Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (62)

Chapitre LXII

На следващата сутрин Ейприл завари баща си да прелиства вестника в кухнята. Той винаги ставаше рано и сигурно бе буден поне от три часа, а може и от четири. Без съмнение, докато я е чакал, е наизустил цялото съдържание на вестника и всички подробности от всеки ининг на любимия си бейзболен отбор „Сан Диего Падрес“, сега бе готов да ги повтори и по този начин да осигури тема за разговор. Тъжно. Сега, след като майка й я нямаше, той нямаше какво да прави.

— Здрасти, татко — поздрави го Ейприл и го целуна по върха на оплешивяващата и покрита с лунички глава. — Как се представиха „Падрес“ снощи?

— Лигата беше в почивка — възнегодува той, — което означава, че снощи не играха. А това е най-добрата новина за феновете на „Падрес“.

Ейприл се усмихна с известно усилие. Вчера, когато прекрачи прага, остана шокирана от немощното състояние, в което го завари. Вече не беше млад и току-що бе загубил жена си, но тя не очакваше да го види толкова слаб, прегърбен и мрачен. В съзнанието й той все още беше едрият и силен морски офицер от нейното детство. Сега по всички стандарти Ричард Потър вече бе старец, за когото човек би се разтревожил дали ще успее да изкачи стълбите. Беше едва на шейсет и три години, но изглеждаше по-скоро на деветдесет.

— И така, мила моя — започна той и се изправи с мъка, — да ти направя ли едно кафе?

Колкото и да имаше нужда от кафе, тя много добре знаеше, че кафето в тази къща е безкофеиново, разтворимо и се комбинира с растителна сметана на прах, която Бети Уедбуш е оставила в шкафа им преди десетина години. Без съмнение нямаше нищо общо с кафето, с което бе свикнала в Париж, не че можеше да го пие и преди да живее във Франция.

— Не, благодаря — отговори тя. — Не ми се пие. И моля те, татко, седни. Мога да си взема всичко, което ми трябва.

— Добре — той се намръщи и седна обратно на стола, който представляваше метална конструкция с пластмасови ленти и сигурно бе стоял в двора на някой съсед през 1978 година.

— Къде е Браян? — попита Ейприл и се отдръпна към плота, покрит с оранжеви плочки. — Нека да отгатна — кара сърф.

— Разбира се. Къде другаде може да бъде?

— А Али?

— Отиде да го гледа.

Ейприл се засмя. Опита се да си представи как тя самата би отишла доброволно да гледа Трой, докато той играе голф или ракетбол. Никога не й бе хрумвала подобна мисъл, дори когато той плати сто хиляди долара, за да играе с Тайгър Уудъс в някаква благотворителна среща между професионалисти и аматьори.

— Милата Али — каза Ейприл и поклати глава. — Много са сладки и двамата.

Обърна се и затърси някоя чаша за чай из долапите, но единствената, която намери, бе рекламна стъклена чаша на местната сладкарница, произведена някъде през осемдесетте години. Спомни си, че като дете бе изпила от нея огромни количества мляко и шоколадов сироп. Имаше няколко подобни, бяха поне половин дузина, но изглежда, единствено тази бе оцеляла.

— Мога ли да пия вода направо от чешмата? — попита тя.

— Да. Защо да не можеш? Извинявай, не купуваме бутилирана вода.

— Просто питах…

Ейприл пусна крана, очакваше едва ли не от него да потече ръжда.

— Колко смяташ да останеш? — попита баща й.

— Ами… — Ейприл отпи три големи глътки, водата имаше метален вкус, но гърлото й беше толкова пресъхнало, че изпи още три. — Предполагам, че докато мине погребението.

Баща й не отговори. Само се намръщи. Или може би това бе обичайното му изражение. Ейприл не успя да си спомни.

— После ще дойда пак — добави тя бързо. — Само трябва да приключа работата си в Париж и да се върна в Щатите.

— Когато смяташ, че е най-добре — каза баща й. — Не се чувствай длъжна да се връщаш.

Ейприл кимна, не беше сигурна как точно реагира, което бе съвсем нормално, когато човек си има работа с Ричард Потър. Трудно можеше да се определи коя от двете ситуации е по-неудобна — да стоят мълчаливо или да се опитват да водят някакъв неестествен разговор. Двамата разговаряха често по телефона, но изобщо не се познаваха.

— Не е лесно — започна тя.

Ейприл отдавна бе усвоила умението да заявява очевидното.

— Много обичах майка ти — каза баща й и сините му очи се напълниха със сълзи. — Надявам се, че го разбираш.

— За бога, татко. Естествено, че го разбирам. Всеки, който те е срещнал поне веднъж в живота ти, го знае. Обичаше я повече от всичко друго на този свят.

— Така е — съгласи се той. — Нея и децата си.

Ейприл потисна желанието да се изсмее.

— Мама беше щастливка, че си до нея — каза вместо това. — Може да не го е знаела, но го е чувствала. Изобщо не се съмнявам. Усещала го е.

— Казвал ли съм ти, че понякога успяваше да ме познае?

Ейприл премига. Наистина ли? В края на живота си майка й е можела да разпознае някого? Ейприл не знаеше, че през тези двайсет години Санди Потър изобщо е имала светли моменти. Дали щеше да се отнася по друг начин към нея, ако знаеше? Дали щеше да й говори по различен начин?

— Така ли? — попита тя. — Нямах представа.

— Да. Изключително рядко, но се случваше. Влизах вътре и тя произнасяше името ми с широка усмивка, от която й се получаваха трапчинки. Разбира се, аз всеки път се надявах, че ще се случи точно това.

— Сигурно ти е било много трудно да я гледаш така — каза Ейприл и седна срещу него.

Протегна се и обгърна дланите му с ръцете си. Пръстите му бяха студени, напукани и сухи.

— Не трябваше да става така — каза той и очите му се наляха със сълзи. — Смятах, че с временно. Това състояние на майка ти. До последната секунда. Все си мислех, чакай, как може да е мъртва? Нали трябваше да я оправите!

— Но, татко… — Беше почти смехотворно. Да я оправят? Да оправят алцхаймер? Ейприл прехапа вътрешната страна на бузата си, когато видя група хлапета, които минаха покрай оградата им, преметнали дъски за сърф през рамо. — Ти знаеше, че не могат да я оправят, че за тази болест няма лекарства.

— Да, с разума си го знаех — отвърна той. — И разбирам, че звучи налудничаво, но до самия край се надявах, че може да се оправи. Че могат да направят нещо. Лекарите. Науката. Който и да е. Когато майка ти постъпи в клиниката, диагнозата СПИН беше смъртна присъда, а сега… не е.

— Добре, но тя не беше болна от СПИН. За нещастие… — не звучи съвсем правилно. Ставаше въпрос за мозъка й, татко…

— Ясно ми е! — сопна се той и се отдръпна назад, опита се да я потупа по ръката, но без истински да я докосва, ръката му увисваше във въздуха. — Разбрах го в последната минута, когато беше прекалено късно, за да е от полза за някого. Но го разбрах. Отричах толкова много неща. Сега, когато нея я няма, теб също те няма, а също и Браян, макар и не в такава степен. Осъзнавам, че всичките тези години се изнизаха между пръстите ми толкова бързо, като пясък. Винаги съм мислел, че утре всичко ще бъде наред. Но времето си отминава. И това утре изобщо не се интересуваше от мен.

— Да, това му е лошото на времето — съгласи се Ейприл и прокара пръст по ръба на чашата. — Лети.

— Съжалявам, Ейприл. Съжалявам, че не бях до теб. Истинско чудо е какво си постигнала, какво сте постигнали и двамата с брат ти, на практика съвсем сами.

— Не съм била сама. И не е необходимо да се извиняваш. Това, което правеше за мама, беше удивително. Повечето хора не биха могли или не биха искали да постъпят по същия начин. Това беше истинска любовна история — каза тя и се сети за думите на Люк. — Всеки човек заслужава такъв късмет.

— Това, което съм направил за майка ти? — попита баща й и сбърчи нос. — Не, Ейприл. Точно тук грешиш. Всичко, което направих, беше заради теб. И заради брат ти. Направих го заради двама ви.

Ейприл не знаеше как да реагира. Можеше да посочи, че да пренебрегваш децата си не е типичният пример на всеотдаен родител. Можеше също така да му каже, че от момента, в който майка й влезе в болницата, тя нито веднъж, дори за секунда, не се усети искана, обичана и значима. Но нямаше да му каже нищо подобно, защото този човек беше и винаги щеше да си остане неин баща.

— Благодаря ти, татко — едва успя да изрече. — Знам, че винаги си правил най-доброто за нас.

— Не. Не мислиш така — възрази той и поклати глава. — Моля те, не ме лъжи. Не мислиш така и напълно разбирам защо се отчужди от мен.

— Не съм се отчуждила. Опитвам се да идвам всеки път, когато имам възможност. Обаждам ти се по няколко пъти на седмица! Дори говорех на майка си по телефона, което, мамка му, беше най-ужасното…

— Ейприл…

— Което беше най-трудното нещо на света.

— Вярно е, че правиш всички тези неща — заяви той и вдигна вежди. — Но какво общо имат те с отчуждаването? Какво те прави щастлива, Ейприл? Какво те натъжава? Това са въпросите, които не ми дават мира нощем.

— Господи, татко, защо се тревожиш за мен точно сега? Чувствам се чудесно.

— Чудесно. Разбира се. Обвила си се в една щастлива, лъскава черупка, където всичко е чудесно. Задаваш милион въпроси, но ти самата не даваш отговор на нито един. Точно това правиш по цял ден и в работата си, нали? Задаваш въпроси. Но никога не издаваш никакви доказателства за собствения си… как го наричате, вие, експертите?

— Произход, доказвам произход — вметна тя тихо. — Съжалявам, татко. Наистина съжалявам. Не исках да останеш с впечатлението…

— Не се извинявай. Аз се извинявам. Много добре разбирам защо се държиш така. Вината е моя. Като поглеждам назад, виждам толкова много неща, които не съм направил както трябва.

— Никой не може да направи всичко както трябва. Нито ти, нито Браян, нито аз, разбира се. Хора сме. Прецакваме нещата. Това ни е в природата.

— Мислех, че правя възможно най-доброто — повтори той, носът му бе започнал да тече, върху горната му устна се бе събрал сопол.

— О, господи, татко, не плачи! Не мога да го понеса.

— Най-лошото нещо за едно дете е да изгуби майка си, не е ли така? Тя беше до вас всеки ден. И двамата я обожавахте. Мислех си, че ако я обичам достатъчно силно, ако чакам търпеливо, тя ще се върне. Докато беше в болница, клонираха цяла проклета овца — той поклати глава. — Но не откриха лекарство за алцхаймер.

— Е, технологията все пак направи страхотен прогрес. Виж само колко малки и готини телефони си имаме!

Баща й се усмихна — нещо, което се случваше изключително рядко. Със сигурност това бе първата му усмивка, откакто Ейприл прекрачи грозната алуминиева врата.

— Мислех, че ще успея да изчакам — повтори той. — Освен това исках вие с брат ти да знаете, че каквото и да стане, винаги ще бъдем четиримата заедно. Тя беше моя жена и това беше нашето семейство. Това бе посланието, което исках да ви изпратя, докато чаках лекарите да свършат своето чудо.

Ейприл се опита да не се разсмее. Изчакай лекарите да си свършат чудото — това бе единственият план, който Ричард Потър е имал. Изглеждаше толкова наивен за човек от двайсет и първи век, но баща й бе от онова поколение, което смяташе лекарите за безгрешни. Съвсем не бе като хората на възрастта на Ейприл, като онези майки, които отхвърляха ваксинациите, или пък жените, болни от рак на гърдата, които предпочитаха холистичното лечение в Мексико пред лъчетерапията в американските клиники.

— О, татко — започна Ейприл и въздъхна, усети как бремето от последните деветнайсет години започва да пада от плещите й, — през цялото това време се чувствах…

Спря. Как се бе чувствала през цялото време? Изоставена. Да, изоставена и самотна. Но това вече нямаше значение.

— Как се чувстваше, Ейприл?

— Имах чувството, че се опитваш да направиш най-доброто — Допреди секунда Ейприл изобщо не бе вярвала в това, но все пак си беше напредък. Никога не си бе представяла, че ще промени мнението си толкова драстично. — Правил си това, което си смятал, че е най-доброто за семейството.

Каза го за втори път, повече заради себе си, отколкото заради него. Запомни това, Ейприл. Запомни това чувство. Ейприл не беше сигурна, че някога ще успее да се отърве напълно от десетилетията на болка и обида, но за първи път започваше да вижда някакъв изход. Вече разбираше защо баща й се е държал по този начин. Единственото й желание бе да го бе разбрала по-рано.

— Разбирам те, татко — каза тя и отново хвана ръцете му. — Напълно те разбирам. Ти беше до мама, което означава, че си бил и до нас. Продължи да я обичаш по начин, по който никой друг не би могъл. Радвам се, че беше омъжена за теб.

Баща й се усмихна отново. Беше почти щастливо ухилен, поне по скалата на Ричард Потър. Ейприл нямаше търпение да разкаже на Браян. Една малка частица от нея нямаше търпение да разкаже и на Трой. Той щеше да остане удивен — от разговора, от усмивките на баща й, от всичко.

Тя притегли стола си по-близо до неговия и го прегърна с две ръце през раменете. Стори й се, че щръкналите му кости са изключително крехки. Въпреки това миризмата му си беше неговата. Изведнъж в нея нахлуха милион спомени — някои приятни, някои тъжни, но като цяло всички напомняха на Ейприл, че си е у дома. Можеше и да живее в Ню Йорк или пък в Париж, но корените й винаги щяха да са тук.

— Обичам те — каза тя, когато най-после събра сили да се отдръпне от него. — И ти благодаря. За това — жестът й обхвана кухнята, макар че нямаше предвид къщата. — За всичко.

— Ами… Да.

Ричард се изчерви, беше стигнал до максимума емоции, които може да понесе. Извади от джоба на ризата си една пожълтяла носна кърпа и я подаде на Ейприл.

— Сега, след като си говорим толкова открито и откровено, може би ще ми отговориш на един въпрос. Миличка, защо не одобряваш избора ми на кафе?

— Моля? — възкликна Ейприл и се изсмя. — Не, кафето е чудесно, аз просто…

— Ейприл.

— Добре тогава. Знаеш ли какво? Как мога да одобрявам избора ти на кафе, когато това дори не е кафе. Сериозно, татко, как можеш да го пиеш? Даже кафето на летището е по-добро.

— Е, добре, разбрах. Моята превзета дъщеря — каза той и й намигна. — Наблизо има „Старбъкс“. Искаш ли да отидем? Тяхното кафе достатъчно добро ли е за моята изискана парижанка?

— Боже мой! — възкликна Ейприл и се изправи. — Звучиш точно като Браян.

— Късметлийка. Хайде, тръгвай — заяви той и посочи с глава към вратата.

— Чакай да взема малко пари.

Ейприл отиде до чантата си, оставена върху готварската печка, която не бе използвана от двайсет години. Бутна встрани папката с писанията на Март, за да намери портмонето си.

И спря.

— Всъщност, татко — започна тя и вместо портмонето извади от папката дневниците на Март, — преди да тръгнем, бих искала да ти покажа нещо, върху което работя. Искам да кажа, ако проявяваш интерес.

— Разбира се, че проявявам интерес! Почти никога не обелваш и дума за работата си, макар че сигурно имаш една от най-интересните професии. Толкова съм горд с тебе, Ейприл. Изключително горд.

— Благодаря ти. Макар че в действителност през по-голямата част от времето работата ми е като всяка друга работа. Но това в Париж е нещо съвсем различно. Тази история напълно ме погълна — заяви Ейприл и извади първата част от дневниците. — Тази жена, тя всъщност доста прилича на мама. Трябва да те предупредя, че от време на време се държи доста неприлично, но… — Ейприл се усмихна широко, като че ли цялото й тяло се смееше. — Знам, че и ти ще се влюбиш в нея.