Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (71)

Chapitre LXXI

Париж, 14 август 1914 г.

Имам чувството, че цялото напрежение, което се натрупваше през последните месеци, през последната година, най-после се освободи с пукот, който отекна по целия свят. Да, пукотът е мръсен, гръмък и леко плашещ, но целият Париж е обхванат от чувство на огромно облекчение.

Германия най-после обяви война. Това е добра новина, защото всички знаехме, че войната наближава. Германските войски вече два пъти навлизаха на територията на Франция. Както пишат вестниците, обявяването на война ги принуждава официално да влязат в ролята на агресор. А това няма да се приеме добре от съседните ни държави, нито от тези отвъд Океана.

Нещо повече, надеждата идва под формата на възмездие. Може би най-после ще успеем да си отмъстим за френско-пруската война! В момента, в който новината изтече, хората излязоха на улиците и започнаха да танцуват. Имаше тържества във всяко кафене, във всяка зала за танци и на почти всеки площад. Събраха се огромни тълпи. Хората излизаха с карети и яздеха бели коне. Плачеха от радост. Някои целуваха непознати, други прегръщаха членове на собствените си семейства, с които не бяха говорили от години. На всеки ъгъл се продаваха цветя. Беше сватба, в която всички бяхме булки.

Понесен от вълната на радостни емоции е и самият Джовани Болдини. Дори идва да ни види, когато не се труди над портретите, между които има прекалено много на богатата италианка дона Франка Флорио. Колкото и пъти да се отрича от Беатрис, не може да се сдържи да не я види повече от няколко седмици. През всичките години, които прекарахме заедно (почти) като съпруг и съпруга, той силно се привърза към момичето.

Открито си признава, че Беатрис му липсва. Но не произнася тази баналност по отношение на мен. Предполагам, че между нас се натрупаха прекалено много неща. Как бих могла да ги променя? А и макар че се извинявам за всичко, не съжалявам за нищо.

Моята Беатрис е толкова прекрасна млада дама. Наскоро сама се научи да чете и да пише. Какъв невероятен подвиг! Наистина разсъждава повече като момиченце на шест години, отколкото като млада жена, която скоро ще навърши шестнайсет, но не си представях, че ще стигнем дори дотук. И въпреки че никога няма да стане учен, тя завинаги ще си остане моята Беатрис.

Искам да напиша още много неща, но не мога да си спомня думите, които исках да кажа. А и ръцете ми! Ръцете ми са по-зле от всякога, схващането започва да се пренася и към лицето ми. Един така наречен доктор ми постави диагнозата фосфорна некроза — болестта, от която се разболяват работничките във фабриките. Тъй като никога не ми се е налагало да работя във фабрика, единственото логично заключение е, че лекарят е шарлатанин.

Според Болдини тази скованост понякога достига и до мозъка ми. Преди две седмици в пристъп на омраза към самия себе си Болдини разкъса последната си серия портрети на дона Франка Флорио, но после обвини мен. Твърдеше, че съм нахлула в апартамента му като луда и съм започнала да крещя, че това са портрети на Жан Юго. Каква наглост да ме обвини в подобно нещо! Като че ли съм в състояние да го направя! Като че ли изобщо бих могла да объркам двете жени! Та те изобщо не си приличат. Може би Болдини страда от фосфорна некроза на мозъка от всичките тези бои, които използва.

Въпреки това започвам да усещам тежестта на годините. Не съм стара, но вече не съм и млада (ха!). След като тази година навърших четиридесет, е време да увелича количеството къна и избелващ крем за лице. Все още има много мъже, които трябва да бъдат омаяни, и сметки, които да бъдат платени. Понякога всичко това ме кара да се чувствам уморена, много, много уморена…