Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (27)

Chapitre XXVII

Беше петък.

Петият ден на Ейприл в Париж и вторият на Трой в Лондон. Той трябваше да се върне вкъщи в понеделник. Както сам бе казал, нямаше много време. И въпреки това, когато Ейприл си помисли за Уилоу Уайнтраб и за всичко, което можеше да се случи междувременно, имаше чувството, че предстои цяла вечност.

Прекара сутринта в инвентаризация на вещите, които бяха пренесени в мазето на аукционната къща. Въпреки първоначалния песимизъм на Оливие, все пак бяха успели да им намерят място. Ейприл прехвърляше антиките, оглеждаше печатите и подписите, прекарваше пръсти по полираните повърхности, за да установи кои мебели са лакирани допълнително, и през цялото време усещаше присъствието на Трой, сякаш той бе някъде съвсем наблизо.

Разговорът им бе предизвикал в нея безпокойство, което не я напусна през следващите нощи. Отхвърлянето на поканата й я караше да изпитва желание, каквото не бе чувствала през последните деветдесет дни. По дяволите, толкова много го искаше! Всеки път, когато се завъртеше в леглото, Ейприл очакваше да го види до себе си. Можеше да се закълне, че усеща мириса му, че го чува как се смее някъде наблизо.

Махай се оттук. Трой, мислеше Ейприл, или по-скоро ела тук.

Работата в мазето би трябвало да е по-продуктивна от тази в апартамента. Там присъствието на Март вече не се усещаше толкова и нямаше причина, голяма колкото Южна Америка (някой да си спомня прилеповото гуано?), която да я разсейва. Нямаше начин да си представи Март в това бетонно мазе, застлано с мокет, което миришеше на влага. За съжаление, въображението й продължаваше да работи и в мазето, и Ейприл си даде сметка, че усещането за Март просто бе заменено с усещането за Трой. Тъй като до средата на следобеда не успя да свърши особено много работа, реши да приключи по-рано. Чувстваше се дезориентирана и изморена от липсата на храна и дневна светлина. Изкачи се на бегом по стълбите, стигна до фоайето на сградата и тогава реши, че щом не може да се отърве от призрака на Трой, ще е най-добре да потърси истинския човек. Каза бързо au revoir на охраната, извади телефона и си пое дълбоко въздух. Ела в Париж. Моля те. Липсваш ми — гласеше съобщението до съпруга й. Натисна бутона за изпращане, преди да успее да размисли.

Навън времето бе необичайно бурно и ветровито за юни. Вятърът я блъсна в лицето и Ейприл сви ръце в юмруци и ги мушна дълбоко в джобовете на шлифера си. Беше по средата на пътя до апартамента, когато телефонът иззвъня. Продължи да звъни нетърпеливо, като всеки следващ звън се сливаше с предишния. Не беше очаквала да й отговори толкова бързо, още по-малко да й се обади. Може би в крайна сметка всичко ще се оправи. Ейприл се вмъкна в една сладкарничка и дръпна шала от устата си.

— Идваш ли? — попита тя и застана в ъгъла, за да не би някой да помисли, че чака на опашката. — Идваш в Париж? Би било чудесно. Имаме нужда.

— Наистина е така! Но не знаех, че съм поканена. Кога да тръгна?

Бърди. Ейприл трябваше да се досети. Или по-скоро трябваше да погледне номера, изписан на екрана, като всеки нормален човек. Какво си мислеше? Глупаво бе да очаква, че Трой ще й отговори по средата на работния си ден в Европа. Как беше възможно да греши толкова често!

— О, здрасти, Бърди! — поздрави я тя. — Взех те за Трой.

— За Трой ли? — чу се някакъв шум, последван от цял порой ругатни. — По дяволите! Току-що изсипах кисело мляко върху сутиена си.

— По-късно ще замирише много хубаво.

— На мен ли ми го казваш? — отвърна Бърди. — Тук сигурно е над петдесет градуса, а влажността е милион процента.

— Колко е хубаво, че никога не преувеличаваш.

— Какво беше това за Трой и Париж? — попита Бърди. — Да не би да идва да те види?

— Обсъждахме нещо подобно — каза Ейприл, което не беше далеч от истината. — Всъщност той е от другата страна на Ламанша. В Лондон. Приключва една сделка.

Освен това току-що му бе изпратила съобщение и плановете за среща можеха да се потвърдят в следващия един час. Трой не би й отказал за втори път. Не може да го направи.

— Страхотно! — възкликна Бърди. — Учудена съм, че ще се откъсне от купонясването.

— Моля?

Ейприл пристъпи още по-навътре в ъгъла, изобщо не я интересуваше, че е единственият клиент, който говори по телефона.

— Най-добрата ми приятелка също е в Лондон в момента — обясни Бърди. — Нали познаваш Хейли? Мисля, че сте се виждали.

— Разбира се — Ейприл кимна, макар изобщо да не беше сигурна.

— Хейли е секретарка на един от големите шефове в „Карлайл“. Тази седмица те също са приключили сделка в Лондон. Всички се познават — половината от тях са работили и на двете места, но това няма значение, важното е, че всички са купонясвали заедно. Видяла е Трой! Макар че сигурно не би трябвало да ти го казвам…

— Какво е видяла?

Изведнъж й се стори, че в магазина е прекалено горещо. Ейприл дръпна шала си и започна да си все с една салфетка.

— Купонясвал е — продължи Бърди. — В „Бийчъм“. Всички са били там, хората от „Станхоуп“, от „Карлайл“ и останалите, свързани с тях.

— Останалите, свързани с тях — повтори Ейприл.

Това означаваше юристите. И експертите по околна среда.

— Да, явно не е лесна работа. Купонясват по цяла нощ, а на сутринта директно се залавят с бизнес срещите. Хейли вече е усвоила изкуството да ходи на работа пийнала, но сега дори на нея й идва в повече.

На Ейприл също й идваше в повече. Пили са и какво от това, така празнуват финансистите. Бутилки вино от пет хиляди долара, астрономически сметки по баровете, които се появяват в международните новини и карат почтените американци, които се скъсват от работа, да беснеят от гняв. Това, което тревожеше Ейприл, не беше невъздържаността, а по-скоро до какво водеше тя.

Много добре знаеше какво представлява Трой, когато излезете от лъскавата си обвивка. Очевидно, ако се съдеше по инцидента в Сингапур, Уилоу също бе наясно, но Ейприл имаше много по-богат опит.

В началото този мъж, който щеше да й стане съпруг, я плашеше. Бяха излизали четири пъти — пет, ако броим и срещата в салона на летището и последвалия полет. След първите четири и половина срещи обаче Ейприл въобще не беше сигурна още колко дълго ще продължат.

Двамата се разбираха. Разбираха се невероятно. Това никога не бе стояло под въпрос. Трой беше мил и внимателен и в сто процента от случаите казваше точно това, което се очакваше от него. Беше идеалният характер в комбинация с перфектна физика — безупречно изгладени дрехи, добре оформена челюст, пясъчноруса коса, винаги внимателно сресана и с лек намек за сребро по слепоочията.

За тях също имаше заключителна вечеря, този път в Ню Йорк. Ейприл, разбира се, не присъстваше, тъй като нямаше нищо общо със сделката и (все още) имаше малко общо с Трой. Той обаче отиде и после най-неочаквано се появи на вратата на апартамента й. Когато тя отвори, Трой стоеше облегнат на стената с разрошена коса и лека усмивка на устните. По дяволите, помисли си тогава Ейприл. Изглеждаше несравнимо по-добре с този малко по-небрежен външен вид.

Трой остана през нощта и нещата се случиха в степен, каквато Ейприл никога преди не беше изживявала, макар да имаше богат опит за сравнение. Не ставаше въпрос само за секса. Разбира се, той беше страхотен и в големи количества, но освен това двамата се смееха, разговаряха и се наслаждаваха един на друг, докато слънцето не изгря над града. Нямаше как да видят изгрева, старият апартамент на Ейприл не можеше да се похвали с най-хубавия изглед. Но въпреки това, когато бяха заедно, и двамата имаха чувството, че ги облива светлина. Тогава Ейприл разбра, че всичко е свършено, не можеше да си представи, че е възможно да се върне към живота без него, поне за известно време.

Проблемът със случилото се в Сингапур бе, че Ейприл не можеше да обвини Уилоу. Напълно разбираше как се е случило всичко. И се страхуваше, че същото можеше да се повтори и в Лондон.

— Ейприл — обади се Бърди, — чуваш ли ме?

— Да, съжалявам, в момента съм в една сладкарничка и има много хора…

Напъха шала си в чантата, но продължи да има чувството, че се задушава, сякаш все още бе плътно омотан около врата й. Ароматите и цветовете (тези макарони — розови, оранжеви, жълти, бели) започнаха да се въртят около нея, сякаш бе попаднала в някакъв, изпълнен със сладкиши наркотичен трип. Гласовете наоколо й звучаха като сирени, а хората, които се блъскаха в нея, бяха като излезли от цирка.

— Бърди, трябва да затварям… — каза тя. — Не мога да говоря по телефона тук. Ще ти се обадя по-късно.

Ейприл се извърна, беше загубила всякаква ориентация. Трябваше й цяла минута, за да открие изхода.

— Pardon — каза тя, докато се опитваше да си пробие път през хората. — Pardonnez-moi!

Някой я извика по име. Ейприл изхвърча през вратата. Звънчето продължи да звъни над главата й, докато стъпваше на тротоара. Опитвайки се да си поеме дъх, тя се приведе и бързо зави покрай стъклената витрина на пекарната. Тръгна покрай старата каменна сграда. Задушаваше се и започна да диша с отворена уста, но въздухът все не й стигаше, имаше чувството, че се процежда през ребрата й като вода през сито.