Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (20)

Chapitre XX

Час по-късно Ейприл отново потърси Оливие, според нея бе изминало минималното време, след което може отново да повдигне въпроса. През петдесет и седемте минути (петдесет и осем, петдесет и девет), откакто Оливие отхвърли идеите й за търга, Ейприл не свърши почти нищо, имаше чувството, че умът й е задръстен от неудовлетворение, от проклетите мебели и украшения.

„Значими европейски сребърни предмети“. Така се наричат случайните вещи от случайни домове, с които не знаеш какво да правиш, вещи, чието описание в каталога не предизвиква никакъв ентусиазъм и които не можеш да свържеш с нищо съществено. Или както се пошегува веднъж Бърди, когато описваше една изкривена вилица, намерена в рушащ се английски замък:

— Това е сребро, човече, и идва от замък, не е ли достатъчно?

— Оливие — започна Ейприл, — може ли да поговорим?

Тя приближи към кухнята, където той стоеше с гръб към вратата, вперил поглед в каса със запечатани бутилки вино.

— Bonjour, Ейприл — поздрави той. — Как върви работата с мебелите? Не съм сигурен дали това вино може да се предложи на търг…

— Трябва да обсъдим апартамента.

— L’appart? — попита той и извърна лице към нея. — Какво има да обсъждаме? Той е под наем, non? Собствеността му не се прехвърля заедно с вещите.

— Нямам предвид самия апартамент — поясни Ейприл, като се опитваше да контролира височината на гласа си. — Тези вещи не могат да играят роля на пълнеж, Оливие. Не можеш просто да ги набуташ из други търгове.

Той сви рамене:

— Не съм съгласен.

— Ами Болдини? Не е възможно…

— Ще отиде в търга „Импресионисти и съвременно изкуство“. Чудесно ще пасне там.

— „Импресионисти и съвременно изкуство“ — повтори Ейприл замаяно. — Не можеш да направиш това.

Марк подаде глава иззад ъгъла.

— Ça va? — каза той. — Проблем ли има?

— Да, има проблем! — отвърна Ейприл отчаяно.

Изведнъж си представи как двамата тичат из парижката аукционна къща и пъхат парченца от живота на Март в дупките, останали между безинтересните наследства на други хора. Събрани заедно, с цялата позлата, щраусови яйца и претрупаност, предметите от апартамента на мадам дьо Флориан разказваха история. Кой би купил стара парцалива кукла Мики Маус? Само някой, който знае историята й.

— Тези вещи не могат да играят роля на пълнеж — повтори тя и посочи безпомощно към нещата в стаята, като че ли познаваше предметите от десетилетия, а не само от няколко часа. — Не можете да го направите.

Може би ако го повтаря достатъчно упорито, ще ги накара да се съгласят.

— Не виждам причина да организираме отделен търг — настоя Оливие. — Разходите биха били твърде високи. Помисли само за каталозите и вечерите. Ако решим да правим отделен търг за всяка интересна находка, никога няма да спечелим пари. Много добре го знаеш, Ейприл. От години си в този бизнес. Това не е съвременно изкуство — заяви той и направи физиономия. — Много по-икономично ще е да предложим тези предмети заедно с вещите от други имоти.

Имоти, печалби… ето какво представляваха всички тези предмети за тях — стока, която да бъде събрана и превърната в пари. Разбира се, това беше основната цел на „Сотбис“, но не и на Ейприл.

— Оливие, Марк, напълно разбирам необходимостта да бъдем консервативни — заяви тя. — Но моля, изслушайте ме. Малко съм изненадана, че не се консултирахте с мен, но това е вашият офис и разбирам начина ви на работа. Както каза, достатъчно отдавна съм в този бизнес и съм напълно убедена, че подхождаме недалновидно. Има нематериални активи, които можем да реализираме. Събрани заедно, тези вещи имат допълнителна стойност. Произходът беше причина произведението на Ротко, собственост на Рокфелер, да се продаде за 73 милиона долара, вместо за 30. Пак заради произхода онзи… je ne sais quoi… взе няколкостотин хиляди долара за фалшивите пластмасови перли на Джаки Онасис.

— Елизабет Катрмер не е Жаклин Онасис — изкудкудяка Оливие, — освен ако нямаш някоя известна снимка на Шон-Шон, увил вещите й около врата си.

— Джон-Джон^[1] — поправи го уморено Ейприл, — не Шон-Шон.

— Нали и аз това казах? Както и да е, освен ако потомството на мадам Катрмер не попада в категорията на така наречената американска аристокрация, или не е отдавна забравен член на семейство Рокфелер, името й няма да привлече никого, ако организираме отделен търг. Това ще бъде едно от многото събития, а загубите ще бъдат десетки хиляди евро. Много по-лесно е да наместим вещите й във вече планираните търгове.

— Интригата е в Март дьо Флориан — каза Ейприл и си представи какво щеше да пише в каталога — Частна колекция, Париж — вместо онова, което наистина би трябвало да бъде написано, цялото име на Март. — Хората ще бъдат заинтригувани от жената от портрета на Болдини, не от мадам Катрмер.

Господи, май наистина ще се наложи да им покаже дневниците възможно най-скоро. Тази мисъл накара Ейприл да настръхне.

— Засега проучването ми е в съвсем начален етап — продължи тя, — но въз основа на това, което прочетох, съм напълно убедена, че ако представим търга по подходящия начин, ще успеем напълно да си възстановим разходите, и не само това. Ако хората разберат коя е жената от портрета, картината ще придобие двойна стойност, тя не само е нарисувана от Болдини, но и изобразява любовницата на художника, жена, чиято история сама по себе си е твърде забележителна. Това отношение ще се пренесе и върху останалите предмети и ще повиши не само индивидуалната им цена, но и сумата като цяло.

— Ейприл…

Но тя бе отишла прекалено далеч, за да бъде спряна.

— Просто трябва да накараме участниците в търга да видят стойността на предлаганите от нас предмети отвъд физическото им описание. Печалбата ни ще се удвои, ако разкажем историята на Март. Сигурна съм.

— Значи така, Март? — подсмихна се Оливие. — Вече сте минали на малко име?

— Всъщност да, и ако изиграем картите си правилно, целият артистичен свят също ще я опознае отблизо.

— Признавам, че аргументите ти са много убедителни, но това е прекалено рисковано. Не съм сигурен, че мога да събера достатъчно купувачи за такъв вид търг.

— Но погледни самите предмети! Забрави историята на Март. Всяка една от тези вещи се появява на пазара за първи път! А това само по себе си означава, че ще се продаде добре.

— Да, добре. Можеш да обвиниш икономическата ситуация. Както и отдела. Такова е решението на екипа. Je suis désolé. Наистина съжалявам, че не те включихме в обсъждането.

— О, не… — измърмори Ейприл, — не е необходимо.

В крайна сметка тя беше само американката, наета да гледа под писалищата и от обратната страна на килимите.

Ейприл се запита дали можеше да направи нещо през главите им. Март заслужаваше да попадне под светлините на прожекторите, дори и ако това, както всичко останало на този свят, се свеждаше до пазар и печалба. Нищо не се бе променило особено. Преди сто години името на Март не е било достатъчно известно да й осигури собствено шоу във „Фоли Бержер“. Вместо това Жерар я бе изпратил на бара, да запълни дупките там, където Емили не успяваше. Ейприл вече го бе казала и нямаше проблем да го повтори. Март не беше пълнеж.

— Не искам да те разочаровам — каза Оливие, намръщи се едва забележимо и за миг Ейприл му повярва, — но се радвам, че разбираш. Сега трябва да вървя. Имам събрание в офиса. Имаш ли нужда от нещо, преди да си тръгна?

— Не, всичко е наред. Днес ще работя в голямата спалня, по-късно ще ти се обадя на мобилния, за да те информирам докъде съм стигнала.

— Добре, ще се чуем следобед. Au revoir, Ейприл.

— Au revoir.

Ейприл се завъртя на токчетата си и тръгна към задната част на апартамента, очите й горяха от напиращите сълзи. Март дьо Флориан. Вече почти нищо не бе останало от нея.

Мебелите, напомни си тя. Тук си заради мебелите.

Оливие беше прав. Ставаше въпрос за бизнес и щеше да е най-добре да гледа на всичко като на поредица от финансови трансакции. Така или иначе нямаше да постигне друго. Какъв беше смисълът да се привързва към жената от портрета. Защо изобщо се интересуваше от някаква си проститутка от времето на бел епок? Тя нямаше нищо общо с ореховите библиотеки и лилавите канапета.

За съжаление, беше невъзможно да преглежда будоара на Март, без да вижда жената в него. Въпреки че стаята бе претъпкана както всички останали помещения в апартамента, в центъра й се намираше внушително махагоново легло, декорирано с позлатени лилии и с висока табла със златни кобри. До леглото бяха поставени масички със змиеподобни крака и същата украса от лилии. Подобен комплект беше изложен в музея „Орсе“.

Макар че Ейприл беше тук заради мебелите (както сама си напомни шест, седем, десет пъти), това, което наистина желаеше, бяха дневниците. Почтената, педантична експертка по мебелите Ейприл Воут се интересуваше повече от това какво се е случило в леглото, отколкото кой го е произвел и през коя година. Подобно нещо се случваше за първи път!

Ейприл сложи ръкавиците и извади дневниците от папката. Надникна зад ъгъла и видя Оливие и Марк, които стояха и обсъждаха на френски дали да поръчат сандвичи за следобедното си събрание. Имаше време за няколко страници. Това бе най-малкото, което можеше да направи за жената, живяла някога тук, жената, чийто живот скоро щеше да бъде раздробен на парчета, а те щяха да бъдат продадени на този, който предложи най-високата цена.