Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (74)

Chapitre LXXIV

Макар че навън беше топло, Анес Вание седеше пред пращящия в камината огън, краката й бяха завити с кадифено одеяло. До нея беше поставена голяма подплатена кутия.

Нямаше никакво съмнение, че жената беше възрастна и с крехко здраве. Раменете й бяха приведени, костите й стърчаха изпод пуловера като пръсти, костеливите й ръце бяха скръстени като крака на скакалец. Имаше бухнала русо-бяла коса, през която Ейприл виждаше гладкия й розов скалп. Очите й бяха леденосини, напомняха на глетчер и бяха почти прозрачни.

— Добре дошли в дома ми — поздрави ги тя на френски, след като една прислужничка или някаква домашна помощничка ги въведе вътре.

— Благодаря, че ни приехте — отвърна Ейприл и се поколеба дали да се приближи до жената в стола от палисандрово дърво, или да остане на няколко метра от нея. — Много се радваме, че сме тук.

Мадам Вание я огледа внимателно.

— Няма да говоря на английски — обяви тя.

— Ce n’est pas un problème — увери я Ейприл и направи крачка към Люк, изведнъж обзета от силно желание да се хване за него — за ръкава му, за колана, за външния ръб на десния му джоб.

Чувстваше се нестабилна и несигурна.

— Може ли да седнем? — попита Люк на френски и посочи към едно тясно, тапицирано в бяло канапе за двама, направено по времето, когато хората не са били толкова едри.

— Моля, заповядайте — покани ги Анес и наклони глава настрани, в крайчеца на устните й заигра лека усмивка.

— Още веднъж искам да ви уверя, че оценяваме това, че отделихте време да разговаряте с нас — каза Ейприл и си напомни да говори бавно, да брои вдишванията си преди всяка дума.

Когато й се налагаше да говори френски, докато е нервна, Ейприл непременно трябваше да си поема въздух по-често.

— Казвам се Ейприл Воут, а вие, разбира се, познавате мосю Тебо.

— Да, Люк — каза тя и докосна малкия сапфирен медальон, който висеше в измършавялата кожа, насъбрана под врата й. — Красивият адвокат. И така, мадам Воут, какво ви накара да дойдете чак дотук?

— На първо място — Ейприл прочисти гърлото си и извади дневниците от чантата си — исках лично да ви върна това. Благодаря ви, че ги предоставихте за ползване на нашата аукционна къща. Бяха изключително полезни за установяване произхода и автентичността на вещите.

Ейприл подаде листовете на мадам Вание, която ги хвърли на ниската масичка и се засмя. Звукът не излезе от гърлото й, а отнякъде по-дълбоко, чу се хриптене, като че ли белите й дробове бяха засегнати от плеврит.

— Люк ме предупреди, че ще кажете точно това — заяви мадам Вание, — че непременно ще говорите за доказателствата за произход.

— Ами, да — Ейприл отметна кичур коса от лицето си, — вярно е. Затова ви благодаря отново.

— Вече няколко пъти казахте благодаря — мадам Вание леко докосна слепоочията си. — Моля ви, спрете да го правите.

— Да, мадам исках само да изразя…

— Какво мислите за дневниците?

— Ами, аз… страшно много ми харесаха — отвърна Ейприл. — Направо се влюбих в тях. Иска ми се да имаше още записки. Март дьо Флориан е била забележителна личност.

— Забележителна. Интересно определение — мадам Вание се засмя отново.

Звукът, който издаде, накара Ейприл да потрепери. Премести се малко по-близо до огъня.

— Нямам много време, нито днес, нито изобщо на тази земя — продължи мадам Вание. — Така че да минем направо на темата. Какво бихте искали да знаете? За да уточните вашите… доказателства за произход.

Ейприл бръкна в чантата си, за да извади химикалка. Трябваше да пробва три върху жълтия бележник, докато най-после намери някоя, която работи.

— Имам много въпроси — започна Ейприл и се обърна към Люк за помощ. Той сви рамене, сякаш искаше да каже, че това е нейното шоу и той само е купил билета.

— Първият ми въпрос е какво е вашето място в тази история?

— Мадам Воут, за мен ли дойдохте да разпитвате? Или бихте искали да узнаете нещо повече за Март и Лизет?

— Всъщност дойдох да науча всичко.

— Ще стигнем и до мен. В момента не бих искала да отговарям на въпроса ви. Все още не.

— Ами, добре — съгласи се Ейприл и моментално мина на английски, докато мислите се надпреварваха в главата й.

Какво всъщност искаше да попита? Дали изобщо бе наясно с това?

— Мадам Воут?

— Извинете — стресна се Ейприл. — Опитвам се да подредя мислите си. Нали разбирате, всъщност узнах много неща благодарение на дневниците — каза тя и кимна по посока на масичката. — Струва ми се, че в момента се опитвам да запълня празнините.

Люк се изкашля. Ейприл рязко извърна глава към него. Да не би това да беше предупреждение? Или кашлицата бе резултат от вредния му навик да пуши?

— Любопитно ми е — каза мадам Вание — какво си мислите, че сте разбрали?

— Не всичко, разбира се. Но мисля, че сега имам много по-ясна представа за личните взаимоотношения, за любовта на Март към Джовани Болдини и защо толкова силно е мразела Жан Юго. Вече знам и защо Лизет, извинявайте, мадам Катрмер, е изоставила апартамента.

— И защо го е направила? — попита мадам Вание.

— Ами… въпреки всичко, въпреки огромната любов на Март към Беатрис, сигурна съм, че мадам Катрмер се е чувствала изолирана, тъй като е била дадена за осиновяване още докато е била съвсем малка.

Дадена за осиновяване. Звучеше много по-добре от изоставена в дом за идиоти и имбецили. Но в крайна сметка, Март поне бе приела Лизет за член на семейството. Усетила е някакво чувство на дълг към нея. В противен случай никога не би оставила апартамента с всичките му съкровища на Лизет Катрмер.

— Дадена за осиновяване ли? — учуди се мадам Вание. — Това не е вярно.

— Но според дневниците… — Ейприл отново посочи към масичката.

Хвърли поглед към Люк. После отново се обърна към мадам Вание, която продължаваше да не откъсва от нея странните си блестящи очи.

— Март казва, че ще заведе внучката си в дома за деца без родители. Че тя самата не може да се грижи за нея.

— Е, втората част определено е вярна — каза мадам Вание с известна насмешка. — Но не, в крайна сметка не я е завела в онзи дом. Възнамерявала е да го направи, но добрата й приятелка я е разубедила.

— Добрата й приятелка? Маргьорит ли имате предвид?

Мадам Вание кимна и по лицето на Ейприл се разля широка усмивка.

— Разбира се, че Маргьорит е щяла да се намеси — каза Ейприл и се почувства щастлива при тази мисъл.

Кой ако не Маргьорит ще помогне на Март да постъпи правилно.

— Значи сте започнали да харесвате милата Маргьорит?

— Да! Напълно. Била е страхотна приятелка, не смятате ли?

— Така е наистина. Честно казано, не знам защо е търпяла знаменитата мадам дьо Флориан — каза мадам Вание и направи театрална гримаса. — Но за щастие на Беа, както и на Лизет, Маргьорит е приела като своя лична мисия да се грижи за нея.

— За кого да се грижи? За Лизет? Или за Беа?

— И за двете по различен начин. Но в момента имах предвид за Март.

— Какво искате да кажете? Никой не се е грижил за Март. Да, разбира се, тя е имала „клиенти“, които са я осигурявали материално, но Март се е справяла изключително добре и сама, не мислите ли? Дошла е в Париж без пукната пара, без да познава нито един човек и си е изградила нов живот. Погледнете само какви вещи има в апартамента й! Това е апартамент на богата жена. Справила се е много добре, не мислите ли?

Ейприл хвърли поглед към Люк, сигурно за десети път. Колко пъти трябваше да повтори „не мислите ли“, докато някой най-после се съгласи с нея?

— Ако преценяваме живота на един човек само по материалните му придобивки, сигурно сте права — каза най-после мадам Вание. — Но аз бих предпочела да го преценявам по друг начин. Март е била ужасна майка, невероятно егоистична.

— Моля? — Ейприл имаше чувството, че я заля гореща вълна. — Не смятате ли, че сте доста сурова към нея?

— О, не, дори не съм достатъчно сурова. Според сегашните стандарти би могло да се каже, че е упражнявала насилие над детето, или най-малкото не е проявила достатъчна грижа за него. Особено според вашите американски разбирания.

— Грешите! — извика Ейприл и скочи от канапето.

Люк се опита да я сграбчи за ръката, но не успя. Тя грабна дневниците от масичката.

— Прочетох всичко това — каза тя и размаха листовете. — Тук не са включени записи за всички дни, липсват дори цели години, но аз познавам тази жена. Може и да ви звучи налудничаво, но имам чувството, че наистина я познавам.

— Нима? — гласът на мадам Вание беше груб, като шкурка. Ейприл се почувства като дете, на което се карат. — Кажете ми защо според вас само някои части от дневниците бяха открити в апартамента? Какво се е случило с останалите?

Ейприл сви рамене.

— Предполагам, че същото, което се случва с повечето документи отпреди сто години. Били са загубени, унищожени или просто изхвърлени.

По лицето на мадам Вание се прокрадна дяволита усмивка.

— Унищожени, да. Наистина са били унищожени. От Лизет. След смъртта на Март.

— Какво искате да кажете? — едва изрече думите Ейприл. — Мислех, че не е влизала в апартамента в продължение на седемдесет години.

— Така е. Март дьо Флориан е починала през 1935 година. Лизет напуска Париж през 1940. Междувременно е имала достатъчно време, за да прегледа нещата на онази жена и да се отърве от всичко, което не е искала да вижда. Мислите, че тези писма и тези думи са важни за вас? Е, за Лизет те са били всичко. Също като вас тя се е опитвала да събере парчетата на една история, да разбере неща, за които е нямала отговор.

— Не е ли била там? Около нея е имало хора — баба й, Маргьорит. Не е ли знаела историята?

— О, мадам Воут! — възкликна Анес и се разсмя.

Смехът премина в кашлица, която разтресе тялото й и предизвика появата на четири, невидими до този момент помощници, които пристигнаха тичешком. Някой приготви чай с мед. Ейприл седеше като замръзнала, докато Люк разтриваше гърба й. Хората се въртяха и се суетяха около възрастната жена.

— Извинете ме — каза мадам Вание, след като суматохата отмина и прислужниците изчезнаха в скривалищата, от които се бяха появили. — Вече не ми остава много. Та докъде бяхме стигнали?

— Казах нещо, което очевидно предизвика пристъп на истерия. Напълно бих ви разбрала, ако не можете да продължите.

— А. Да. Истерия. Мадам Воут, сигурна съм, че много добре знаете, че във всеки човек има повече, отколкото се вижда на пръв поглед, или, отколкото той е решил да ви покаже.

— Но…

— Тихо! Достатъчно. Дойдохте тук, за да откриете липсващите парчета? Е, липсващото парче е Лизет. Не се ли досетихте? Тя има своята собствена история.