Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (45)

Chapitre XLV

Париж, 2 юни 1894 г.

Le Comte не е чак толкова лош.

Болдини: „Щом непрекъснато повтаряш, че не е толкова лош, значи наистина е такъв“. Джовани отново започна да ми говори, поне дотолкова, че да критикува всяко мое решение, без самият той да ми предложи друго.

Всички сме на мнение, че Монтескьо не е особено изкусен във воденето на разговори. Стреми се да докаже литературните си и артистични постижения, но най-големият му принос досега е това, което критиците наричат „масивен том абсолютно неразбираеми стихове“. Но, слава богу, той притежава други, по-ценни качества. Знае как да развълнува една дама, което не е никак чудно, като се има предвид житейския му опит, да не говорим, че изглежда изключително изискан, седнал на маса за вечеря или в салоните на учените и титулувани мъже. С него е много по-престижно да се представиш пред хората, отколкото с Джовани, макар че това не е особено висока летва за сравнение.

Монтескьо е изключително красив екземпляр, външният му вид е направо неподражаем. Той е жилав и изящен, с пригладена тъмна чуплива коса и идеални мустаци (не бодливи като тези на Болдини!). А носът на Le Comte… без съмнение Джовани завижда за носа му. Робер прилича на чинка, докато Болдини е папагал. От друга страна, зъбите на Робер карат човек да си мисли за птици или по-скоро за семенцата, които те ядат, толкова са малки и черни. Затова той се усмихва само с устни.

Тази типична за Le Comte усмивка бе демонстрирана в пълния й блясък, докато той подписваше документите за новия ми апартамент в девети район. Мястото е величествено! Всичките му седем стаи са прекрасни. Сега имам вестибюл и хол. Понякога си мисля, че пространството е прекалено голямо. Но разбира се, дори прекалено голямото никога не е достатъчно. А и ще се забавлявам страхотно, докато го изпълвам с вещи.

Вече се заехме с това начинание. Всеки ден пристигат нови рокли и бижута. Монтескьо ми изпраща произведения на изкуството, вази и сервизи от най-изискания костен порцелан, които поръчва на най-реномираните търговци, а понякога и на някой и друг контрабандист. Опитах се да дам някои от тези предмети на Пижол, за да компенсирам загубите му, но той отказва да приеме подаянията ми.

Според най-големите клюкари, когато Болдини чул за апартамента и за благодетеля ми, взел цялата си сбирка от недовършени портрети на Le Comte и ги набучил на статуите пред Операта. Осмелявам се да твърдя, че унищожаването на портретите на Робер дьо Монтескьо ще бъде най-голямото удовлетворение, което Джовани някога ще получи от рисуването на този човек. О, какви палави мисли! Прости ми, Робер! Но можеш да си толкова нетърпим, когато смяташ, че красотата ти не е оценена подобаващо!

Удивително е какви красиви вещи изпраща красивият Монтескьо в моя дом, като се има предвид как изглежда собствената му къща. Този човек е на тридесет и девет години и все още живее при родителите си в апартамент на най-горния етаж на голямото имение на баща си на „Ке д’Орсе“^[1]. Въпреки че самата къща е много впечатляваща, стаите на най-горния етаж са направо ужасни. За да стигне до апартамента му, човек трябва първо да се изкачи по едно опасно стълбище и след това да се промъкне през тунел, облицован с египетски гоблени. И това е само началото!

Зад всеки ъгъл те чака насилие над петте сетива, дори над шестте, ако включим и здравия разум. Le Comte има червена стая и оранжева стая, а в момента обмисля направата и на розова. Когато е в лошо настроение (слава богу не толкова често, колкото Болдини), Робер се затваря в сивата си стая, сяда на сивите си мебели и вдишва аромата на сивите рози, специално отгледани за него от един фермер в провинцията.

Някои от стаите са застлани с кожи от бяла мечка и в апартамента има дори една руска шейна. (Казаците идат!) Не трябва да забравяме и домашния любимец на Монтескьо — жива костенурка, която пълзи по персийските килими, перчи се с инкрустираната си със скъпоценни камъни коруба и ходи по нужда, където й дойде наум.

Ако някоя прилично привлекателна жена го посети в апартамента му, Le Comte веднага я повлича, за да й покаже aux nuances les plus tendres, проклетата си колекция от вратовръзки, и „забавлява“ гостенката, като й разказва историята на всяка една от тях. Знаехте ли, че вратовръзките могат да имат истории? Да, ако принадлежат на Монтескьо, могат да ви разкажат много неща. Колекцията от вратовръзки обаче по никакъв начин не може да се сравни с колекцията му от снимки. Има точно сто деветдесет и девет снимки, но обектът, изобразен на тях, е само един — Le Comte.

Понякога се притеснявам, че в моя апартамент има прекалено много неща, подбрани с вкус, и Робер ще осъзнае в каква неприятна обстановка живее. На този етап не си търся какъвто и да е съквартирант и не бих искала Le Comte да се премести изцяло при мен! За съжаление, апартаментът на Монтескьо е пълно отражение на неговата личност и за мен би било много по-добре да продължа да живея необременена от постоянното му присъствие.

Освен това Робер използва квартирата си, за да се наслаждава на компанията и на други жени, освен мен. Нямам доказателства за това, но знам, че тези жени съществуват — богати американски наследнички, актриси от „Фоли Бержер“, древната Сара Бернар и вероятно и по някое момче от време на време. Не разговаряме по този въпрос. Също като семейна двойка! Понякога ми е приятно да си мисля, че има и други, с които споделям бремето да го забавлявам.

Макар че Робер може да е много дребнав, времето, което прекарваме заедно, не е напълно непоносимо, тъй като имаме много общи интереси. И двамата например обожаваме да се разхождаме из града в новата ми карета! Тя е истинска красавица! Ландо, тапицирано в син сатен и теглено от четири черни коня. Това е възможно най-подходящото превозно средство, като се има предвид как хората наричат такива като мен, освен les demimondaines — „модели на лукса“. Модели на лукса наистина! Не бих приела нищо друго.

В петък вземаме един-двама приятели и се качваме в ландото — аз съм облечена в палто, подплатено с кожа на ягуар, с шапка, украсена с рози и птичи пера, а Монтескьо се е издокарал с някоя от копринените си вратовръзки, която най-добре отговаря на настроението му, и тръгваме да обикаляме кафенетата.

Макар все още да харесвам „Максим“ (дори и след историята с Пижол и въпреки или може би точно защото има вероятност да срещна Болдини). Робер предпочита „Панар“, любимия ресторант на принца на Уелс. Този така наречен принц е толкова досаден с непрекъснатото си мрънкане. Ако още веднъж ме принуди да изслушам постоянния му репертоар, накрая ще завра горещи ръжени в ушите си.

— Всички ме разпознават, но никой не ме познава — оплаква се безкрайно принцът.

Да, това е съвсем вярно. Никой не си прави труда да те опознае, защото си такъв досадник! В сравнение с теб дори Монтескьо изглежда като интелект от най-висока класа!

Предпочитам да оставаме в горната част на Сена вместо в долната. „Фоли Бержер“, „Максим“, „Мулен Руж“… за какво му трябва на човек да ходи в пети, шести или седми район, когато си имаме всичко в девети? Поне така казвам на Монтескьо.

Понякога обаче съм принудена да се спусна надолу, защото Le Comte е такъв почитател на „Прокоп“. Въпреки че не е моят тип заведение (клиентите му са сухи като petit poulet en cocotte fermière на Маргьорит), то поне има история. Много от предишните му посетители са вече починали знаменитости. Преди век и половина Волтер е идвал тук най-редовно, пиел е по четиридесет чаши кафе на ден и открито се е подигравал с католическата църква. Самият Виктор Юго е прекарвал не малко време в кафенето. Когато съм тук, обичам да си представям, че той седи някъде наблизо.

След като изпълним обществения си дълг в „Прокоп“, както и в не толкова забележителните съседни кафенета, двамата с Монтескьо подкарваме ландото към „Нотр Дам де Шан“. В интерес на истината това не е най-краткият път и няма реална причина, която да ни кара да правим тази обиколка. Предполагам, че Робер го прави, за да ми угоди, но е възможно да го прави и заради самия себе си.

Без значение колко много съм пила или колко много си вярвам, че съм продължила напред, когато ландото завие по улицата на Болдини, когато зърна отдалече високата бяла сграда и черната желязна порта, блеснала на светлината на газовите лампи, и минем покрай студиото, винаги търся с поглед светлина в прозореца. Главата ми остава все така извърната към улицата, когато завиваме по булевард „Распай“ и след това пресичаме „Пон Роял“, за да се върнем обратно в девети район. Монтескьо никога не обелва и дума, никога не коментира разсеяността ми.

Понякога на следващата сутрин се събуждам уморена, главата ми е замаяна от вечерта и единственото, за което мога да мисля, е моят вечно мърморещ портретист. Искам да го видя. Искам да се посмея на смешната случка, станала преди девет часа в „Максим“. Опитвам се да обсъждам подобни неща с Робер, но установявам, че той изцяло е пропуснал зрелището, защото е бил зает с това да съзерцава собствения си образ в огледалото или да прокарва гребен през брадата си.

В интерес на истината трябва да призная, че когато започна да се дразня от това, което е пропуснал, и от липсата на внимание от негова страна, Монтескьо винаги знае как да оправи настроението ми. Единственото, което трябва да направи, е да отвори „Фигаро“ и да потърси името ми на модните страници. По някакво чудо то винаги е там. Преди три години се довлякох в този град, облечена във възможно най-грозната рокля, която се свличаше от мен. Сега парижанките се надпреварват да четат за тоалетите ми. И се опитват да подражават на моите рокли. На моите прически! Ако сега всички носят пера, то е защото аз първа си сложих.

Според Монтескьо в момента аз съм по-популярна от Жан Юго. Независимо дали е вярно, или не е, той определено умее да поддържа неприязънта ми към тази жена. Макар да подозирам, че той просто се стреми да подклажда яростта ми, вестниците наистина пишат повече за моите рокли, прически и бижута, отколкото за нейните. Въпреки че заслугата е по-скоро нейна, отколкото моя. Защо да се обсъждат роклите на Жан Юго, когато могат да говорят за развода й?

Да, вярно е. Жан най-после напусна онзи мошеник, съпруга си Леон Доде. Твърде много хазарт, твърде много пиене, твърде много изневери, да не говорим за цялото това време, прекарано в критикуване. Колкото и достойно за презрение същество да е Леон, никога не бих предположила, че бракът им ще завърши по този начин. При цялата пищност и красота на сватбения им ден, е трудно да повярвам, че всичко завърши в най-тъмните улички, в леглата по долнопробните бордеи, по възможно най-противния и отвратителен начин. Част от мен изпитва състрадание към Жан. Разбира се, когато усетя подобно нещо, се опитвам да потъпча тази част възможно най-бързо.

И докато сме на темата за тъмните улички, тази вечер Робер е в един от своите клубове. Ще прекарам вечерта с Маргьорит. Милата Маргьорит. Благодарение на щедростта на Монтескьо съм на път да напусна работа като барманка във „Фоли Бержер“, а и тя не би постъпила зле, ако последва примера ми. Но въпреки всичко това глупаво момиче продължава да настоява да поддържа любовни връзки с други танцьорки вместо с графове и колкото и да се опитвам да я придумам, не мога да я убедя в противното! Тук не става въпрос за секса, казвам й аз. Не става въпрос за секса!

Въпреки това Маргьорит се справя доста добре. Номерът й продължава да й носи популярност. Дори е получила примамливо предложение от „Мулен Руж“! Предполагам, че е намерила своето специално местенце, своята ниша. А нима това не е типично за стила на Маргьорит? Винаги прави нещата по свой начин. Разбира се, често това е за сметка на приятелите й и на благовъзпитаното общество. Ако реши да не слага корсет, значи няма да сложи. Ако реши да сготви задушен гълъб, ще се опита да го представи за фазан!

Кочияшът е пред вратата, конете под прозореца удрят с копита по паветата на улицата. Май е крайно време да спра да пиша и да тръгна към Маргьорит, за да хапна от ужасната й вечеря. Тази вечер се чувствам потисната, не съм в настроение да разговарям с танцьорки на канкан и с акробати. Предполагам, че трябва да възприема мирогледа на Робер. Винаги, когато присъства на официална вечеря, той заявява: „Почетното място на масата ми принадлежи“. Тъй като той самият е любимата си компания, Монтескьо винаги е най-щастливият човек. Колкото и невероятно да звучи, мисля, че всички можем да се поучим от него.