Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (2)

Chapitre II

Докато съпругът й стягаше папийонката си и изпъваше ръкавите на ризата, като ги подръпваше и нагласяше, за да изглежда наистина безупречно, Ейприл събираше багажа си за нощния полет до летище „Шарл дьо Гол“. Беше опитен пътешественик, но тридесетдневната командировка подлагаше на изпитание умението й да се вмести в разрешените килограми багаж. Ейприл никога не бе пътувала за повече от седмица, но очевидно в двучасовия промеждутък между „купчина боклуци“ и издаването на самолетния билет, някой бе подшушнал на Питър, че става въпрос за нещо повече от обичайна находка. „Остани колкото е необходимо — бе заявил той. — Винаги можем да удължим билета ти“.

Ейприл щеше да му напомни тези негови думи.

— Проблем ли има? — попита Трой, когато забеляза смръщеното чело на съпругата си, и отново изпъна ризата си.

— Багажът. Не съм сигурна, че съм взела достатъчно дрехи. Трийсет дни. В Париж. През юни. Това означава, че температурата може да се промени с петнайсет градуса само за едно денонощие. Както се казва, човек не ходи в Париж заради времето.

Ейприл вдигна очи и впери поглед в лявото копче за ръкавели на Трой, което отразяваше светлината от полилея. Не можеше да потисне навика да оценява всичко и трябваше съзнателно да си наложи да не изчислява каква би била цената, ако това малко парче оникс и платина бъде продадено на търг. Не че мечтаеше съпругът й да бъде покосен от внезапна смърт, естествено, че никога не би пожелала подобно нещо, още по-малко би гледала на него като на възможност да забогатее. Навикът да оценява вещи бе по-скоро естествен резултат от работата й в една от най-големите аукционни къщи в света.

— Какво значи този поглед? — попита Трой и се подсмихна леко. — Да не би копчетата да не подхождат на костюма?

— Напротив. Много са хубави. Идеални са.

Ейприл отмести поглед и изпита облекчение, че не е специализирала в оценяването на дрънкулки, останали след смъртта на някой нацупен стар глупак, и няма достатъчно познания, за да оцени притежанията на съпруга си. От друга страна, си бе извоювала титлата експерт, когато ставаше дума за Трой Воут. И това само по себе си й подсказваше, че копчетата за ръкавели, които съпругът й носеше само при специални случаи, са безценни, поне за него. Ейприл дори не искаше да си мисли за чие присъствие може да намеква изборът им тази вечер.

— Прекалено е! — тя поклати глава и впери поглед в куфара, но нямаше предвид само шаловете и пуловерите си.

— Вземи малко дрехи — предложи Трой. — Винаги можеш да си купиш още, когато пристигнеш. Все пак отиваш в Париж.

Ейприл се усмихна.

— Това е отговорът ти за всичко, нали? Купи още.

— И какво лошо има в това? — попита Трой с намигване и нежно я потупа по гърба, докато отиваше към голямото огледало. — Съпруга като теб наистина се среща рядко.

„Съпруга като теб се среща рядко“. Думата стресна Ейприл, макар да нямаше причина. Сега тя носеше ново значение. Съпруга. Съпруга.

— Не че някой особено се интересува от това — продължи Трой, — като изключим всички на Уолстрийт, но именно заради моята философия „купи още“ рецесията беше възможно най-доброто нещо, което можеше да се случи на фирмата и на инвеститорите ни.

— Добра реклама! — направи опит да се пошегува Ейприл.

Напоследък в дома им липсата на смях се усещаше болезнено. Всичко звучеше толкова изтъркано и овехтяло.

— Кой не обича самодоволните типове от Уолстрийт, които доказва теориите си по най-безцеремонен начин?

Трой се засмя и облече смокинга си. Продължи да се оглежда в огледалото, подхилквайки се тихо, а в това време Ейприл натика последния чифт ниски обувки в големия куфар.

— Е, като стана въпрос за самодоволни типове от Уолстрийт — продължи Трой с пресилена веселост в гласа, — май отново излезе късметлийка.

— Късметлийка ли? — Ейприл се опря на скрина (Джордж III, махагон, от около 1790 година), докато оглеждаше куфара и се опитваше да прецени колко тежи. — Какво имаш предвид?

Не изглеждаше чак толкова тежък.

Пое дълбоко въздух. Склонна да надценява нежните си деликатни рамене и да ги бърка с широкия гръб на олимпийска шампионка по плуване, Ейприл се наведе и вдигна от леглото препълнения куфар. В следващия миг той се стовари тежко на пода и само половин сантиметър спаси левия й крак от премазване.

— На първо място явно имам предвид това, че само късметът те спаси от тази багажна злополука — отвърна Трой. — Не виждаш ли, че това нещо е по-голямо от теб? Миличка, вече получи неочакван самолетен билет, не е необходимо да си чупиш крака като оправдание да се измъкнеш от жалките ми служебни събирания.

— Е, не са чак толкова зле — възрази Ейприл, избърса челото си и наклони куфара на една страна.

— Не са чак толкова зле? Ужасни са и ти добре го знаеш. Убеден съм, че всички останали съпруги страшно ще ти завиждат.

Останалите съпруги. Какво общо имаха те, зачуди се Ейприл. Какво ли си мислеха, когато си представяха Трой? А когато си представяха нея самата?

— Ти си моята късметлийка — продължи Трой. — Париж ще те спаси. Ще те спаси от още една досадна вечер, прекарана в компанията на капиталистическите търтеи.

— О, да, тези ужасни капиталисти — Ейприл извърна поглед нагоре и продължи с лоша имитация на британски акцент. — Тооолкова съм щастлива, че няма да съм сред тази пасмина. Просташката им мания да печелят пари! Нямат абсолютно никаква класа.

Надяваше се вялият опит да се пошегува да е успял да прикрие тъгата й. Наистина се чувстваше късметлийка. Но причината не беше фактът, че ще избегне префърцуненото служебно събиране, нито срещите tête-à-tête с най-умните (и най-непоносими) хора от Уолстрийт.

Не, Ейприл би могла да разговаря с тях, макар да не знаеше какво се е случило на азиатските пазари тази сутрин. Можеше да понесе дори поредната красива съпруга, завоевание на някой от присъстващите, която неизменно ще прекали с шампанското, ще прекара половината вечер, удивявайки се на множеството дипломи на Ейприл, и накрая ще започне да подвиква на всеки в близост до нея:

— Жената на Трой има диплома за мебели!

Но Ейприл вече почти не помнеше кога за последен път бяха обърквали докторската й степен по история на изкуствата с тапия за търговия в мебелен магазин. Напоследък Трой почти никога не я канеше да го придружава. Все „се отбиваше“ на събирания, „на които съпругите не бяха поканени“, или пък на такива, които бяха „прекалено досадни“, за да присъства Ейприл. Точно в това беше проблемът. Трой й казваше, че е късметлийка, че се е отървала, но тя някак не можеше да изпита благодарност, че се е измъкнала от събиране, на което така или иначе не е било предвидено да присъства. Или още по-лошо, в което компанията й би била нежелателна.

Спря да я взема със себе си още когато отношенията между тях бяха относително добри. А сега, кой знае? Дали от нея изобщо се очакваше да отиде? В крайна сметка Ейприл наистина имаше чувството, че е „късметлийка“ и се е „отървала“, защото билетът до Париж я освобождаваше от задължението да разсъждава върху липсата на покана за вечерта. Не беше необходимо да се пита дали е било нарочно.

— Трябва да поработиш върху акцента си — каза Трой и се приближи до нея.

— Само за протокола… — започна Ейприл и отблъсна ръката на Трой, който се опитваше да й помогне за куфара. — Истински се забавлявам на служебните ти събирания. Хората там са интересни. Разговорите са оживени.

— Лъжкиня!

Извърна се обратно към огледалото и си хвърли таен поглед. Ейприл така и не можеше да разбере дали го прави, защото подозира, че го наблюдава, или защото предполага, че гледа встрани.

— Какво толкова важно има, че се налага да заминеш още тази вечер? — попита той с престорена небрежност, което беше знак, че изпитва някои подозрения.

— Знаеш как стават тези неща — отвърна Ейприл и се зачуди дали загрижеността му е искрена. — Случаят с мебелите не търпи отлагане. Трябва да съм там, преди конкуренцията да разбере за разпродажбата.

— Но обикновено не отсъстваш повече от седмица, най-много десет дни, и винаги е с достатъчно предизвестие. Малко е смущаващо да получа съобщение, което гласи: „Трябва да замина извън града“; и когато се прибера, да установя, че жена ми си събира багажа и ще отсъства цял месец.

Наистина ли? — искаше да попита Ейприл. — Наистина ли това толкова те притеснява?

При нормални обстоятелства може би щеше да се пошегува, че той е късметлията, тъй като жена му заминава. Но белезите бяха прекалено пресни и прогнозата за бъдещето твърде неясна за подобни шегички.

— И аз съм изненадана, че се налага да замина веднага — отвърна Ейприл. Наистина беше изненадана, но и благодарна. — Според хората ни в Париж става въпрос за изключителна находка. В Южна Франция е починала една жена, собственичка на апартамент на площад „Питал“, който семейството й притежава повече от век. Всъщност не е бил техен, но в продължение на сто години са го държали под наем.

Докато говореше, раменете й започнаха да се отпускат, а мускулите на челюстта й вече не бяха така здраво стиснати. Бяха навлезли в тема, която Ейприл знаеше как да управлява.

— Жената — продължи тя, — която е починала, не е влизала в апартамента от 1940 година. Никой не е влизал там. Все си мисля, че тази информация може и да не е вярна. Може би истинските дати са се загубили някъде в превода. Може би апартаментът е бил затворен след някой неприятен развод в края на деветдесетте.

Усети как цялата настръхва при думата развод, но вече беше късно. Вече бе казана. А до този момент толкова внимаваше да я избягва.

— Седемдесет години! — възкликна Ейприл и гласът й се извиси до четириметровия таван. — Направо невероятно!

— Не знам — заяви Трой и сви рамене, строгото му каменно лице не издаваше абсолютно нищо. — Сигурно подобни неща се случват непрекъснато и в Манхатън. Жилищата стоят заключени, а в това време адвокатите и попечителите всеки месец изпращат чек, без да се замислят, и никой не си прави труда да задава въпроси.

— Не и ако е апартамент като този. Очевидно е натъпкан до тавана с мебели, картини и с всякакви други неща, които семейството е притежавало преди Втората световна война.

— Има ли нещо, което си заслужава?

— Оливие явно е убеден, че има, иначе нямаше да ме кара да ходя. Ако не друго, поне има неща, които ще излязат за първи път на пазара. Дори германците не са влизали вътре — отбеляза Ейприл и поклати учудено глава. — Човек би си помислил, че ако не друго поне някой заблуден член на семейството, пристрастен към хазарта или наркоман, би решил по някое време да сложи ръка върху всичко това.

— Освен ако всичко вътре не е пълен боклук — отбеляза Трой, взе телефона си и започна да пише съобщение, спокойното му до този момент чело изведнъж се намръщи. — Собственост на някой парижки вещоман — продължи той, макар да бе ясно, че е загубил интерес към разговора.

Ейприл въздъхна.

— О, мила, само се шегувах — побърза да каже, беше развил нещо като рефлекс веднага да бие отбой. — Звучи страхотно. Наистина.

Въздишката? Не искаше да я тълкува по този начин.

— Да. Страхотно.

Ейприл размаха ръка все едно искаше да прочисти въздуха около себе си. Жестът беше случаен, но достатъчен, за да отвлече за малко вниманието на Трой от телефона.

— Пръстените ти — каза той, впери очи в ръката й и се намръщи едва забележимо. — В сейфа ли са?

Ейприл кимна и наведе поглед към голата си ръка. Никой не носи ценните си бижута в Европа, нали така? Тук не ставаше въпрос за брака, а за работата им. Ейприл прехапа устни и премига, за да отпрати сълзите, които неочаквано започнаха да напират в очите й.

— Чуй ме, Трой… — започна тя, но той отново бе насочил вниманието си към телефона и натискаше бутоните.

Внезапно телефонът на самата Ейприл иззвъня. Таксито беше долу. Тя хвърли един поглед към красивия си съпруг, огледа красивия си дом и си помисли колко щастлива беше преди. За известен период животът й беше безупречен и прекрасен. В нейния апартамент имаше всичко, за което беше мечтала. Седемдесет години? Надяваше се да остане по-дълго. Завинаги.

— Ще ми липсваш — каза Трой и застана до нея, докато тя прибираше телефона в голямата кожена чанта, с която щеше да пътува.

Ръцете му я обвиха в прегръдка и Ейприл се опита да поеме дълбоко прекрасния мъжествен аромат на Трой, който изпълни пространството около нея. Опита се да не мисли кога и дали изобщо някога ще го усети отново с всичките си пет сетива.

Трой нежно целуна върха на главата й.

— Не искам да тръгваш — каза той и въздъхна дълбоко. — Може би има как да изчакаш. Поне няколко дни.

Думите му звучаха толкова искрено.

— Не се тревожи — успокои го Ейприл и се отдръпна. — Ще се върна скоро.