Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (50)

Chapitre L

Париж, 3 май 1896 г.

Днес за първи път посетих Bazar de la Charité.

Това е най-модното събитие на месеца, а може би и на цялата пролет! Мога само да се надявам, че утре вестниците ще пишат за мен. Положих огромни усилия за роклята и бижутата си… Положих големи усилия и да се мотая в близост до списващите клюкарските колони във „Фигаро“.

Знам за Bazar de la Charité още откакто бях в манастира. Това благотворително събитие се състои всяка година и се организира от парижката католическа аристокрация. Като се има предвид, че момичетата и жените от манастира са едновременно и католички, и нуждаещи се от благотворителност, не беше никак чудно, че базарът ни се струваше неустоимо привлекателен!

Едно време Sœur Marie ме водеше в града, за да видя големите постройки, издигнати от дърво и платнища по „Шанз-Елизе“. Понякога тя бе една от монахините, които благославяха събитието. И в двата случая след благословията ние заставахме отстрани, обзети от страхопочитание пред грандиозността, великолепието и червените и бели знамена, които се вееха на вятъра. Прекарвахме часове наред, седнали на пейката отвън, наблюдавахме хората, които идваха и си отиваха, и си измисляхме истории за всеки от тях.

Още тогава си обещах един ден да вляза в павилионите, но не като част от бедните, на които се оказва помощ, а като благородна дама, отделила от времето и богатството си за хората в нужда. Sœur Marie ме предупреждаваше да не храня големи надежди. Радвай се на това, което имаш. Бъди доволна, че имаш топло легло (кашлюк, кашлюк) и че получаваш редовно храна, и не прави планове да подражаваш на живота на другите. Винаги съм мислела, че Sœur Marie се надяваше да си направя план да подражавам на нейния живот, но възможността да остана в манастира никога не е била за мен. Исках базара, исках салоните, исках Париж.

За повечето хора Bazar de la Charité е ежегодно събитие, нещо, което идва и си отива като Коледа, Нова година и всички други събития, по които човек може да сверява часовника и социалния си календар. Може би един ден и аз ще гледам на него по същия начин. Но днес. Днес. Днес, след като бях прекарала единайсет години отвън (всъщност, ако се замисля, годините са двайсет и две) отворих вратата на павилиона и минах през въртящата се преграда. Зяпнах, когато видях стотиците посетители, множеството жени, застанали зад масите, за да продават различни дреболии, печалбата, от които щеше да помогне на малките момиченца, към които някога и аз самата се числях.

— Вече ми става досадно — заяви Монтескьо в момента, в който влязохме, още преди да имам възможност да си поема дъх и да се огледам наоколо. — Хайде да намерим залата с огледалата. Трябва да упражнявам номера си.

Номерът му. Mon Dieu, номерът му. В базара се представят не само стоки, които могат да бъдат закупени, но и различни изпълнения, като тези на дами, които не са съвсем готови да станат част от изпълнителките във „Фоли Бержер“ или в много по-долнопробния „Мулен Руж“. Базарът е и шанс за хората с най-високо социално положение да покажат актьорските си способности, без да се страхуват от неприятности. Никой не би погледнал с добро око, ако някой барон, граф или лейди се качи на сцената като актьор, но в името на благотворителността c’est bon!

Робер нямаше намерение да се прави на жената каучук или на мечка, макар че от него можеше да се очаква всичко, но си бе наумил да представи пред посетителите един от своите така наречени мимически епизоди. Последния път, когато направи това, вестниците месеци наред го наричаха „Le Comte, човекът на думите и на жестовете понякога“. Беше твърде ужасно, но когато става въпрос за Монтескьо, има един спектър от ужасни неща, в които пантомимата съвсем не държи първенство. Неговият така наречен оркестър от аромати, представен преди две години, бе далеч по-лош. Неговото отделяне на газове съвсем не е толкова чаровно, колкото това на Петуман.

Като оставим настрана заплахата да изпълни номера си, може да се каже, че Робер се държа добре, но това е така само защото се опитва да впечатли новото си протеже Пруст. Пруст твърди, че е писател, но в действителност е само най-незначителният от градските клюкари и следва Робер навсякъде така, както навремето проститутките вървяха по петите на Жорж Юго. Той копира всеки идиом, маниер и цветист израз на Le Comte, копира дори начина, по който Робер се кикоти като момиче в края на всяка своя история. От друга страна, Пруст се справя с това да се държи като жена много по-добре от ловенето момичета. Определено е създаден с грешния комплект полови органи!

Не мога да напиша думите „полови органи“, без да спомена Болдини. Признавам, че препратката не е проява на добър вкус, но ако една жена не може да се отдаде на скандални приказки в собствения си дневник, къде другаде би могла да го направи? Както и да е, докато обикаляхме из базара, непрекъснато си отварях очите дали няма да зърна Болдини, въпреки че това е едно от местата, които той никога не би благоволил да удостои с присъствието си. Не че исках да го срещна, макар че не би имало нищо лошо в това да види колко изящно изглеждам. Преди всичко обаче имах да уреждам с него един стар дълг. След години на агония, след като бе започвал стотици пъти, без никога да го завърши, мосю Болдини най-после бе готов със своята интерпретация на Le Comte. Колко удобно! Сега, след като имам връзка с този човек, на Болдини изведнъж му стана много лесно да го нарисува. Предполагам, че не всички предишни платна са били набучени на статуите пред Операта.

„Аферата с бастуна“ така вестниците нарекоха портрета и все още продължават да го правят. Според Монтескьо, Болдини много настоявал в портрета да бъде включен любимият бастун на Le Comte с тюркоазената дръжка. Той наредил на Робер да го държи високо, близо до устата си, и да го гледа така, както човек би гледал своя стара любов, която се радва да види отново. Или както вечно палавата Маргьорит заяви — с погледа, който Робер обикновено пази за своето мъжко достойнство.

— Признай го — кикотеше се Маргьорит. — Той стиска горната част на бастуна в облечената си с бяла ръкавица ръка така, както се отнася и към члена си в будоара!

— Откъде да знам — срязах я аз. — Когато аз съм там, няма нужда да използва ръката си.

Маргьорит не е единствената, която се шегува по подобен начин. Съвсем не! Проклетият портрет предизвика такава поредица от подигравки, че се питам дали веселбата някога ще свърши. Къде точно възнамерявате да заврете бастуна, мосю дьо Монтескьо? И така нататък.

Колкото и да бях ядосана от всичко това, Робер само се засмя и каза:

— По-добре да си мразен, отколкото неизвестен.

Макар да обичам да привличам върху себе си общественото внимание, не мога да се съглася с него. Човек трябва да поддържа поне някакво подобие на приличие, защото ако нямаме репутация, какво ни остава тогава?

Въпреки че Робер вярва, че Болдини не е искал да му навреди съзнателно, аз съм убедена, че този проклет човек е искал да покаже Le Comte в най-лошата му светлина — да извади на показ контешката му същност, преувеличена десетократно. Ситуацията се влоши още повече от неочаквания възход на популярността на Болдини. Сега общоприетата мъдрост постановява, че всичко, създадено от него, е едновременно гениално и вярно. Следователно, ако изглежда, че обектът копнее да завре бастуна си в своите derrières, значи наистина е така!

Колкото и да е срамно това изживяване, Робер няма никакво намерение да се крие. Продължава да ме влачи в „Максим“, в Операта и дори на старото ми работно място. Всяка наша крачка е следвана от хор от хихикания! Поне Le Comte разбира, че трябва да бъда компенсирана за тези унижения. Никога досега не ме е отрупвал с такива прекрасни неща. Апартаментът ми вече не изглежда толкова голям, колкото преди!

Но стига толкова за подаръците, след като прекарахме един час в павилионите, като през цялото време Монтескьо размахваше проклетия бастун, прецених, че е изключително важно да намеря Болдини и да му покажа силата на гнева си. Бях се опитвала да обвиня Робер за тази катастрофа, беше толкова глупаво да позволи на Болдини да го нарисува с този бастун, но изглежда, това изобщо не го притесняваше.

Докато се мотаехме из базара, спирах всеки един от познатите на Болдини, за да попитам къде бих могла да го открия. Питах Гоген и Бурже… Всички ми казваха, че може би е някъде тук, но не били сигурни. Толкова се бях съсредоточила в издирването му, че когато една забързана слаба жена се блъсна в мен, изобщо не забелязах лицето й. В първия момент.

— Гледайте къде стъпвате, моля — скастрих я аз, когато ме настъпи. — Тук е пълно с хора и не можете да препускате наоколо, сякаш хамбарът гори.

Реших, че е някоя от бедните жени, някоя стара мома, дошла тук, за да помогне за сервирането на храната и за броенето на монетите. Но когато погледът ми най-после се спря върху лицето на жената, видях, че пред мен стоеше самата Жан Юго Доде, с отвратителните малки деца, които се бяха вкопчили в полите на роклята й като добре обучени маймунки.

— Внимавай какво говориш — не ми остана длъжна тя.

— О, мадам Доде! Bonjour — усетих как по гърба ми полазиха трънки от вълнение. — Не ви забелязах. Колко странно — където и да отида, вие моментално се появявате! Наистина е много необичайно, не мислите ли, мадам Доде?

Нарочно използвах предишната й фамилия, за да подчертая, че мадам Доде се бе омъжила втори път. Маргьорит ми бе докладвала, че след неотдавнашната си втора сватба Жан се бе появила във „Фоли Бержер“ и се бе стоварила на масата на брат си, която сега бе празна, тъй като Жорж бе избягал в Италия с братовчедката на жена си. След като изпила набързо две чаши перно, през останалата част от вечерта Жан подсмърчала в носната си кърпичка. Мразела втория си брак. Мразела това, че била принудена да облече кафяв костюм, вместо бяла рокля на сватбата.

Въпреки това трябва да й призная едно. Новият й съпруг Жан-Батист Шарко изглежда свестен човек. За добро или зло, той се интересува много повече от приключенията по планинските върхове, отколкото от тези в будоари или публични домове. По-рано, докато все още работех във „Фоли Бержер“, го бях чула да говори единствено за планинските върхове, които бил покорил или възнамерявал да покори, както и на какви неподчиняващи се на земното притегляне обекти възнамерявал да лети. Вярно е, че може да падне от някоя скала, но поне няма да хване гонорея.

— Не знам защо непрекъснато употребяваш предишното ми име — заяви Жан и изправи гръб.

Посетителите на базара продължаваха да се блъскат около нас.

— Изобщо не знам как си позволяваш да се обръщаш към мен. Мисля, че никога не сме се запознавали официално. Ако го бяхме направили, със сигурност щеше да знаеш как се казвам. За съжаление, не мога да помня всички бедняци, на които така милостиво съм помогнала в живота си.

— Толкова си смешна — отвърнах аз и се опитах да прикрия гнева, който бушуваше в мен. — Знаеш ли какво, трябва много да внимаваш. Чувам слухове, че си се омъжила повторно. Казвам на хората, че това е невъзможно, та нали току-що разтрогна брака си с Леон. Не знам със сигурност кой разпространява такива злостни лъжи, но трябва да откриеш източника и да ги спреш незабавно!

Жан Юго Доде Шарко се усмихна самодоволно и вдигна вежди.

— Всъщност наскоро се омъжих за най-страхотния мъж в цял Париж… може да се каже дори в цяла Европа! Макар че ти много добре го знаеш, нали? Твоят приятел, контето, много се постара, за да си осигури покана за партито — заяви тя и изцъка с език. — За съжаление, можехме да поканим само важните личности на Париж.

Побързах веднага да й посоча, че въпреки че само преди секунди бе заявила, че не ме познава, сега Жан бе признала, че познава както Le Comte, така и мен. И въпреки това ми се струваше, че победата не е на моя страна.

В този момент Робер дойде при нас. Използвах възможността да се „стресна“ и „случайно“ да разлея току-що купения си парфюм върху роклята на Жан. Тя изпищя ужасено, прикри очите си и се строполи на земята, макар че течността изобщо не бе в близост до лицето й. Дори не беше топла.

— О, Le Comte! Стреснахте ме. Ставам толкова несръчна, когато някой ме изплаши. Горката мадам Юго Доде…

— Мадам Шарко — процеди тя през зъби.

Монтескьо се опита да й помогне да се изправи на крака, но тя го отблъсна.

— Толкова съжалявам, че унищожих роклята ви.

— Ти си ужасна жена — заяви тя презрително и отупа задните си части.

— Е, ти със сигурност познаваш този тип жени доста добре.

— Нямам време да се занимавам с такива като теб — извика тя. — Не мога да повярвам, че си успяла да заблудиш дори Монтескьо! Той е най-глупавият човек на този свят, но дори и за него това е прекалено!

С тези думи Жан вдигна полите си и се отправи в противоположната посока, а ужасните деца пилета закудкудякаха след нея. Обърнах се към Le Comte с готово извинение. Но той бе така зает да изучава наскоро направения си маникюр, че нямаше никакво време да се занимава с моето безотговорно поведение.

Прекарахме останалата част от следобеда като тъпчехме из сеното и обикаляхме дамите, които продаваха различни финтифлюшки. По някое време след здрач двамата с Робер се прибрахме в апартамента. Докато той ни наливаше по едно питие, аз свалих роклята и обувките си. Чувствах се едновременно изтощена, уморена и напрегната.

Робер си тананикаше нещо и наливаше златистата течност в кристална чаша, а аз седях и си мислех за това, че с него сме двойка от две години, през една, от които Жан бе Доде, а през другата Шарко. Това е дълъг период, в който да си с един и същи човек, поне в моя свят, и въпреки че добре познавам Le Comte, едновременно с това знам толкова малко за него. Такива мисли танцуваха в главата ми, докато го наблюдавах как ми налива питие. Всичко ми се стори странно и объркано. И все още съм объркана.

За първи път, откакто пристигнах в Париж, положението и бъдещето ми се струват мъгляви и неясни. Сега вече имам този апартамент. Роклите. Мебелите и произведенията на изкуството. Не съм омъжена за Монтескьо, но дали от мен се очаква да остана завинаги с него?

— Първо питието или първо сексуалното общуване? — попита Le Comte и разбърка с пръст леда в чашата.

Усетих как започва да ми се гади.

Не се бе случвало да не го желая. Наистина невинаги бях готова да откликна на желанието му за близост и понякога трябваше да се самонавия, за да изпадна в любовно настроение. Но точно в този момент при мисълта, че кожата му ще се притисне до моята, ми стана лошо. Това е абсолютна глупост, казах си аз, нищо друго, освен резултат от посещението на базара. Обкръжението влияе на настроенията и желанията ни много по-силно, отколкото бихме искали да си признаем. В интерес на истината цялото преживяване доста ме потисна. Странно е как нещо, за което си мечтал през по-голямата част от живота си, изглежда съвсем различно, когато го получиш.