Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (65)

Chapitre LXV

Службата в памет на Сандра Потър беше прекрасна дотолкова, доколкото се очаква подобни събития да бъдат точно такива — прекрасни, сдържани, дискретни. Присъстваха всички обичайни елементи от едно погребение — цветя, сълзи и много думи за Христос, който прибира при себе си тези, които обича.

През деня ръмеше ситен дъждец. Над града, в който обичайно беше така адски слънчево, се бе събрала лека мъгла. Ейприл издържа цялата церемония, успя да изкара службата, да каже и да направи всичко, което се очакваше от нея. В един момент произнесе кратка реч, без нито за миг да вдигне глава от бележките си.

След като всичко приключи, застана пред църквата заедно с баща си и брат си и се заприказва с лекарите и сестрите, дошли да почетат паметта на починалата. Изричаше обичайните банални думи, а хората, наредили се на опашка, един по един изказваха съболезнованията си. Докато се усмихваше сдържано и прегръщаше напълно непознати — и мъже, и жени, които бе срещнала само веднъж, мислеше за Март. Ейприл поне познаваше майка си. Познаваше и баща си. Беше прекарала хиляди минути с тях, минути, за които да си спомня дълго след смъртта им.

Жан Юго. Какво гадно същество.

Ейприл изпита известно чувство за вина. От всички починали жени, за които можеше да си мисли в този ден, Март и Жан не бяха най-логичният избор. Но размислите за Exposition Universelle, успяваха да държат мислите й далеч от другите неща. Далеч от това, което се намираше в сребристобелия ковчег в предната част на църквата. Докато в главата й се въртеше човешката зоологическа градина, можеше да не мисли за майки. Не й се налагаше да мисли и за дъщери. Нито да разсъждава защо, когато прочете за раждането на Беа, изпита толкова дълбока и разтърсваща болка.

И нещо много по-важно, не й се налагаше да си задава въпроса защо съпругът й беше единственият, който не успя да присъства. Изглежда, всичко беше свършено, повече нямаше „ако“. Ейприл му бе бясна толкова отдавна, че не очакваше отсъствието му да я нарани.

Редицата сякаш нямаше да свърши никога, безкрайният поток от доброжелатели, чиито съболезнования почти не достигаха до нея. Раздразнението на Ейприл нарастваше с всеки следващ човек, който й казваше каква прекрасна пациентка е била майка й, колко сладка и послушна. Разбира се, че е била послушна. След заболяването Сандра Потър се бе превърнала от възрастен човек в дете. Последните си дни бе прекарала на легло, хранена от някой друг, без да създава никакви проблеми, сладко и отстъпчиво същество, твърде подобно на Беа на Март.

Когато и последният от гостите си отиде, мъглата започна да се вдига. Браян погледна часовника си. Дори той беше отегчен. Времето беше кратко, но следобедите бяха дълги. Вълните не бяха така подходящи за сърф, когато приливът започнеше. Нямаше много време, ако искаше да се възползва от този ден.

— Е, какво следва? — попита Ейприл, когато всички най-после си тръгнаха. — Татко не иска да ходи на гробищата. Кажи ми какво да правим сега.

— Нямам представа — отвърна Браян. — Предполагам, че трябва да отидем на обяд. Всички трябва да хапнем нещо.

— Не мога да си представя, че някога отново ще изпитам глад.

Ейприл придърпа жилетката по-плътно около себе си, по кожата й пробягаха тръпки. Ковчегът бе съвсем близо до нея. Кльощави, потни мъже го качваха в катафалката.

— Церемонията беше много хубава и всичко беше както трябва — каза тя, — но ми се струва толкова празно и безсмислено. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Ейприл…

— Добре, може би думите ми звучат малко грубо. Може би аз съм тази, която е празна и безсмислена.

— Ей, Ейприл…

— Като че ли… какво се очаква да направим сега? Нямам предвид обяда. Болестта на мама беше фонът, белият шум, който съпътстваше живота ни през последните двайсет години. Какво ще правим от тук нататък?

Браян се намръщи и сложи ръка на рамото й.

— Мисля, че все още не сме приключили напълно — каза той и посочи зад гърба й. — Имаме още гости.

Ейприл се обърна, на лицето й автоматично се изписа вече заучената усмивка. О, здравейте, докторе, благодаря ви, че се грижехте за майка ми някъде през пролетта на 2003 година.

Но зад гърба на Ейприл не беше застанал поредният представител на медицинското съсловие, придуман да дойде тук от шефа на шефа си. Срещу нея стоеше Трой Едуард Воут III от плът и кръв, а от двете му страни бяха застанали дъщерите му. Трудно й беше да повярва, че това наистина е той, и трябваше да се обърне към Браян за потвърждение. Брат й кимна и след това се усмихна така, сякаш искаше да каже: Винаги съм вярвал в Трой. Винаги съм вярвал и в двама ви. Браян си беше такъв. Виждаше най-доброто.

Ейприл отвори уста и застана като закована на мястото си. Браян я бутна по гърба. Тя залитна и пристъпи напред. Той продължи да я бута, докато се озова притисната до гърдите на Трой и мокрото й лице изцапа костюма му за две хиляди долара.

— Клои, Челси — заподсмърча Ейприл, когато се отдръпна от Трой.

Момичетата. Ще започне с тях. Беше й прекалено трудно да се обърне към баща им.

— Много ви благодаря, че дойдохте. Знам, че и двете е трябвало да пътувате отдалеч.

Едната ръка на Трой бе хванала края на жилетката й и леко го стискаше.

— Разбира се, че ще дойдем — заговори Челси, както винаги от името на двете.

Клои почти не им обръщаше внимание, вместо това гледаше Браян по начина, типичен за младите момичета.

— Обичаме те, Ейприл.

Челси я прегърна и Ейприл усети как нещо леко я бутна отстрани. Усмихна се, когато разбра какво беше.

— Тази чанта ми е позната — каза тя. — Много ти подхожда.

— Всички умират от завист! Откакто ми я изпрати, я нося всеки ден! — заяви Челси с усмивка и след това се намръщи. — Предполагам, че не е много редно да говорим за чанти по време на погребение.

— Аха… — измърмори Клои, това бе нейният начин да изкаже съболезнования.

Въпреки това Ейприл прегърна и нея.

— Благодаря ви, че дойдохте, момичета — каза тя. — Присъствието ви означава много за мен.

— Здравей, братле, какво става? — обади се Браян, Ейприл не видя нищо, освен че силната ръка на Трой сграбчи ръката на Браян. — Радвам се, че успя да дойдеш.

— Съжалявам, Браян. Знам, че ви е много, много тежко.

Ейприл се заслуша в шума, идващ от двамата прегръщащи се мъже, чу как взаимно се потупаха по раменете.

— Благодаря, Трой — Браян се появи пред очите й и хвърли към Ейприл поглед, чисто значение тя не разбра. — Е, аз отивам да видя къде изчезнаха Али и татко. Челси и Клои, искате ли да дойдете с мен?

Двете момичета кимнаха едновременно, едното с нежелание, другото с доста повече радост.

— Добре — заяви Браян. — Трой, Ейприл, с вас ще се видим по-късно в ресторанта.

Ейприл остана на мястото си, заслушана в бърборенето на Клои и Челси, които се отдалечаваха, едната обвиняваше другата, че е ожулила „любимите й обувки“. Затвори очи и се съсредоточи върху дишането си. Вдишай, издишай. Вдишай, издишай. Толкова беше просто.

— Възнамеряваш ли по някое време да ме погледнеш в очите? — попита Трой някъде около десетото вдишване. — Или ще продължаваш да стоиш с гръб към мен? Мога да почакам. Мога да те чакам вечно.

Прозвуча като предизвикателство, но тогава Ейприл помисли за майка си. Помисли и за баща си и за пясъка, който се бе изнизал между пръстите му толкова бързо. Можеше и да откаже да се обърне. Но какво щеше да спечели от това?

Стисна очи, пое дълбоко въздух, завъртя се на пети и се обърна с лице към съпруга си.