Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (13)

Chapitre XIII

Апартаментът на Ейприл изобщо не можеше да се сравни с този на Март дьо Флориан.

И двете сгради бяха с фасади от времето на Барон Осман^[1], типичния парижки външен вид с характерната височина, хоризонтални линии и извити перила на балконите, изработени от ковано желязо. Но приликата между тях свършваше тук. Докато апартаментът на Март имаше седем стаи, този на Ейприл се състоеше само от три. Жилището на Март бе толкова претъпкано с мебели и вещи, достойни за музей, че човек почти не можеше да се движи, без да се спъне в нещо. Апартаментът на Ейприл бе така оскъдно обзаведен, че тя се запита дали ще има някакъв шанс да разположи някъде едновременно и дупето, и лаптопа си. Колко жалко, помисли си, да събереш подобни евтини, неподхождащи един на друг мебели в типично жилище от епохата на Барон Осман, нищо че става дума просто за апартамент под наем.

Въпреки пълната липса на естетика в обзавеждането, Ейприл хареса апартамента още в мига, в който го видя. Харесваше й мястото, където се намира, оригиналното подово покритие от дебели дъски и това, че едната от стените на хола е с прозорци от горе до долу. Ейприл си представи как през нощта ще се облегне на прозореца с чаша вино в ръка и ще гледа светлините на града пред себе си. Апартаментът не разкриваше особен вкус в обзавеждането, но пък от него се разкриваше Париж.

След като провери пощата си (засега нямаше неотложни викове за помощ), Ейприл остави чантата и блекберито на бялата лакирана маса за хранене, макар че това беше доста гръмко название за маса, която в най-добрия случай би могла да побере най-много две чинии, или както беше в случая с Ейприл — да служи едновременно за компютърно бюро и тоалетка. Тя така или иначе не можеше да си представи повод, при който би й се наложило да постави върху нея две чинии.

Размишленията за масата и чиниите предизвикаха ново къркорене в стомаха на Ейприл, макар че първото, което би искала да изконсумира, не беше храна. Беше гладна, отново, въпреки хляба, който погълна по време на срещата с Люк, но вместо да се опита да си достави храна, тя се протегна към кожената си чанта, за да извади от нея белите ръкавици.

— О, я тихо — нареди тя на стомаха си, който все още се бунтуваше, и внимателно извади дневниците на Март от чантата.

Гладът й беше силен, но притеглянето на дневниците бе още по-силно.

Планът на Ейприл беше да подреди листовете върху плота в кухнята и да ги прочете бързо, застанала права, все още с обувките, все едно е в заведение за бързо хранене. Но изведнъж думите се премрежиха пред очите й, бяха зацапани и неразбираеми. Все едно през последния час Ейприл напълно бе изгубила познанията си по френски. Може би се дължеше на часовата разлика, а може би на факта, че единственото, което бе погълнала през последните два дни беше вино, хляб и големи парчета масло.

— Храна — каза Ейприл сама на себе си и усети как ужасната мигрена започва да обхваща главата й. — Имам нужда от храна.

Замаяна и неспособна да събере сили да излезе от апартамента, Ейприл започна да търси в чантата си пакетчето кашу, което бе взела от самолета. Телефонът й извибрира отдолу.

— По дяволите! — измърмори тя. — Няма ли малко почивка?! Ало, Ейприл Воут на телефона.

Изрита и двете си обувки и продължи да рови още по-дълбоко в чантата.

— Аз съм. Защо не поглеждаш номера, преди да вдигнеш телефона? Никога не го правиш! Опитай поне веднъж в живота си!

— О, Бърди, здравей! Съжалявам. В момента съм затънала в едно проучване — Ейприл откри две малки шоколадчета от самолета, които се бяха залепили на гърба на четката й за коса. — Какво става?

— Току-що ти изпратих няколко файла. Трябва да ги прегледаш възможно най-бързо — каза Бърди. — По план се очаква от офиса да излизат по двайсет и пет партиди всеки ден, а ние сме… как да кажа… доста изостанали.

— Да, добре. Ще ги прочета веднага. Първо трябва да свърша някои други неща. След това веднага ще се заема с тях.

Ейприл отчупи парче шоколад от четката и го пъхна в устата си, беше прекалено гладна, за да изпитва неудобство от кулинарните си преживявания в Париж.

— Нахвърлях описанията — каза Бърди. — Мисля, че се получиха много добре, ако мога да си позволя самооценка. Питър има нужда от официалното ти одобрение. Освен това провери номера три, четиридесет и шест и двеста и дванайсет. Някои от бележките ти се разчитаха доста трудно, а някои от описанията не съответстваха на времевия период. Между другото, почеркът ти е отвратителен.

— Всички така казват. Ще ги прегледам. Благодаря, че подготви описанията. Сигурна съм, че си се справила отлично.

Бърди винаги се справяше отлично. Понякога Ейприл се питаше дали не трябва тя да работи за Бърди вместо обратното. Но разбира се, всеки, който водеше неясни, нечетливи бележки и забравяше да се храни би бил ужасен асистент.

— Винаги мога да ги изпратя на Питър — продължи Бърди, — ако си прекалено заета с апартамента.

— Не, няма нужда. С удоволствие ще ги прегледам.

Това, че ще ги прегледа с удоволствие, беше самата истина, тъй като Бърди винаги вършеше работата си блестящо. Обикновено след презокеанско пътуване със самолет, липса на храна и две чаши вино Ейприл не би била настроена поетично на тема скринове, но Бърди беше свършила тежката работа и сега на Ейприл й оставаше само да коригира граматиката тук-там и да прегледа фактическите подробности. Нямаше да е проблем да пооправи някоя и друга цифра.

— Можеш ли да ми ги пратиш до края на работния ден? — попита Бърди. — Нюйоркско време?

— Мисля, че няма да има проблем.

— Чудесно. Благодаря ти.

Ейприл чу някакъв шум от влачене и удар, последван от неизбежния изблик на ругатни.

— Дявол да го вземе!

— Добре ли си, Бърди?

— По дяволите, блъснах си пръста на крака!

— Наистина трябва да си по-внимателна — посъветва я Ейприл и се прозя. — Караш ме да се тревожа.

Бърди беше олицетворение на понятието „трудова злополука“. Непрекъснато удряше коленете си, притискаше пръстите си или защипваше шала си с телбод. От друга страна, мислеше си Ейприл, когато човек е не по-висок от метър и петдесет и се движи като колибри^[2] (прякорът й съвсем не бе случаен), не е никак трудно да се забърка в неприятности. Лесно може да се блъсне в предното стъкло на някоя кола или да се заплете между клоните на дървото.

— Защото всичко тук е подредено така — възнегодува Бърди, — че всеки момент може да стане някакъв инцидент.

— Да. Така е.

Тъй като шоколадът от чантата изобщо не я задоволи, Ейприл отиде в кухнята с надеждата, че някой от предишните наематели е оставил нещичко — парче стар хляб, отворен буркан с маслини, би се задоволила с всичко, което намери.

— Може би ако се движиш с малко по-разумна скорост — каза Ейприл и отвори вратата на шкафа, — няма да имаш причина да се притесняваш от сметките за химическото, от прекалената употреба на превързочни материали и от това, че когато облечеш блузка без ръкави, изглеждаш като че ли някой те е бил.

— Това е цената, която плащам за своята ефективност, мадам.

— Не съм сигурна, че застрахователят ни би се съгласил с теб — отбеляза Ейприл. — Има ли друго?

— Не.

— Добре, тогава. Ще говоря с…

— Чакай малко, Ейприл. Само две думи — започна Бърди и въздъхна. — И така. Ами. Нали знаеш майката на Даниел? Тя е член на борда на Колумбийския онкологичен център.

— Много се радвам за свекърва ти, Бърди…

— Не ми е свекърва. Поне все още не е. Но… Ами… двамата с Даниел отидохме с тях на галавечерята онази вечер.

Ейприл затвори очи. Твърде вероятно беше да не издържи и да се строполи на земята. Кой би я открил тогава? Можеше да лежи на пода дни наред, преди някой да се сети, че я няма.

— И си видяла Трой — Ейприл завърши изречението, за да не се налага Бърди да го прави. — Не ми спомена да те е срещал, но вече ми разказа всичко, случило се по време на вечерята. Абсолютно всичко. Знам, че Сузана е отворила голямата си уста и хората са започнали да приказват. Знам, че и онази е била там. Затова да не говорим повече.

— Добре. Както пожелаеш — Бърди прозвуча малко рязко, явно беше обидена. — Не се опитвам да те ядосвам.

— Знам. Дори не съм ядосана. Честна дума, просто ми омръзна да го обсъждам. Омръзна ми да мисля за това. Знам, че се опитваш да ми помогнеш и да ме подкрепиш, и го оценявам — Ейприл беше затворила очи, докато говореше. — Мисля, че поне докато съм тук в Париж… Не бих искала да научавам нищо повече, освен ако не е нещо, върху което бих могла да изградя наново брака си. Каквото и да разбера сега, то няма да промени нещата, които вече са се случили. Трябва да взема решение как да продължа.

Ейприл изобщо не трябваше да й казва. Но пред Бърди е лесно да се разкриеш. Тя предразполага към емоционални връзки. Вярно, Ейприл не бе възнамерявала да става толкова близка с асистентката си, но и не бе възнамерявала да се озове в конферентната зала на четвъртия етаж и да разказва за изневярата на съпруга си през хълцане, плач и сополи.

— Разбрах — каза Бърди. — Съжалявам.

— Моля те, не е необходимо да се извиняваш.

— Добре. Така да бъде.

Ейприл отново отвори очи. Обърна се обратно към плота. И тогава я видя, стоеше на светлосините плочки до кафе машината — бутилка вино с плик, подпрян на нея.

— Боже господи! — Ейприл грабна бутилката и я притисна до гърдите си. — Собствениците на апартамента са ми оставили бутилка вино. И бележка. Бележка върху ленена хартия!

— Ленена?! Защо не ми каза по-рано. Звучи много вълнуващо!

Сарказмът на Бърди не отстъпваше на непохватността й.

Ейприл отвори плика. Направи й впечатление странният завъртян почерк. Хвърли бърз поглед на бележката и вниманието й се спря само върху ключовите думи. Bonjour. Opéra. Métro. Fermez la porte. И тогава забеляза най-важното от всички изречения — fromage dans le réfrigérateur.

Сирене в хладилника.

— Трябва да затварям — каза Ейприл. — Спешен случай.

— Нали ще получа копието от каталога още тази вечер?

— Oui. Довиждане, Бърди. Ще ти се обадя по-късно.

И Ейприл затвори телефона.

Внимателно, почти благоговейно, прекоси кухнята, като все още притискаше бутилката вино до гърдите си. Отвори вратата на хладилника от неръждаема стомана. Макар големината му да бе едва наполовина в сравнение с най-обикновения американски хладилник, вътре имаше всичко, от което Ейприл се нуждаеше, но най-вече страхотен избор от fromage, да не говорим за гъшия пастет и други подобни деликатеси, каквито не бе опитвала, откакто напусна този град. Щедростта на непознатите й хазяи почти я накара да се разплаче. Или пък беше от нивото на кръвната й захар?

С изискаността на мечка гризли Ейприл отчупи парче твърдо овче сирене, стисна бутилката под мишница и се върна обратно в хола. Все още с ръкавици на ръцете, тя грабна дневниците от масата. После се сети и се върна да вземе тирбушон и чаша за вино, макар че последната не бе особено необходима.

Стигна до спалнята и едва не се спъна в куфара. Трябваше да разопакова багажа си и обикновено това беше първото, което правеше, когато пристигнеше някъде. Но от едната страна стоеше разопаковането на багажа, а от другата — вино, сирене и Март. Организационната работа можеше да почака.

Все още облечена с панталоните на тънко райе и блузка, за която предполагаше, че е повече полиестер, отколкото коприна, както пишеше на етикета, Ейприл се мушна в предварително оправеното легло, отвори бутилката и започна да чете.