Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (64)

Chapitre LXIV

Париж, 1 юли 1900 г.

Говори се, че през последната година Жан-Батист Шарко е преплавал Индийския океан и се очаква да се върне вкъщи всеки момент. Ако е вярно, смятам, че изобщо няма да познае града. Париж е превзет от Exposition Universelle. Аз самата едва го познавам!

Естествено, като истински добри парижани, ние се опитваме да надминем предишното световно изложение, това от 1889 година, което ни даде покритата със съмнителна слава La Tour Eiffel, тази отвратителна желязна дама. Сега е 1900 година — началото на новия век! Какво по-добро място да се покажат всички съвременни постижения, известни на човечеството, от l’exposition? И като казвам всички, наистина имам предвид всички. Каквото и ново постижение или експеримент да искате да видите, ще го откриете на Световното изложение. Има рентгенови апарати и безжичен телеграф, филми със звук (този път без възпламенителни бомби от етер) и какви ли не автомобили.

Разбира се, срещу всеки забележителен, значим експонат, който може да промени света, стоят поне пет напълно безсмислени. От стоте хиляди демонстрирани неща поне половината е трябвало да си останат в главите на своите създатели! Едва ли някой е имал нужда от нещо като Представяне на американските негри^[1]. Ами тези смешни „летящи машини“? Боже мой!

Париж изобщо не прилича на Париж, а на обилно гримирана дама. Нашите прекрасни сгради трябваше да бъдат оставени да говорят сами за себе си. О, горкият Осман! Какъв архитектурен гений, а сега произведенията му са покрити с фасади! Заприличали сме на дебела, прекалено гримирана, раздута Венеция. Le Comte ме води във Венеция два пъти и тя не е нищо особено.

Години наред комитетът се опитваше да определи коя ще е главната атракция на това изложение, ключовата сграда, която ще се противопостави на La Tour Eiffel. Някои искаха да преобразят самата la tour. Чу се глас дори да я превърнат в жена, висока 325 метра с прожектори вместо очи. По време на изложението лъчите на прожекторите щели да светят от главата й и да осветяват тълпите. В крайна сметка здравият разум надделя, комитетът се спря на освежаване със златиста боя и се захвана с построяването на нови сгради, мостове и палати.

Днес двете с Беа ще присъстваме на тържествата, придружени от моя добър приятел Леон Блум^[2]. Болдини отказа да дойде. Интересува се единствено от Олимпийските игри. Предполагам, че това е за предпочитане пред съзерцаването на трупове, но не особено. Казва, че тази година ще позволят и на жените да се състезават. Къде се е чуло и видяло подобно нещо? Та нали тук става дума за спортни постижения! Спортът, който Болдини най-много обича да гледа, е женското дърпане на въже. При мъжките спортове предпочита тениса.

Тъй като знаеше, че Болдини се е заинатил и не иска да отиде на изложението, Леон Блум предложи да ни придружи. Макар че ми е много приятно да съм в компанията на такъв културен и начетен човек, появяването с мосю Блум е нещо като изразяване на позиция. Той е евреин, социалист и отявлен защитник на Алфред Драйфус. Не че поначало съм противник на поддръжниците на Драйфус. Всъщност бях наистина развълнувана от писмото на Зола до президента. Горкият мосю Драйфус! Вкаран несправедливо в затвора само защото е евреин! Известно е, че те са доста лъжливо племе, но в този случай репутацията им е напълно неоснователна.

Не че особено ме е грижа, че ще ме вземат за защитничка на Драйфус. Просто не искам да бъда погрешно приемана, за каквото и да е. С моята професия трябва много да внимавам, когато става въпрос за политически пристрастия. Не мога да си позволя да деля покровителите си. Въпреки това Блум е много мил човек и беше готов да ме заведе там, където Болдини отказваше, което е единственото, което ме интересува в другите мъже. Ха-ха!

Макар че Беа вече е на осемнайсет месеца, все още не е проходила. Това идеално отговаря на сладкия й характер. Тя е много доволна, когато я оставим да седи на едно място, вперила поглед в хората наоколо. А аз, от своя страна, винаги съм готова да вперя поглед в нея! Толкова е красива. Толкова спокойна. Щастливи сме да имаме дете, което никога не плаче. Болдини се тревожи, че все още не е проговорила. Но аз му казвам — погледни баща й! Могат да минат седмици, без той да каже дума нито на нея, нито на мен. Понякога забравям, че не е истинският й баща, двамата толкова много си приличат.

И така, в онзи ден, с Блум под ръка и мадмоазел Беа в количката, преминахме през въртящите се врати и влязохме в централната част на изложението, за да видим какво ще ни покаже Париж. Вестниците не преувеличаваха тълпите, хаоса и представленията. Една цяла част от града бе преобразена в памет на творбите на Виктор Юго.

Най-голямата тълпа се бе струпала около Човешката зоологическа градина. Защо изложението се нуждаеше от две изложби на негри, беше нещо, което дори не се опитвах да проумея. Но разбира се, спектакълът веднага обезпокои Леон. Той е човек с меко сърце и направи страхотна сцена, възмущавайки се от лошото отношение към „животните“. Аз се огледах смутено, не бях сигурна дали да остана плътно до него, или да се измъкна в друга посока.

И тогава я видях срещу себе си — Жан Юго Доде Шарко. Последното от фамилните й имена предизвика неприятни тръпки по кожата ми. Сведох поглед към Беа и после погледнах нагоре към Жан.

— Връщам се веднага — обещах на Леон, който изобщо не ме слушаше и подкарах количката на Беа към Жан.

— А, мадам Шарко! — възкликнах аз, когато съвсем случайно едно от колелата на количката се блъсна в крака й. — Мислех, че ще разглеждате експозицията, посветена на Виктор Юго.

— Аз живях с Виктор Юго — отвърна тя, вперила поглед напред, упорито отказвайки да ме погледне в очите. — Чела съм произведенията му стотици пъти.

— Животът ви наистина е специален. Струва ми се, че сте извадили истински късмет, че сте останали сираче и сте отгледана от такъв забележителен дядо.

— Наистина беше специално за мен. Много специално.

При тези думи по вените ми премина такъв огън, какъвто никога не бях изпитвала. Обикновено Жан ме отрязваше или се правеше, че не ме познава. Сега се държеше предизвикателно. Тази жена ме предизвикваше!

— А как е любезният ви съпруг? — попитах аз. — Чувам, че не се е мяркал в Париж вече повече от две години.

Отново блъснах обутия й в ботуш крак с колелото на количката, исках да я принудя да погледне надолу.

— Надявам се, че е добре — продължих аз. — Последния път, когато го видях… чакайте да си помисля, дъщеря ми е родена през декември. Значи беше през март същата година? Или Април? Беше горе-долу по времето, когато мосю Болдини рисуваше портрета ви. Доста често отсъствахте от апартамента си. А какъв прекрасен апартамент имате. Особено вестибюлът. Килимът е изключително мек.

Жан се извърна към мен, очите й горяха, ноздрите й трепереха.

— Това бебе ваше ли е? — попита тя.

— Да, това е моето бебе — отвърнах аз, сърцето ми преливаше от гордост.

За момент изобщо не ме интересуваше връзката между нас, пипалата, които бях пуснала в живота и в дома на Жан. Беа е красиво, безценно дете, а не пионка. За мен няма абсолютно никакво значение кой е баща й. Замислих се дали изобщо е трябвало да подхващам с този разговор. Маргьорит казва, че напоследък съм станала много дръзка, че забравям и се държа безразсъдно. Бях готова да отхвърля коментарите й както обикновено, но този път май имаше право.

— Трябваше да се досетя — каза Жан. — Това наистина е специално бебе sans doute.

— Права сте. Специално бебе е. Най-красивото бебе в цял Париж.

— Видях, че се разхождате с Леон Блум — заяви Жан и по лицето й се разля широка, заядлива усмивка. — Колко ужасно е, че детето ви е наследило неговите черти. Тези тъмни очи, носа и цялата мръсотия, която говори за еврейския му произход.

Зяпнах от учудване. Не знам коя от обидите ме нарани повече.

— Това бебе е красиво — настоях аз. — И не е на мосю Блум. Макар че една жена, определено би могла да направи далеч по-лош избор!

— Разбира се, че е на Блум. Само я погледнете! По цялата й физиономия е изписано, че е еврейка. Човек винаги може да познае един евреин само като погледне лицето му!

Не спрях. Не се замислих. Просто се протегнах и блъснах Жан Юго Доде Шарко в мадагаскарската яма — кално, изкуствено блато, където негрите седяха голи, оковани с вериги за дърветата и дъвчеха това, което хората им бяха подхвърлили.

Настъпи ужасна суматоха. Жан се разпищя и започна да вика полицията. Още десет души паднаха в ямата, докато се опитваха да я измъкнат оттам. А аз избягах в обратната посока.

Грабнах Леон за ръката и се втурнах заедно с него и дъщеря си по тротоара, докато не излязохме от l’exposition, като през цялото време, докато вървяхме, Блум не спря своята реч за липсата на хуманност. Едва когато излязохме извън портите на изложението, усети, че наоколо няма кой да го слуша.

Когато спрях на тротоара, за да си поема дъх, Беа впери поглед в мен — присвиваше очи и леко се усмихваше, доволна от бързото возене. Леон също присви очи, но причина беше объркването му.

— Мадам дьо Флориан — започна той, — каква е тази суматоха? Защо бързаме толкова?

— Бутнах Жан Юго в Човешката зоологическа градина.

Леон се разсмя.

— Е — каза той, — това място е много подходящо за нея. Но мога ли да попитам защо го направихте?

— Мразя тази жена. Наистина я мразя. Тя унищожи живота ми още преди да е започнал.

Спрях и го погледнах внимателно. Ако някой може да разбере трагедията на моя живот, това е Леон Блум. Болдини чу историята. И не ми повярва. Бях я разказала и на Le Comte и той реши, че се шегувам. Маргьорит също я знае, но никога не е изказвала каквото и да е мнение. Монахините също знаеха. Разбира се, че знаеха. Та нали самите те ми я разказаха.

— Виктор Юго е мой баща — започнах аз.

Той се изкикоти. Можете ли да си представите, Леон се изкикоти?

— Забавно ли ви се струва? — попитах аз и го побутнах с чадърчето си по крака. — Защото е самата истина.

— Простете ми, мадам дьо Флориан, но мислех, че сте сираче, отгледано в манастир.

— Да, останала съм сираче, също като Жан Юго. Но единствената разлика между нас е, че Виктор Юго е можел да отгледа само една от двете ни. И избрал нея.

Разказах му цялата история. Разказах му за младата прислужница, майка ми, която работила в имението на Юго на остров Гърнзи. Била много красива, с тъмнокафява коса и още по-тъмни очи. Виктор Юго се влюбил в нея в мига, в който я видял да пристъпва под слънчевата светлина. Трябвало му почти година, за да събере куража да я заговори. Бил толкава добър, когато трябвало да слага думите си на хартия, но разговорът лице в лице бил друга работа.

Обзет от любовта си към нея, Виктор най-после събрал сили да завърже разговор. Било за нещо съвсем обикновено — за времето или за цената на маслото. Майка ми го намерила за много мил и между двамата се зародила връзка. Макар да се носели слухове, че отдавна си имал любовница, Юго не се бил усмихвал от момента, в който починала съпругата му Адел, а сега се усмихвал на майка ми. Били приятели много, много дълго време, в продължение на няколко години, преди да консумират връзката си по обичайния начин. Преживяването било толкова впечатляващо, че майка ми веднага разбрала, че е бременна.

Въпреки неудобната ситуация, в която се озовали, и двамата били много щастливи от тази новина. Възнамерявали да се оженят веднага щом Виктор сметнел, че е благоприлично да го направи. Той бил в доста деликатно положение след преждевременната смърт на съпругата си. Любимата му дъщеря била изпратена в приют за душевноболни. Двамата му сина също починали наскоро, вследствие на което внуците му живеели при него. Нямало да се приеме много добре, ако обичаният син на Франция реши да се ожени след всички тези трагични обстоятелства. Освен това стоял въпросът и с внуците. Било им необходимо време, за да свикнат с новото положение.

Виктор отишъл в Париж, за да се опита да се справи със семейните проблеми, майка ми и новороденото й бебе останали в провинцията. За съжаление, колкото по-дълго стоял Виктор в Париж, толкова повече се заплитала ситуацията около него и толкова повече отлагал завръщането си на острова, където някога бил заточен. Немалък проблем представлявала внучката му Жан, капризно момиченце с труден характер.

Скоро след това майка ми, голямата любов на Виктор, се разболяла от туберкулоза. По молба на Юго, от имението й докарали всички възможни лекари, които работели на острова. За съжаление, това не бил Париж и медицината не била на особено високо ниво. Майка ми починала, като ме оставила на грижите на другите прислужници.

Виктор възнамерявал да ме вземе от Гърнзи, да ме заведе в Париж и да ме отгледа като свое дете. Но Жан винаги заставала на пътя му — внучката, която му създавала ужасни проблеми и неприятности. Не след дълго Виктор получил удар. Покосен от съдбата, той не успял да поеме върху плещите си поредното бреме и тъй като аз съм незаконно дете, най-лесното било да се отърве от мен. Да не споменаваме факта, че съм му напомняла за майка ми, чиято загуба ужасно му тежала.

В крайна сметка все пак съм се озовала в Париж. Но вместо да ме заведе в имението на семейство Юго, Виктор ме оставил в манастира, където майка му някога потърсила утеха. Направил го, макар че публично се бил изказвал срещу католическата църква. Предполагам, че когато човек е отчаян, се връща към онова, на което майка му го е научила. Ще ми се и аз да имах тази привилегия.

Виктор Юго ме оставил при монахините и им дал пари да се грижат за мен. Обещал да се върне, когато порасна, когато положението с внучката му се подобри. Жан била коварна душица, отвратителна пикла, която, след като разбрала за съществуването ми, избягала от вкъщи и отказала да се върне, докато той не й обещал да направи така, че никога да не се мяркам пред очите й. Виктор й обещал, но смятал, че това ще бъде временно. Вярвал, че в края на краищата ще я накара да приеме ситуацията.

Уви, така и не получил възможността да го направи. Виктор Юго починал само няколко години по-късно.

— И това — завърших аз, бузите ми горяха, а гласът трудно излизаше от гърлото ми — е историята на моя произход.

— Какъв удивителен разказ — заяви Блум, извади копринената кърпичка от джоба си и избърса челото си. — Винаги съм знаел, че си специална, Март, и сега разбирам причината.

— О, Леон! — възкликнах аз, бях толкова благодарна, че най-после открих един човек, който не се разсмя, когато му разказах историята. — Благодаря ти за тези думи!

Хвърлих се към него и попаднах право в обятията му. Той ме потупа по главата и целуна косата ми.

— Хайде, стига — повтаряше отново и отново. — Стига, стига.

Когато най-после вдигнах поглед, Леон взе ръката ми и нежно я целуна по кокалчетата.

— Юго толкова би се гордял с теб — каза той. — Виж колко много си постигнала. Ти си прекрасен човек както по лице, така и по душа.

— О, Леон, благодаря ти! Това означава много за мен.

Изведнъж усетих, че нещо ме гледа от другата страна на улицата, усетих върху лицето си парещия поглед на друг човек. Вдигнах очи и видях Жан да стои на няколко метра зад Леон. Беше видяла цялата сцена. Не бях сигурна какво бе успяла или не бе успяла да чуе. Единственото, което видях, бе, че се усмихваше лукаво, а ъгълчетата на устните й се бяха извили като рогата на дявола.