Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (24)

Chapitre XXIV

Фактът, че отхвърли Люк, накара Ейприл да се почувства неочаквано изпразнена и самотна. Защо каза не? Каква друга алтернатива имаше? Да изкара още една безсмислена вечер в леглото, да се напие с бургундско вино и да похапва Vacherin Mont d’Or^[1]?

Не че Ейприл не бе прекарала приятно миналата вечер, махмурлукът и соленият вкус на сиренето много добре показваха, че не всичко е загубено. И все пак това беше Париж. Човек не яде в леглото, когато се намира в Париж. Излиза на разходки, открива нови места и се прибира вкъщи по времето, когато обичайно отдавна вече е заспал. Обикновено го прави в компанията на някой друг, но благодарение на прибързания й отказ сега на Ейприл щеше да й се наложи да е сама.

От входната врата на кооперацията, в която живееше, се виждаха поне пет кафенета. Ейприл избра едно с оранжев навес, без надпис на витрината и с изнесено навън меню, това бяха всички подробности, които можеше да съобщи, в случай че някой търсеше кафенето. Беше малко след седем и половина, когато влезе през вратата, шокиращо рано за вечеря в Париж, но гладът и умората й бяха достатъчно извинение за подобно нарушение на кулинарните правила.

Съседското кафене беше типично уютно заведение с десетина маси, каквото можеше да се намери във всеки район на този град. Ейприл се приближи към собственичката и помоли за маса за един. Тя хвърли поглед през лявото си рамо и въздъхна тежко, макар че девет от десетте маси бяха празни. Ейприл измърмори нещо от рода, че обещава да се нахрани бързо и жената въздъхна отново, грабна едно меню и се отдалечи с тежки стъпки. Ейприл я последва, но не бе напълно сигурна, че е реагирала правилно.

Жената настани Ейприл точно до единствените клиенти в ресторанта, възрастен мъж и жена, които, макар да не изглеждаха като типични туристи, Ейприл определи като американци след бърза преценка на облеклото. Без да се опитва да подслушва, веднага научи, че са дошли пеша от операта и са избрали този ресторант, защото им е бил препоръчан от вече покойна приятелка, която била тук преди дванайсет години. Двамата не спряха да се чудят дали са попаднали на същия ресторант, или се намират на друго място в същия район. Във всеки случай Пати Пъркинс обожавала това място.

На келнера му бяха необходими цели десет минути, за да забележи присъствието на Ейприл. Докато чакаше, тя през цялото време се въртеше нетърпеливо и се опитваше да потисне желанието си да помоли съседите за хапка от тяхното телешко. Нима не смятаха дори да довършат порциите си?

Ейприл погледна телефона си и прегледа позвъняванията от деня. Видя пропуснатите повиквания и извади купчина папки от чантата си. Едно от тези пропуснати повиквания беше от Трой. Все още не беше готова да му позвъни. Вместо това се захвана за работа.

— Bonjour, mademoiselle — поздрави келнерът и се прозя. — Que voudriez-vous?

— Bonjour — отвърна Ейприл с широка усмивка.

— Que voudriez-vous? — попита той отново.

— Le filet de bœuf. — Говеждо. Точна така. Правилен избор. Ейприл вече усещаше жилките му по езика си. — Rosé, s’il vous plaît.

— Pour commencer?

— А, да. Предястие. La cassolette d’escargots?

— Cassolette d’escargots? — повтори той и направо се изсмя.

Какво правеше тази глупава американка, поръчваше си охлюви. Ейприл не бе никак капризна в кулинарно отношение. Да, щеше да яде охлюви. Освен това бе готова да яде черен дроб и всякакви други животински вътрешности, които французите биха й предложили.

— Oui — отвърна тя с още по-широка усмивка. — Cassolette d’escargots, s’il vous plaît. Да… и още… вода… Vittel ou e eau de Perrier. Et — замисли се за момент и бързо добави към поръчката и любимото си вино: — 2007 Georges Dubœuf Côtes du Rhone^[2]. Merci beaucoup.

— Très bien — каза келнерът със саркастична физиономия. — Merci.

Грабна менюто от ръцете й и се отправи към кухнята. Ейприл въздъхна и погледна към папките с имоти пред себе си, които сега й се сториха не толкова интересни, колкото няколко дни преди да срещне Март. За съжаление, апартаментът на Март не беше единственият, който трябваше да бъде опразнен, и Бърди я преследваше да свърши работата си и в Щатите. Със или без Париж, Ейприл имаше определени задължения и ако искаше да запази добрата си позиция в офиса, трябваше първо да се справи с тях. След това щеше да се обади на Трой.

Докато келнерът отваряше бутилката Georges Dubœuf, Ейприл преглеждаше бележките си. Написа коментари в полето и изпрати на Бърди молба да направи допълнителни проучвания. Бърди й изпрати резултатите, както и допълнителна информация, която Ейприл не се бе сетила да поиска. Когато Питър бе заявил, че иска на ден от офиса да излизат по дузина артикули, тя го бе приела изцяло като свое задължение. Бърди вършеше много повече работа, отколкото предполагаха заплатата и позицията й.

„Справила си се прекрасно — написа й Ейприл — Както винаги. Трябва да те повишат“.

„Не искам повишение — отвърна й Бърди. — Предпочитам да стоя на заден план. Освен това, ако не се справим с работата, ще уволнят само теб“.

Ейприл се усмихна. Опитваше се да измисли някакъв остроумен отговор, когато получи ново съобщение. Този път не беше от Бърди. Ейприл за малко щеше да изпусне телефона в чинията с охлювите.

„Ехо — гласеше то, — имаш ли минутка?“

— Ехо? — каза тя на висок глас. — Ехо?

Точно в този момент съседите й се опитваха да се измъкнат от тясното място, където бяха седнали. Спряха и се поколебаха, почудиха се дали тази изоставена самотна жена не се опитва да завърже разговор с тях, питаха се дали трябва да се отдалечат бавно, или да изберат обиколен път, както прави човек, когато се опитва да избегне нападението на алигатор. Ейприл беше разбрала, че са от Флорида, поради което сигурно добре знаеха как да избягват дълги и потенциално опасни създания.

— Не, не беше към вас — каза Ейприл на двойката и посочи телефона си. — Говоря на телефона си.

Семейството от Флорида се усмихна предпазливо и бързо се изнесе от ресторанта.

Ехо!

Проклетият Трой.

На кого по-точно казваш „ехо“? Не и на съпругата си, независимо колко сте се отчуждили. Не можеш да се обръщаш с „ехо“ към някого, на когото си се клел да го обичаш, докато смъртта (или някой експерт по околната среда) ви раздели. „Ехо“. Можеше да си завре това „ехо“ отзад.

„Ехо и на теб“, написа тя, побесняла от яд.

„Добре. Радвам се, че си там — отговори той веднага, изписвайки целите думи без съкращения, но въпреки това звучаха рязко. — Имаш ли минутка?“

Ейприл имаше само минута или по-точно казано, не можеше да му отдели абсолютно никакво време.

„В ресторант съм“ — написа тя и спря.

Вдигна поглед и видя, че келнерът приближаваше към нея с чиния в ръка. Макар че парчето bœuf беше малко, не по-голямо от кутия за кламери, Ейприл усети аромата му още преди да стигне до масата. Телефонът й започна да вибрира, но тя не го погледна. Келнерът остави чинията пред нея и добави със самодоволна усмивка:

— Bon appétit!

„Не мога да говоря сега — написа Ейприл, — ще ти се обадя по-късно.“

Хвърли телефона в чантата и се залови със своя bœuf. Сиренето, което снощи бе изяла в леглото, не беше никак лошо, но това — това си заслужаваше пътуването до Париж. Месото беше внимателно изпечено отвън и абсолютно розово отвътре и Ейприл установи, че дори не се нуждае от нож, за да го нареже. Почти не бе нужно и да дъвче. Това месо беше толкова вкусно, че Ейприл реши, че с пълно основание може да го приеме за десерт. Как така говеждото и шоколадът не са от една и съща хранителна група? Би трябвало да са най-малко първи братовчеди.

Затворена в своя малък свят насаме с месото, Ейприл почти не забеляза, че е станало девет часа, а след това стрелките на часовника се наклониха към девет и половина. Сега в ресторанта беше пълно с хора, които познаваха собственичката и персонала. В девет и тридесет и седем келнерът хвърли сметката на масата й, без да я попита дали иска нещо за десерт. Официално беше заявено, че присъствието на Ейприл вече не е желано.

След като подписа сметката, както винаги объркана от европейските традиции с оставянето на бакшиш, Ейприл събра нещата си и излезе в прохладната пролетна вечер. Пое дълбоко въздух и веднага усети как нещо в нея се надига. Това беше магическият час на града. Пламъчетата на газовите фенери трептяха. Небето над нея бе оцветено във виолетово. Наоколо се разхождаха двойки, хванати под ръка.

Ейприл усети, че се усмихва, макар никой да не я държеше за ръка. Въпреки че бракът й беше в криза. Въпреки че винаги изпитваше известен страх да не загуби работата си — дори без основание. Въпреки семейството й в Калифорния, чието състояние винаги бе така нестабилно, че почти нямаше смисъл да се тревожи за него. Въпреки всичко това на Ейприл й се искаше да изкрещи, защото се чувстваше щастлива. Беше тук. Отново в Париж. За миг можеше да си представи, че никога не си е тръгвала.