Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (47)

Chapitre XLVII

Ейприл излезе от сградата и се насочи към Сена.

Бе подбрала пътя съвсем съзнателно така, че да води към „Роял“, малка странична уличка между площад „Мадлен“ и площад „Конкорд“, недалеч от мястото, където бе купила прекалено скъпите чанти на Челси. Ускори крачка, когато приближи. По устните й заигра усмивка.

Зави зад ъгъла и се озова точно пред него — „Максим“. Спря и се загледа в червения сенник, облицованата с дърво фасада и завъртените златни букви. Представи си Март, кацнала зад една от витрините. Казаците влязоха вътре. Разпръснаха се. И тогава Ейприл видя как Март изхвърча навън и попадна право в обятията на Пижол.

— Аз бих ти дала парите — каза тя.

Един парижки хипстър на двайсет и няколко години спря и я погледна въпросително. Ейприл се изчерви и му махна с ръка.

Откъсна се с неохота от мястото, споменавано толкова често и дневниците на Март, зави още веднъж и тръгна да пресича „Конкорд“, най-големия от всички парижки площади. В центъра му бе издигната трибуна, построена специално за тържествата по случай Деня на Бастилията и покрита със сенници в синьо, бяло и червено. Около трибуната беше съвсем тихо, нямаше почти никакви хора и Ейприл не можеше да си представи суматохата, която щеше да настъпи там на следващия ден. Щеше да има танкове, пожарни коли, хеликоптери, самолети и войскови подразделения. Празничната шумотевица и фойерверките щяха да се чуват из целия град.

Тръгна бавно край Сена, наблюдавайки лодките и знамената в чест на празника, които се вееха от лекия вятър. Премина покрай сергиите с книги и се загледа в романите и картините, които нямаше никакво намерение да купува. Тревогите и усещането за време, започнаха да избледняват.

Докато се мотаеше по улиците, Люк й изпрати няколко съобщения с въпроси кога да я очаква. Поне един човек се опитваше да установи връзка с нея на рождения й ден. Ейприл се усмихна самодоволно (той я бе научил на това) и продължи да пренебрегва съобщенията. Можеше да почака.

Докато прехвърляше плакатите на Триумфалната арка, които се продаваха на една от сергиите, Ейприл си мислеше как по-късно ще може да натяква на Люк за неговото нетърпение. Оплакваше се, че тя гледа на живота прекалено сериозно, но ето че той се дразнеше от нейното размотаване. Докато си правеше наум списък от хапливи забележки, попадна на един акварел с размери петнайсет на петнайсет сантиметра, наврян между останалите, които бяха двайсет на двайсет и пет. Извади картината от поставката, очаквайки да види някоя от парижките забележителности. Вместо това видя панорамен изглед на Ню Йорк. Ейприл подскочи. Картината падна на земята.

— Qu’est-ce que vous faites? — изкрещя продавачът, а вените на врата му изпъкнаха.

— Какво правя ли? Аз живея там — отвърна Ейприл на съвсем прост грозен английски и се наведе да вдигне картината.

Той продължи да крещи.

— Живея там — повтори Ейприл, този път на себе си.

Струваше й се нереално. Градът, който обичаше, домът й, и изглеждаше толкова далеч.

След като се раздели с двайсет евро, цената беше прекалено висока, но Ейприл не бе в настроение да се пазари, тя нави картината на руло и я пъхна в чантичката си. Продължи към дома на Люк, а чантата й, издута от Ню Йорк, неудобно я притискаше отстрани.

Не й беше трудно да открие апартамента на Люк. Имайки предвид професията му, както й това, че жилището се намираше в елегантния шестнайсети район, Ейприл си представяше представителна сграда от времето на барон Осман с изискан и скъп минималистичен уклон. Люк я разведе из апартамента и Ейприл не остана особено изненадана, като изключим някои мебели от средата на века, които веднага привлякоха погледа й за евентуален търг.

— Êtes-vous prête? — попита той, когато я залови тайно да прави снимка на масичката му за кафе. — Или смяташ да офейкаш с някои от мебелите ми?

— Да, готова съм и се надявам, ако някога решиш да напуснеш апартамента си за седемдесет години, да ме имаш предвид като потенциален наследник. Или поне да оставиш строги указания на истинските си наследници да се свържат със „Сотбис“.

— Вие търговците на антики сте истински лешояди — засмя се Люк и взе телефона си.

Ейприл устоя на изкушението да провери своя.

— Allons-y! Да вървим!

След като се сбогува с великолепната масичка за кафе, Ейприл последва Люк надолу по стълбите и двамата влязоха в кафенето, което се намираше на първия етаж в същата сграда. Седнаха на терасата в близост до ниската ограда, която гледаше към улицата, и веднага си поръчаха шампанско и плато fromage.

Споделяне, припомни си Ейприл, докато последните слънчеви лъчи се отразяваха в сиренето. Споделяш това с друг човек.

Дузина парчета сирене и две чаши шампанско по-късно Ейприл усети как милионите малки ларви на тревогата, които разяждаха мозъка й, започват да я напускат. Слушаше Люк, който й разказваше за детството си в Дижон; за пансиона, в който бе учил в Лозана, и за годините, прекарани в Америка (в Джорджтаун, където изкарал втората и третата си специализация по право). Скоро започнаха да спорят кой от двама им има повече ненужни дипломи и Ейприл осъзна, че са минали цели деветдесет минути, без да погледне телефона си.

Докато Люк искаше сметката, тя бръкна в чантата в очакване да види, че има най-малко един пропуснат разговор. Без съмнение Трой щеше да й се обади, преди в Ню Йорк да е станало обяд. Но за съжаление, телефонът на Ейприл не показваше нищо — нито имейл, нито есемес, нито съобщение на гласовата поща.

— Извинявай, но да не би току-що да каза думата „копеле“? — попита Люк, вдигнал учудено вежди.

— Не, не. Разбира се, че не. Изобщо не съм споменавала подобно нещо.

Ейприл бръкна по-дълбоко в чантата си. Пръстите й докоснаха картината с изгледа от Манхатън. Отдръпна се, сякаш е пипнала електрическа жица.

— Да нямаш змия в чантата? — попита Люк с усмивка.

— Изобщо не подхващай темата — направи физиономия тя и измъкна картината. — Ню Йорк. Открих това при les bouquinistes. Мразя тази картина. Изобщо не знам защо я купих.

— Купила си картина, която не харесваш?

— Знам, че звучи странно.

— Така е.

— Но мисля, че се очакваше да я купя. Сякаш продавачът я бе оставил там специално за мен. Сергията му беше пълна с пейзажи на типичните парижки забележителности, но след като застанах пред него още на втората секунда попаднах на това.

— Било е съвпадение — Люк сви рамене.

— Не знам. Имаше толкова много сергии, а аз спрях точно пред тази. Картините, изложени там, по нищо не се различаваха от останалите. Освен това работя в аукционна къща. За нещастие, имам високи критерии за произведенията на изкуството. Имам чувството, че Ню Йорк ме преследва.

Люк се засмя.

— Наистина те преследва, но не под формата на лошо нарисувани акварели.

Той се протегна, взе сметката и я уви около кредитната си карта.

— Трябваше да ме оставиш аз да платя — възрази Ейприл. — Все казваш „следващия път“.

— Днес е рожденият ти ден. Не може ти да плащаш. А за мен така или иначе това са си служебни разходи.

— Служебни значи — изненада се Ейприл, но се опита да прикрие разочарованието си. — Ами, добре тогава.

Бутна назад ратановия стол и се изправи с леко поклащане. Протегна се към отоплителната лампа, за да се подпре на нея. Люк намигна, забелязал неувереността й, а тя протегна ръка към него и му показа среден пръст.

— Това нямаше нужда от превод — отбеляза той и я потупа по гърба. — Êtes-vous prête, mademoiselle?

— Oui — отвърна тя недоволно. — Oui.

— Ах, Аврил, караш ме да се смея.

Люк прекрачи с лекота ниската метална ограда и се озова на тротоара. Преди Ейприл да има възможността да се прехвърли (което без съмнение щеше да е безкрайно весело за Люк), той просто се наведе към нея и решително обгърна кръста й с една ръка. Мушна другата си ръка под извивката на коленете й и бързо я прехвърли над оградата. Дори не й остави възможност да възрази.

— По-силен си, отколкото изглеждаш — отбеляза Ейприл, когато той спря, за да я остави на тротоара.

— А ти, приятелко, си по-лека, отколкото изглеждаш — заяви той, докато ръката му все още бе здраво залепена ниско на кръста й.

— Цяло чудо е, че не си женен — каза Ейприл, като внимаваше да не го поглежда в очите, които все още бяха само на няколко сантиметра от нейните. — Наистина знаеш как да накараш едно момиче да се почувства добре!

— Merci beaucoup! Старая се.

Протегна се и я щипна по зачервената от шампанското буза.

Ейприл не успя да скрие усмивката си. Люк отдръпна ръка и посочи близката пешеходна пътека.

— Allons-y — каза той.

И тръгнаха.