Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (19)

Chapitre XIX

Макар да знаеше, че закъснява, Ейприл все пак се изненада, когато установи, че Оливие вече е в апартамента. В Париж, Ню Йорк и на други не толкова блестящи места Ейприл винаги пристигаше в офиса първа. Не че апартаментът на Март бе просто поредното работно място, но Ейприл бе от хората, които обичат да отиват на работа първи и да си тръгват последни. От друга страна, не й се случваше често да не е преодоляла часовата разлика, да страда от лек махмурлук и да има на разположение стогодишни дневници, дадени й назаем. Това си бяха смекчаващи вината обстоятелства.

— Bonjour — поздрави тя и влезе олюлявайки се леко на прекалено високите си токчета. Предвид не особено стабилното си физическо състояние и прекалената консумация на захар, може би щеше да е по-разумно да се придържа към удобните си равни обувки. — Как сте тази сутрин?

Ейприл извади салфетка от чантата си, постла я на най-непретенциозно изглеждащата маса в стаята и постави върху нея третото си кафе за сутринта.

— Bonjour, мадам Воут — отвърна Оливие — Comment allez-vous?

— Bien, et vous?

— Bien.^[1]

Ейприл се огледа и в светлината на новия ден, след нощ, прекарана в пълноценен сън, апартаментът й се стори още по-огромен. Вчера бе видяла безброй съкровища. Днес все още виждаше съкровищата, но гледката бе помрачена от огромното количество работа, която трябваше да свърши. Явно Март бързо бе научила какво означава demimondaine и добре се бе възползвала от познанията си. Това със сигурност не бе апартамент на барманка.

— Изглеждате притеснена, мадам Воут.

— Моля, наричай ме Ейприл. Не, не съм притеснена. Но всичко това ми идва в повече.

— Така е — съгласи се Оливие. — Чака ни много работа.

— Меко казано. Кога възнамерявате да преместите вещите в офиса? — попита Ейприл и отвори бележника си. — Коя транспортна фирма използвате? Имаше една, която се справяше отлично, работех с нея преди много години. Трябва да проверя дали все още…

Оливие поклати глава.

— Няма да местим нищо, докато не дойде време за огледите. Нямаме място. През последните няколко месеца при нас пристигнаха огромен брой вещи, така че нямаме място и за мебелите на мадам Катрмер.

Мебелите на Март, за малко да го поправи Ейприл. Това са вещите на Март. Мадам Катрмер никога не ги е искала, дори и за миг през последните седемдесет години.

— Добре — каза Ейприл, не беше сигурна дали новината е добра или не. — Значи ще работим тук.

Апартаментът беше красив, но някак обсебващ, вдъхновяващ и въпреки това разсейващ вниманието. Може би щеше да се чувства по-добре в мазето на аукционната къща, където не висят полилеи, върху които да си представя гола женска плът. Но като се изключат тези неудобства, Ейприл бързо установи, че иска да остане в апартамента възможно най-дълго.

— Ако не сме изразили благодарността си по-рано — продължи Оливие, — трябва да ви кажем, че сме много доволни, че дойдохте. Високо ценим помощта ви. Със сигурност разбирате повече от европейски мебели, отколкото всеки друг в офиса.

— Merci beaucoup — отвърна Ейприл. — Много се радвам, че съм тук.

Намръщи се въпреки комплимента. Нещо сякаш бръмчеше в главата й и я разсейваше. Нещо не беше наред. Ейприл беше объркана, имаше чувството, че мозъкът й не работи както трябва.

— В мен ли е причината — започна тя, — или днес в апартамента има нещо странно…

Погледна през рамо и осъзна какъв беше проблемът. Портретът на Болдини. Нямаше го.

— Къде е картината? — изненада се тя. — Какво е станало с нея?

Оливие сви рамене.

— Пренесохме я в офиса, за да бъде оценена.

Ейприл притисна стомаха си. При мисълта, че повече няма да види портрета, й прилоша. Това е от шукетите, каза си тя. Десет еклерчета в продължение на час не е препоръчителна доза дори за най-здравия стомах.

— Но автентичността й все още не беше доказана — каза тя и започна да диша тежко, като че ли целият прахоляк от апартамента бе влязъл в белите й дробове. — Трябва да направим план, по който да установим произхода и автентичността, преди да започнем да подреждаме предметите. Разполагам с някои документи, предоставени ни от собствениците, които могат да ни помогнат в това отношение.

Върнете я. Върнете проклетата картина.

— Ne vous inquiétez pas^[2] — заяви Оливие. — Всичко е предвидено. Оказва се, че съпругата на Болдини е написала негова биография, която никога не е била публикувана. В нея споменава този портрет. По всичко личи, че няма съмнения за автентичността му.

— Чудесно — възкликна Ейприл. — Много добре. Това е страхотна новина. Невероятно. Какъв късмет.

Вярно беше — наистина беше страхотно, невероятно и имаха голям късмет. И въпреки това Ейприл имаше чувството, че лъже. Каква бе причината? Това, че повече няма да има „Фоли Бержер“, demimondaines и полилеи с голи жени? Новината беше добра за търга, но не и за „любопитната търговка“, както я бе нарекъл Люк.

— Мадам Воут — обади се Оливие, — всичко наред ли е? Vous êtes stressée.

— Не, не съм стресирана.

Много стресирана съм. Върнете портрета. Оставете стаята така, като си беше.

— Мадам Воут?

— Да… аз… замислих се за самия търг. Имате ли някакъв предварителен график. Трябва да го насрочим скоро.

Това са нещата, за които Ейприл наистина трябваше да се тревожи — графици и насрочване на търгове, а не куртизанки, рокли на волани и мошеническите трикове към някои членове на известни републикански фамилии. Но Март също заслужаваше свой собствен график. Фактът, че портретът е на Болдини, означаваше, че хиляди хора ще видят лицето на Март. Ейприл искаше да видят и останалото от нея.

— Всичко тук има потенциал да се превърне в много специален търг — продължи Ейприл и идеите започнаха да изскачат в съзнанието една след друга.

Може би беше възможно да изградят целия търг около личността на Март дьо Флориан, посмъртно да създадат за тази жена известна слава, известност, сравнима с тази на Жан Юго, може би дори по-голяма от нейната, помисли си Ейприл с усмивка.

— Представям си няколкодневна изложба — каза тя. — Разполагаме с доста богата история. Макар жената да не е известна дори на нас, занимаващите се с търгове, тя е общувала с Пруст и Монтескьо, дори с членове на семейство Юго. И разбира се, със самия Болдини. Само си помислете за историите, които тези вещи биха могли да разкажат.

— Страхотна идея — отвърна Оливие. — Но за съжаление, отговорът е non. Повечето от вещите ще отидат в търга „Значими френски мебели, скулптури и произведения на изкуството“ през септември. Останалите ще бъдат включени в търга „Значими европейски сребърни предмети, златни кутии и украшения“, който е — той спря за момент и провери в телефона си — през октомври.

— Какво? Не може така — възрази Ейприл. — Искате да ги използвате като пълнеж? В това няма никакъв смисъл.

— Честно казано, нямаме много неща за представяне през този сезон. Така че тези вещи чудесно ще попълнят търговете ни.

Изведнъж всички надежди на Ейприл за търга бяха разбити на парчета. Март бе стояла затворена през последните седемдесет години. Бяха направили забележително откритие, но ако разпилееха наследството й и го пръснеха измежду други вещи, нямаше да има никакво значение. Щеше да е сякаш изобщо не са я откривали.

— Изглеждате бледа — погледна я Оливие. — Искате ли да поседнете? Тук става доста задушно.

— Оливие — започна Ейприл и пое дълбоко въздух, — умолявам ви да премислите. Накарахте ме да пристигна в Париж, защото се нуждаете от познанията ми, и…

— Наистина се нуждаем от вас — прекъсна я той. — Но за съжаление, всичко вече е решено. Мисля, че така е най-добре. Е, да се захващаме ли за работа?

Без да чака отговор, Оливие се завъртя и отиде в кухнята, като остави Ейприл с отворена уста във вестибюла. Не могат да й го причинят, помисли си Ейприл. Не могат да го причинят на Март. Може би ако покаже дневниците на Оливие, той ще промени мнението си. Или по-лошо, може би нямаше да го направи.

— Това не е истина — прошепна Ейприл и притисна чантата до гърдите си, усещайки дневниците на Март през меката кожа. — Ще получиш свой отделен търг. Значими френски мебели?! C’est merdique.

Силни думи, но съвсем точни. C’est merdique. Наистина лайняна работа.