от краката на възрастната дама съвсем отзвуча. — Доста информация.

Ейприл изсумтя нещо като знак на съгласие, беше прекалено объркана. Мадам Вание й беше дала това, за което я беше помолила, но Ейприл изобщо не искаше това.

— Не мога да повярвам, че Март е свършила по този начин — каза тя. — Била е заобиколена от толкова много хора, а е умряла побъркана и потънала в мрак.

— Всички умираме, потънали в мрак — заяви Люк. — Всички си отиваме сами. Кажи ми, Аврил, какво очакваше да намериш тук?

— И аз самата не знам. Може би някакъв завършек?

— Завършек за теб или за Март? Ça fait rien. И в двата случая няма такова нещо. Животът продължава, светът продължава напред, семенцата, които сме посели, продължават да растат. Но Март дьо Флориан всъщност е голяма късметлийка, non? Въпреки лудостта си. Не всички можем да се похвалим, че век по-късно ще се намери някоя красива специалистка по история на мебелите, която да се заинтересува от нашия живот. Сега Март ще си получи големия търг. Портретът й ще бъде продаден на някой богат стар сноб за един милион евро, че и повече. Според мен нейният край е много по-добър, отколкото на повечето хора.

Люк загаси цигарата си.

— Моля те, въздържай се да споменаваш седемцифрени числа — измърмори Ейприл. — Не знам какво ще направя, ако тази картина не се продаде за сумата, която заслужава.

— Доказателства за произход, ma belle. Доказателства.

Някой се раздвижи в кухнята и след малко се появи една азиатка, облечена в кимоно. Каза им, че мадам Вание се е оттеглила. Била сигурна, че могат и сами да намерят пътя до вратата, както и обратно към Париж, ударението беше сложено върху обратно към Париж.

— Твърде безцеремонно ни отпратиха — измърмори Ейприл, когато жената се обърна и излезе. — Внимавай вратата да не те удари по задника, докато излизаш.

— Внимавай вратата да не те удари по задника. Харесва ми. Ще го прибавя към колекцията си от американски изрази.

Изправиха се. Ейприл за последен път обходи с поглед кухнята на мадам Вание (кухнята на Лизет, кухнята на Маргьорит), след което и двамата се изнизаха на пръсти към вестибюла.

— Може би и без това е най-добре да си тръгнем сега — каза Люк, когато стигнаха до фоайето.

Отвори със замах тежката дъбова врата и се спря на най-горното стъпало. Лъчите на сутрешното слънце преминаваха през косата му. На тази светлина кафявите му очи изглеждаха зеленикави.

— Нямаме много време. Готова ли си да напуснеш Сарла?

— Остави Сарла — отговори Ейприл и преметна чантата си през рамо. — Самолетът ми излита след дванайсет часа. Трябва да съм готова да напусна Париж.

— Не се тревожи. Пак ще се върнеш.

Ейприл се усмихна и заслиза надолу по стълбите. Сега чантата й беше доста по-лека, в нея вече ги нямаше дневниците на Март, които напоследък носеше непрекъснато. Беше странно, че е празна. Беше странно, че работата й тук беше приключила и след двайсет и четири часа отново ще е в САЩ.

Опита се да си представи как колата се отдалечава от къщата на мадам Вание. Представи си как пристигат в Париж, Люк застава на ъгъла и й спира такси. Ейприл сяда на задната седалка, таксито тръгва из улиците на града, а Париж остава все по-далеч и по-далеч зад нея.

Можеше да чуе шума на двигателите и да усети под краката си пода на самолета. Да вкуси застоялия въздух в носа и устата си. Ще седи до прозореца, винаги сяда до прозореца. Пилотът ще форсира двигателите и ще прелетят над Париж, докато милиони светлинки проблясват под краката им.

Накрая самолетът ще кацне в Ню Йорк. Това й се струваше някак далечно, макар че кацането беше най-важната цел. Опита се да си представи, че излиза от самолета и преминава през тълпата от пътници. Видя дългата, извиваща се опашка пред митницата. И после какво?

Ако удържи на думата си, Трой ще я чака отвъд бариерата. Ако е там, сигурно ще грабне чантата на Ейприл (този път ще му позволи да го направи) и ще я прегърне през раменете. Заедно ще намерят начин да управляват новата си стара връзка.

На плажа в Коронадо си бяха казали, че шансът им е петдесет на петдесет. Нищо не беше сигурно, но все пак шансът беше много по-голям, отколкото Ейприл първоначално си мислеше. Най-хубавото бе, че за двама души, които си изкарваха хляба, оценявайки стойности във финансите или на мебели, петдесет на петдесет беше значителен шанс, нищо че на други хора би се сторил нисък. Не беше изстрел в тъмното, а петдесет трудно извоювани процента, които си заслужаваха усилията и бяха много солидно начало.

Ейприл си спомни колебанията, когато за първи път влезе в апартамента на Март и видя покритите с прах мебели, струпани на купчини и завити с платна. Тогава се бе почувствала безпомощна и обезкуражена, струваше й се невъзможно да опише толкова много вещи, да не говорим за това, че не бе наясно какъв смисъл носеха и как да прецени стойността им. Въпреки това се залови здраво за работа и в крайна сметка откри това, от което се нуждаеше. Произходът имаше значение. Историята имаше значение. Но те не можеха да гарантират какво ще се случи от тук нататък.

Бракът й беше не по-малко предизвикателен, не по-малко объркан. Този път обаче Ейприл много добре знаеше колко смелост и честност щяха да са й необходими, за да се зарови и да започне да го подрежда, докато ръцете й се напукат, а пръстите й започнат да кървят. След като се справи с хаоса в апартамента на Март, този в собствения й живот не й се струваше чак толкова страшен. Там имаше стойностни неща. И за разлика от случая с Март дьо Флориан, те трябваше да бъдат осъзнати единствено от двама души.