Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (31)

Chapitre XXXI

Ейприл не възнамеряваше да се връща на работа. Но Болдини? Пижол Пръдльото? Мосю Лайно? Не можеше да ги мушне в чантата и да ги остави недокоснати до утре.

Апартаментът на Март беше на две преки от апартамента на Ейприл. Трябваше да се отбие там. Може би щеше да открие нещо, което не бе забелязала преди. Може би щеше да види някоя от вещите в нова светлина. Може би най-после щеше да направи нещо смислено, вместо да стои и да чака Трой да й звънне. На почти трийсет и пет годишна възраст би трябвало отдавна да е престанала да чака момчетата да се обадят.

Затова, прибрала дневниците на сигурно място в чантата си, Ейприл се върна обратно в апартамента. Докато се качваше по стълбите, мислено се подготви за натрупаните вещи и неразборията, които със сигурност я очакваха. Реши, че този път ще започне от трапезарията. Там бяха струпани няколко различни стола, които трябваше да опише.

Входната врата беше отключена. Когато прекрачи прага, Ейприл за миг се запита дали не е попаднала в някой друг апартамент. Столовете бяха изчезнали заедно с деветдесет и пет процента от вещите в трапезарията и абсолютно всичко, което се намираше във вестибюла. Първата мисъл на Ейприл беше да повика полицията. Бяха ограбени.

— Оливие? — извика тя и гласът й отекна в празното пространство. — Марк? Къде сте?

— Тук отзад! — отвърна Оливие. — В голямата спалня!

Ботушите й запотропваха по пода. Намери го, както й бе казал, в спалнята на Март. Опитваше се внимателно да свали тапетите от стените.

— Bonjour, Ейприл — поздрави той. — Как си днес? Съжалявам, че само аз съм тук. Марк е на една среща. Защо гледаш така странно? Обърна ли внимание на тези тапети? Те са на „Дюфур“. Можем да получим по хиляда евро на парче, ако ги свалим внимателно.

— L’appart! — възкликна тя. — Празен е!

— Да, сега е малко по-лесно човек да си проправи път, non? Докато си говорим, още един камион е на път към склада. Извадиха някои неща оттам, за да направят място за мебелите. Скоро ще сме готови да започнем снимките. Септември ще дойде, преди да се усетим.

Ейприл се опита да не изпада в паника. Вече бе изразила чувствата си достатъчно ясно. Тъй като не беше нищо друго, освен наемен работник, нямаше никаква власт да определи начина, по който ще се проведе търгът. Но нещата вървяха прекалено бързо. Всичко се развиваше с главоломна скорост.

— Мисля, че преди да се изготви окончателният вариант на каталога, екипът трябва да се запознае с дневниците на мадам дьо Флориан — заяви Ейприл и докосна чантата си.

Все още не беше готова да ги извади от топлия кръг на познанието, което споделяха само двамата с Люк. За съжаление, времето не беше на нейна страна. Както беше казала самата Март: J’ai d’autres chats à fouetter. Имам друга работа за вършене. В момента тайното четене не беше на дневен ред.

— О, дневниците! Не ги ли прегледахме вече? — попита Оливие.

— Само няколко страници. Има още толкова много и наследниците ни дадоха разрешение да ги използваме в каталога. Люк убеди семейството, че ще ни помогнат с доказателствата за произхода.

— Люк ли? — попита Оливие и вдигна поглед от работата си. — Кой е Люк?

— Мосю Тебо. Адвокатът.

— А, да. Е, има ли нещо с истинска културна стойност в дневниците, или са само брътвежи на една стара дама?

— Брътвежи ли? — възкликна Ейприл. — И, да, тук има неща с културна стойност. Тя говори за Болдини. Споменава Зола и Пруст.

Оливие се протегна към чантата си.

— Е, искаш ли ги? — попита го тя.

— Дневниците ли? — Оливие извади таблета си и вдигна рамене. — Не бих казал. Наистина нямам време да се занимавам с дреболии.

— Дреболии ли? Оливър, мисля, че пропускаме много важна информация — заяви Ейприл и потупа чантата си. — Напълно съм съгласна, че трябва да проявим финансова предпазливост, но бихме могли да спечелим много повече. Твърдо съм убедена и това. Нежеланието да влеем повече съдържание в предметите от търга може в крайна сметка да се окаже лошо икономическо решение.

Дори Трой, съпругът й, с неговите таблици, финансови модели и съсредоточеността си върху възвръщаемостта на капитаните, дори той щеше да спре и да се замисли върху дневниците. Всеки път, когато купуваше компания, при което се извършваше действителна финансова трансакция и излизаха пари, както той казваше „от собствения му джоб“ (участваха негови лични средства), Трой държеше да научи колкото е възможно повече подробности. Той го наричаше комплексна оценка, но на практика беше същото като доказване на произхода.

— Хм — изсумтя Оливие и отново повдигна едното си рамо, — чувствай се свободна да продължиш да четеш. Предполагам, че можем да си поговорим отново, когато приключиш. Но на мен ми се струва твърде много труд за нищо.

Опитваше се да я успокои и обещанието да поговорят бе просто начин да се отърве от нея сега. Но макар да бе готова да изостави темата за момента, Ейприл изобщо нямаше намерение да се отказва от нея завинаги.

— Merci beaucoup — измърмори тя. — Извини ме, ще отида да се занимая с дреболиите, останали в трапезарията.

Докато отиваше към трапезарията, очите й пареха (господи, днес наистина не беше най-добрият й ден!). Там я посрещна малка купчина от предмети без особена стойност, повечето от тях бяха обикновени огледала, няколко шапки с пера и една поставка за чадъри.

Ейприл измъкна едно огледало от купчината. Изглеждаше добре, може би щеше да се продаде за няколкостотин долара, възможно бе дори за хиляда, ако е с доказан произход. Обърна огледалото и прокара ръка по гърба му. Не видя нищо, което да подскаже, че има историческа стойност. Няколкостотин долара, и то, при положение че вещите на Март бъдат предложени на самостоятелен търг. В противен случай не струваше нищо. Не беше достатъчно добро, за да изиграе роля на пълнеж. Не можеше да бъде предложено самостоятелно.

Ейприл отиде да го подпре на една от свободните стени и забеляза бяло ъгълче, което се подаваше изпод обкова на огледалото. Измъкна с нокът хартийката от скривалището й. Беше малка, с големината на визитна картичка. Ейприл замря, когато прочете името, изписано върху нея.

Жорж Клемансо.

Не беше служебна, а лична визитка на бившия министър-председател на Франция.

Изведнъж Ейприл усети, че й се завива свят, реши да погледне и зад другите огледала и откри множество подобни картички. Веднага разпозна имената — Марсел Пруст, Робер дьо Монтескьо (конте с костюм в цвета на шамфъстък) и още поне половин дузина картички от Жорж Клемансо. Ейприл бързо се отправи към следващата стая, а после към следващата… Поглеждаше внимателно под масите и тапицериите на старите столове. Скоро ръцете й бяха пълни и пръстите й с мъка се опитваха да задържат цялата купчина.

— Оливие! — изкрещя тя и изтича в кухнята, където беше той. — Видял ли си това? Бяха скрити в някои от мебелите.

И тя остави визитните картички върху таблета му.

— О, да, нашествието от визитни картички — заяви той и ги махна от екрана. — Открихме стотици.

— Наистина ли?

— Oui. Когато започнахме да местим нещата, те направо заваляха от всички мебели, дори от картините.

— Не мога да повярвам, че досега не съм видяла нито една.

— Никой не ги беше видял. До момента, в който носачите не завъртяха едно писалище на обратно…

— Завъртели са писалището на обратно?

— Oui. На обратно. Когато изпадна първата картичка, Марк веднага започна да проверява и другите мебели. Дръпна страниците и фалшивите дъна и откри още стотици картички.

— Марк е дърпал страниците на мебелите? — на Ейприл й се зави свят.

Оливие се подсмихна и поклати глава.

— Май старата вещица е била доста популярна.

— Глупости, стара вещица! И тя е била млада — възрази Ейприл леко замаяна, като че ли тя беше обръщана, а не писалищата и столовете на Март. — Какво възнамерявате да правите е картичките?

— Предполагам, че ще ги изхвърлим — отвърна той. — Макар да са забавни, ми се струва, че нямат особена стойност.

— Не видяхте ли имената върху тях? Например това на Жорж Клемансо?

— Да, видях ги — той вдигна поглед от таблета си и се засмя. — Не очаквах, че ще се заинтересуваш от визитни картички. Изглежда мосю Тебо е бил прав.

— Мосю Тебо?

— Извинявай, Люк, както го наричаш. Щях да ги изхвърля. Но той каза, че ще възразиш. Ние помислихме, че няма да го направиш — за какво са й на Ейприл някакви визитни картички? Тя е експерт по мебелите. Но очевидно той се оказа прав. Тя ще възрази. Ще възрази сериозно и на висок тон.

— Той ли го каза?

— Oui. Ето, картичките са тук — Той отвори една кутия. — Щом искаш и останалите. Имаше ужасно много — каза той и прибра таблета си в калъфа. — Връщам се в офиса. Имаш ли нещо против да заключиш?

— Не, разбира се.

— Merci beaucoup, мадам Воут — той се ръкува с нея официално и не понечи да я целуне приятелски по бузите. — До утре.

Завъртя се бързо и шлиферът му се развя след него. Ейприл чу как шумът от стъпките му постепенно заглъхва, докато накрая изчезна напълно. По раменете й пробягаха тръпки.

Апартаментът все още гърмеше, макар че вътре нямаше жива душа. В ъгъла перата на препарирания щраус се мърдаха, макар въздухът в стаята да бе съвсем неподвижен. В друга стая, в друг апартамент някой свиреше на пиано. Ейприл започна да обикаля от една стая в друга, като не преставаше да трепери. Вятърът виеше през стените.

— Съжалявам, Март — каза тя, макар че не бе сигурна точно защо.

В крайна сметка се върна обратно във втората спалня. Десет предмета, реши тя. Ще прегледа още десет предмета. В случай че успее да се удържи и не се разсейва, щеше да нахвърли описанията им, преди да си тръгне. Работи бързо, не дълго. Това беше мотото на Ейприл, нейната собствена визитна картичка. Но когато се отнасяше за Париж, не беше толкова лошо да работиш дълго.