Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (66)

Chapitre LXVI

— Хайде — подкани я Трой — да се поразходим.

— Какво?

Ейприл очакваше да прояви малко повече топлина, поне да поднесе съболезнованията си.

— Тръгвай, хайде!

Без да се обърне, за да се увери, че го следва. Трой тръгна по тротоара на запад, към хотел „Коронадо“, чиито червени конусовидни покриви се издигаха над съседните сгради. Ако Коронадо можеше да се похвали с нещо, това беше хотелът. Той беше основната забележителност, любимото дете на града, с толкова изявена индивидуалност, че останалата част от острова нямаше никакъв шанс да блесне.

— Идваш ли? — подвикна Трой през рамо.

Ейприл хвърли поглед към църквата. После погледна гърба на съпруга си. Погледна отново към църквата и тогава, сякаш краката й се задействаха от само себе си, се завтече след Трой.

— Как мина полетът? — попита тя, когато тръгна редом с него.

— Чудесно — измърмори той и ускори крачка.

Стигнаха до улицата и Трой натисна бутона на светофара. Ейприл очакваше да я хване за ръка. Не го направи.

— Защо се правиш на обиден, когато ти си…

— Да, аз съм този, който ти изневери. Знам. Не бих могъл да го забравя, колкото и да искам.

Ейприл спря на ъгъла. Зеленото човече се появи от другата страна на улицата, премигваше, подканяше ги да продължат. Една група туристи мина покрай тях, хората се опитваха да не ги зяпат, но бяха наострили уши да чуят задаващия се скандал. Този вдясно беше прелюбодеец. Прелюбодеец в костюм, докато всички останали бяха по джапанки. Колко типично.

— Трой! — извика Ейприл. — Спри! Не си тръгвай така!

Той вече бе стигнал средата на улицата.

Ейприл се спусна след него, почти подтичваше, високите й токчета почукваха по асфалта. Когато стигна до него, той бе застанал в началото на плажа и наблюдаваше тъжните сиви вълни, които се блъскаха в пясъка. Тогава Ейприл си помисли за брат си. Вълните бяха малки, сърдити, неподходящи за сърф. Днес Браян нямаше да намери утеха в тях.

— Защо се държиш така рязко с мен? — попита Ейприл. — Ти си този, който реши да дойде. Не съм те молила за това. Дори не съм мислила, че ще го направиш.

— За кой ли път проявяваш изключително доверие в мен. Не си мислела, че ще дойда на погребението на майка ти? Надявам се, че каквито и да бяха обстоятелствата, ако бях на твое място, ти също щеше да дойдеш на погребението на майка ми.

— Така е. Разбира се. Без съмнение — отвърна Ейприл леко объркана.

Никога не й бе минавало през ум, че майката на Трой, кралицата на Уестчестър, може да умре. Тя беше като хлебарките. Беше надживяла седем съпрузи, както и ядрената зима, настъпила в собствената й душа.

— Но ти каза, че ще се опиташ да дойдеш, затова аз, естествено…

— Трябва да го чуя от теб самата, Ейприл — започна Трой, събу мокасините си „Гучи“ и ги остави на няколко метра от един бездомник. — Ти трябва да ми кажеш, че се развеждаме.

— Не знаех, че сме стигнали до някакво решение. Но ако ти го искаш, не знам защо очакваш да го кажа аз.

— Не го искам! — извика той и обърна глава към небето. — Не го искам.

— Имам чувството, че се опитваш да направиш така, че аз да изляза лошата.

Трой се изсмя, остро и силно.

— Не, убеден съм, че тази роля е запазена за мен — каза той. — Какво очакваш да си помисля? Казах ти да направиш своя избор. Да решиш дали ще продължим напред или не. И тъй като не си се обаждала от колко? От няколко седмици?

— Не е чак толкова отдавна.

— За семейни хора е равнозначно на години. Все си мислех, че ако по някаква причина настъпи край на брака ни, ще бъдеш така добра поне да ми го съобщиш, вместо да ме караш сам да стигам до този извод, като отказваш да се свържеш с мен и се криеш в някоя чужда държава.

Трой стъпи на плажната ивица и тръгна по пясъка. Ейприл хвърли един поглед на официалните си обувки, след това погледна бездомника. Изруга няколко пъти, събу обувките си и тръгна през пясъка към съпруга си, вече почти бивш.

— Наистина е мило — заяви тя, след като най-после стигна до него, Трой беше седнал на земята с лице към океана. — Говориш за развод само един час след погребението на майка ми. Много ти благодаря, направи деня ми незабравим.

— Говоря за развод само защото ти започна този разговор. По твоя си начин. А що се отнася до майка ти, не се дръж така, сякаш си преживяла огромен шок. За теб тя беше мъртва още от деня, в който се запознахме. Фактът, че все още е жива, а не е починала отдавна от някаква неназована болест, беше най-голямата изненада, която разбрах едва на петата ни среща.

— Не е честно да се държиш така — отвърна Ейприл.

След това се сети за думите на Люк. Каза ми, че е починала. Може би все пак Трой беше прав.

— Сигурно си права — отбеляза той. — Не се държа честно. Но и ти също.

Трой поклати глава. Ейприл продължаваше да стои изправена до него, вятърът развяваше косата й, а ръцете й бяха притиснати плътно около кръста.

— Какво очакваше да си помисля? — попита тя. — Първо ми изневери. След това се държиш така, сякаш си постъпил страхотно, като си призна. После отиде в Лондон, на едно пътуване с влак разстояние от мен, и остана там заедно с въпросната любовница…

— Едва ли можеш да я наречеш любовница.

— Сексуалната ти партньорка. Както и да е. Беше в Лондон с нея и отказа да дойдеш да ме видиш. Как според теб би си обяснил подобна ситуация един разумен човек?

— Не направих усилие. Не мога да споря по този въпрос. Но как се държеше ти, когато ни разделяше само масата за закуска? Или диванът? Или когато бяхме в едно и също легло? Ти също отказваше да ме видиш, когато беше в Ню Йорк. Беше до мен, но можеше съвсем спокойно да си някъде в Париж.

— Какво друго очакваше? Ти направи онова страхотно самопризнание, след което започнах да си задавам въпроса дали изобщо те познавам. Защото моят съпруг е мил и верен и никога не би направил подобно нещо. Даже не ми го каза лично. Вдигна телефона и ми го заяви директно, разтовари се, без дори да ми дадеш възможност да си поема дъх.

— Права си. Щеше да е по-добре да ти го кажа лично…

— Да.

А най-добре щеше да е изобщо да не ми го беше казал.

— И на всичко отгоре малко по-късно най-неочаквано си признаваш: Изневерих и на бившата си жена! Което, доколкото разбирам, не би трябвало да има нищо общо с мен. Но не е така. Защото тук вече има модел на поведение. И точно такива модели изграждат личността.

— Изобщо не трябваше да ти казвам за Сузана.

— Не, по дяволите! — измърмори Ейприл, вълните и небето погребаха думите й.

— Но ти ме попита. А не можеш да сравняваш двете връзки. Първият ми брак приключи още преди да е започнал. Спомням си, че стоях пред олтара, потта се стичаше по лицето ми и си мислех колко време ще е необходимо на мафиотското семейство на Сузана да ме убие, ако се опитам да се измъкна в този момент. Много добре знаеш, че целият ми брак със Сузана просъществува по-кратко от нашата връзка преди брака?

— Така ли? — попита Ейприл и зарови пръстите на краката си в студения, влажен пясък. — Май за пръв път чувам това.

— Двамата със Сузана бяхме женени точно толкова, колкото бе необходимо, за да създадем две дъщери с петнайсет месеца разлика помежду им. Първият път, когато Сузана ми изпрати документите за развод, а това се случи общо четири път, беше бременна в седмия месец с Челси. Всеки път тя изтегляше молбата, но без съмнение щеше да я подаде и пети пъти, ако не бях събрал достатъчно смелост сам да сложа край.

— Подала е молба за развод, докато е била бременна? С Челси?

— Да. И после го направи отново, този път беше бременна с Клои. Затова изобщо не можеш да ми говориш за модели на поведение. Въобще не е същото. С теб, когато това се случи, се чувствах ужасно самотен. И нека да сме наясно, не те обвинявам. Но тогава ти се беше върнала от онзи голям търг в Тексас. Беше се случило нещо с майка ти или с баща ти. Или нещо друго. Не искаше да ми кажеш. Дойде си вкъщи мрачна и тъжна и непрекъснато твърдеше, че всичко е наред! Беше толкова далеч от мен.

— Тексас? — Ейприл се замисли за момент.

Да, наистина бе ходила в Тексас, но Тексас не означаваше нищо за нея. Толкова ли разстроена се е прибрала вкъщи?

— Нещата се натрупаха — продължи Трой. — Твоето отдръпване. Предполагам, че това се случва във всеки брак, продължил повече от две години, но какво знаех аз по въпроса? Не бе необходимо да ми даваш обяснения. Връзките преминават през различни фази. Сега го разбирам. Бракът се променя. Може да е щастлив или нещастен, или нито едно от двете. Има приливи и отливи.

— Какво имаш предвид? — попита Ейприл. — Приливът ли е доброто или отливът? Защото имам аргументи и в двете посоки.

Тъй като беше израсла на три преки от Тихия океан, дните й бяха планирани около цикъла на приливите. Кога да отидеш на разходка, кога да караш сърф, кога да се печеш на слънце, кога да наблюдаваш залеза, пиейки бира, открадната от близкия магазин. При прилив водата идваше по-близо, вълните ставаха по-големи и по-величествени. Но при отлив се откриваше достатъчно пространство да тичаш, да се разхождаш, да проучваш огромния плаж.

— Всъщност — продължи Трой и се засмя леко, — не знам. Не разбирам дори собствената си аналогия.

— Нищо не се случи в Тексас — заяви Ейприл. — Нищо особено. На търга се продаваше една тоалетка, която ми заприлича на абсолютно копие на тоалетката на мама. Но после се оказа, че не е същата. Периодът не съвпадаше. След това баща ми се обади, каза, че е спешно. Както може би си спомняш, взех самолета и отидох да го видя. Оказа се, че в действителност няма нищо тревожно. Така че, когато казвах, че „всичко е наред“, това бе самата истина. Всичко си беше постарому, нищо не се бе променило. Странно как липсата на промяна може да ти нанесе такъв удар.

Трой кимна.

— Затова — продължи Ейприл, — съжалявам, ако съм ти се сторила отчуждена. Но реакцията ти бе напълно несъпоставима със случилото се.

Не че случайният секс, предизвикан от самота, бе нещо нечувано. Не че и Ейприл не беше направила същото.

— Разбира се — съгласи се Трой, — само се опитвам да ти обясня причината за постъпката си, което не е същото като извинение. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че се почувствах отхвърлен. След това заминах за Сингапур и тя беше там — една жена с открито сърце, готова да ме изслуша.

— Винаги се намира по някоя такава.

— Беше ужасно. Когато изневерявах на Сузана не чувствах нищо. Абсолютно нищо. Когато изневерих на теб, моментално се почувствах като най-голямото лайно на света.

— Това е добре.

— Радвам се, че сме на едно и също мнение.

— Ще ми се да не ми беше казвал — изтърси неочаквано Ейприл.

— Моля?

— За станалото в Сингапур. Защо ми го каза, след като е било само секс за една нощ? Било е съвсем различно от случаите със Сузана, така че между двете няма връзка.

— Защото вярвам в честността в брака — отвърна Трой. — И съм малко притеснен, че ти не вярваш в нея.

— Но признанието облекчи чувството ти за вина, а на мен не ми помогна с нищо. С нищо. Единственото, което правя след него, е да седя и да се чудя кога ще ми поднесеш следващата лоша новина.

— Сигурно се шегуваш…

— Знам, че може да ти прозвучи странно. Но това е положението. По-ядосана съм от факта, че ме въвлече в цялата тази история, отколкото за това, че тя изобщо се е случила, особено, при положение че няма да се случи отново. Не е необходимо съпрузите да знаят абсолютно всичко един за друг. Това, което си направил, нямаше никакво отношение към нас двамата, докато ти не реши, че има.

— По дяволите! — изруга Трой и покри лицето си с ръце. — Никога не бях мислил по този начин. Вярвам в абсолютната честност и откритост в брака, особено в нашия брак, защото подобно отношение никога не е съществувало между моите родители, още по-малко в първия ми брак. Исках при нас да е различно, защото наистина беше различно. Всички бяхме… сме различни. Но дявол да го вземе! Не че съм напълно съгласен с теб, но разбирам позицията ти. Наистина я разбирам.

Месеци наред Ейприл си бе задавала въпроса дали след седемгодишен брак наистина познава този човек. Но в този момент — съвсем внезапно и неочаквано тя осъзна, че незабавното признание на грешката напълно съответства на всичко, което знае за своя съпруг. Трой вярваше, че всичко е черно и бяло, беше човек, който спазва правилата и тъй като никой не може да е идеален през цялото време, когато се случеше да наруши някое нравило, той незабавно се опитваше да го поправи, без значение от щетите.

— А аз разбирам защо ми го каза — заяви тя. — Защо изобщо го направи и защо избра този начин. Бях страшно ядосана, но не бях справедлива. Така и не ти казах какви чувства изпитвам, може би защото аз самата не ги съзнавах. Но имам усещането, че когато се случи нещо лошо, то някак отваря пътя, за да се случват и други лоши неща. Замисляш се за възможно най-лошия сценарий и започваш да си го представяш така, сякаш е съвсем реален.

Най-лошото дори не бе това, че Трой й е изневерил. Вероятно би могла да го преживее. Но можеше ли да преживее втория път или третия, или кой знае още колко? Дали след секса за една нощ той няма да започне паралелна връзка и накрая да създаде второ семейство някъде в Кънектикът? За Ейприл изневярата беше като постоянна диагноза, от тези, които в крайна сметка водят до смърт.

— В последните двайсет години чакам майка ми да умре — каза Ейприл. — Целият ми предишен живот беше чудесен и изведнъж установихме, че майка ми е болна и че оттам нататък положението й само ще се влошава. Казаха ни, че болестта постепенно ще разяжда мозъка й, че ще го превърне в швейцарско сирене и после в нищо. И аз чаках и чаках края на болестта й. Съжалявам, ако съм постъпила и с теб по същия начин. Съжалявам, ако непрекъснато съм очаквала да се случи най-лошото.

— Господи, Ейприл! — възкликна Трой и вдигна глава, на челото му бе останал червен отпечатък от часовника му. — Не можеш да мислиш по този начин. Не можеш да живееш в очакване да се случи нещо лошо. Това е ужасно.

Ейприл сви рамене. Трой беше прав. Наистина беше ужасно.

— Има и още нещо — въздъхна Ейприл. — Спомняш ли си какво стана преди няколко години? Беше някъде около петата годишнина от сватбата ни. Разговарях с брат ми по телефона, бях се затворила в дрешника…

— Плачеше — сети се Трой, присви очи и погледна към океана. — Беше облечена в коктейлна рокля, носеше диаманти и плачеше. Освен това крещеше. Винаги си толкова спокойна. Никога преди това не бях те чувал да крещиш, особено на прекрасния Браян Потър, който никога не греши.

Погледна към Ейприл и й намигна — връзката с брат и винаги е била повод за шегички между тях. Кои други брат и сестра изпитват толкова силно уважение един към друг и никога не се оплакват? Беше направо неестествено.

— Да — отговори Ейприл, — крещях му. Така да се каже.

Не мога да го направя, Браян. Радвам се, че ти си по-силен от мен. Но аз не мога и няма да го направя.

— Браян се беше подложил на тест — продължи тя, — за да провери дали носи гена на майка ни. Заболяването й е генетично. Не съм сигурна дали съм ти го споменавала.

— Не си — отвърна Трой. — Винаги съм си задавал този въпрос… но ти нищо не казваше… затова реших…

— Татко току-що ни беше казал. Браян веднага отиде да си направи тест. А аз? Ами аз просто не исках доказателства за това колко безнадеждно жалък е произходът ми, както казваме в моя бизнес. Или с по-прости думи, колко съм увредена.

— А Браян? — попита той. — Как е той?

Абсолютно неувреден.

— А ти? Ще се опиташ ли да разбереш? Чакай. Мисля, че вече знам отговора — каза той и се усмихна едва доловимо.

— Преди си казвах „никога“, но сега не съм толкова сигурна. Понякога очакването на лошата новина е по-страшно от това да я научиш. Психическото мъчение, на което се подложих през изминалите месеци, беше много по-лошо от шока да науча какво се е случило. По същия начин очакването на смъртта на майка ми бе стократно по-болезнено от самата й смърт. Затова може би… може би ще реша да разбера истината.

Имаше и още нещо, което остана неизказано. В началото, когато бракът им все още беше щастлив и когато съществуването му не беше поставяно под въпрос, Ейприл винаги бе смятала, че тя е късметлийката. Трой твърдеше, че той се чувства по същия начин, а брат й заявяваше, че най-сполучливите бракове са като техния, когато и двете страни имат чувството, че са получили повече, отколкото са дали.

Но Трой нямаше да се смята за голям късметлия, ако имаше сигурни доказателства, че Ейприл ще приключи живота си прикована на легло и напълно неадекватна. Нямаше да смята, че е сключил успешен брак, щом получи доказателства за увредените й гени. Сега вече нямаше чак толкова значение. Нямаше нищо подписано черно на бяло или узаконено по някакъв друг начин, но бе твърде невероятно в бъдеще той да обслужва болна жена.

— Няма да ти казвам как трябва да постъпиш според мен — заяви Трой. — Но искам да сме наясно — нали знаеш, че това изобщо не ме интересува? Искам да кажа това дали носиш този ген или не. Най-вероятно си мислиш за скапаното си наследство и други такива глупости…

Ейприл се усмихна, изненадана, че той все още успява да чете мислите й толкова добре.

— С две думи. Изобщо не ме интересува от какво би могла да се разболееш — каза той.

— Ами… благодаря! — Усмивката й стана по-широка. — Интересен начин на изразяване.

— Ще се справим с всичко, което се случи, независимо дали става въпрос за болест или за нещо друго. И като казвам ние, имам предвид точно това. Каза ми да заявя, че искам развод, но няма да го чуеш от мен, защото просто не е вярно.

Гласът на Трой, който винаги беше силен, категоричен и твърд, започна да трепери. Ейприл беше стъписана. Никога не го бе виждала толкова разстроен, толкова уязвим, дори когато й каза за Уилоу. Вярно е, че тогава го бе направил по телефона, и може би имаше значение, но в последвалите разговори също не бе проявил такава слабост. Вярно е, че както винаги Трой изглеждаше изключително сдържан на външен вид и никой от хората на плажа не би помислил, че в момента между тях се разиграва драма. Но за него това си беше демонстрация, при това изключително силна.

— Благодаря — каза Ейприл. — Благодаря ти, че го казваш.

Аз също не искам развод.

Думите бяха на върха на езика й, но не можеше да ги изрече. Наистина ли мислеше така? Или просто това бе ответна реакция? Съпругът ти казва нещо и ти отвръщаш подобаващо.

Когато тя замълча. Трой кимна, прехапа долната си устна и очите му се напълниха със сълзи.

— Ще тръгваме ли? — попита той и посочи с глава към пътя. — Разговорът не е приключил, но аз като че ли нямам какво повече да кажа.

Ейприл също кимна в отговор. Тя също бе казала почти всичко, което имаше да казва, но оставаше още един въпрос, който искаше да зададе. Трой бе приел с разбиране мнението й относно признанието му за случилото се с Уилоу. Ейприл също трябваше да прояви уважение към неговото мнение.

— Трябва да те попитам нещо — започна тя, докато двамата вървяха към улицата. — Не се опитвам да отварям стари рани, наистина не искам да го правя. Но трябва да те попитам.

— Ами, добре — засмя се нервно той. — Мога само да си представя в какви неприятности ще се набъркам този път.

— Няма да има неприятности. Обещавам — заяви Ейприл и пое дълбоко дъх. — Ами ако аз преспя с някого? Само за една нощ. Би ли искал да научиш?

— Що за въпрос е това. Разбира се… — започна Трой и се спря.

Погледна я и след това леко наклони глава наляво.

— Помисли добре, преди да ми отговориш — предупреди го Ейприл, вперила очи в неговите.

— Разбира се…

— Мисли.

— Разбира се, всичко би зависило от конкретната ситуация — каза той накрая.

— Какво ще стане, ако тази вечер ти вземеш самолета за вкъщи…

— Тази вечер няма да вземам самолета за вкъщи.

— Какво ще стане, ако го направиш, а аз изляза с брат ми да пийнем по нещо и срещна някое момче, с което съм ходила в гимназията?

— Момче, с което си ходила в гимназията ли? — попита Трой предпазливо, изглеждаше леко озадачен.

— Ами да. Ако да кажем срещна Мигел Гутиерес. Беше страхотен футболист.

— Има ли нещо, което трябва да знам за този Мигел?

— Не! Разбира се, че не! Не съм го виждала от петнайсет години. Дори не сме се целували. Просто избирам съвсем случаен човек.

— И чужденец — отбеляза Трой.

— Да.

— А аферата ви ще се случи, защото си тъжна, самотна и вероятно все още си ми доста сърдита? А Мигел е чаровен, интересен и най-вероятно секси?

— Нещо такова.

Трой въздъхна.

— Не — заяви той. — Съгласен съм с това, което каза. Малко съм изненадан, че промених мнението си, но съм съгласен с теб. Не бих искал да знам за него. Можеш да го запазиш за себе си.

Макар да не беше сигурна, Ейприл все пак реши, че Трой е разбрал абсолютно всичко, което искаше да му каже. Повече никога нямаше да повдига тази тема.

— Вече почти приключих работата си в Париж — каза тя, когато откриха изоставените си обувки, за щастие, никой от преминаващите наоколо не ги бе изтъргувал за бутилка уиски. — Сигурно ще се прибера вкъщи до седмица.

— Вкъщи — гласът му пресекна. — Имаш намерение да се върнеш в апартамента, така ли?

— Да — опита се да го заяви категорично. — Засега. Искам да кажа, ако ти нямаш нищо против.

Трой направи някакво движение с глава, което не означаваше нито да, нито не. Двамата изтупаха пясъка от ходилата си. След като си обу обувките, Ейприл вдигна поглед. Трой я наблюдаваше с изражение, което не можеше да определи.

— Това решение… — започна той. — Това решение ли е? Или първата от поредица стъпки?

— Това е първата стъпка. Не знам какво ще се случи, но и това е нещо.

— Какъв е шансът, Воут? Кажи ми процентите!

— Може би петдесет на петдесет — отвърна тя и му намигна.

В голяма степен Ейприл се шегуваше, но според нея шанс от петдесет на петдесет не бе далеч от истината. Не беше най-доброто, но Ейприл все пак се радваше на правото на избор.

— Направо ме убиваш — заяви той и й се усмихна в отговор. — Като да хвърляме ези-тура.

— Така ли? Статистиката е доста уклончива!

По лицето на Трой се разля широка усмивка.

— Е — каза той, — поне знам къде сме. За момента.

Протегна ръка. Ейприл я пое.

Двамата стъпиха на пешеходната пътека с преплетени пръсти. Ейприл се чувстваше някак по-лека и обнадеждена. Реакцията й беше твърде странна, като се има предвид, че бракът й е на ръба, а преди малко бе видяла как майка й завинаги си отива. Но това му беше хубавото на дъното. От тук нататък можеш да гледаш само нагоре.