Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (49)

Chapitre XLIX

Нощта се изниза неусетно.

Танцуваха, пиха, погълнаха още наденички и още шампанско, Ейприл изпревари Люк по количество изядена храна, но и двамата бяха достатъчно любезни да не споменават този факт.

Жените примигваха замечтано към Люк, а той полагаше геройски усилия да се прави, че не ги забелязва. Всеки път, когато Ейприл дори за момент оставаше сама, някакви мазни мъже започваха да се увъртат около нея — наистина мазни, а не готино мазни, както тя неуспешно се опитваше да определи Люк. В крайна сметка оригиналният мазен французин се връщаше от тоалетната или от щанда за шампанско и скастряше досадниците, че се опитват да се закачат с ma femme. Femme означаваше „жена“, но ma femme беше „съпруга“. Ейприл оценяваше жеста му, не само защото прогонваше непознатите мъже.

Разговаряха за Март. Оказа се, че Люк е прочел много по-голяма част от дневниците, отколкото Ейприл бе мислила. И въпреки че й се подиграваше, че не мисли за нищо друго, той самият бе отделил изненадващо много време на la demimondaine.

Ейприл му разказа как гледа на света на Март, без да използва доказателствата за произхода на вещите като извинение. Разговаряха за Жан Юго, както и за Маргьорит. Шегуваха се по адрес на Монтескьо и превзетото му поведение и се опитваха да открият сред танцуващите на дансинга хора, които да им напомнят на него. В действителност в пожарната имаше много Les Commtes, които се мотаеха наоколо, но нямаше нито един мъж, който да прилича на Болдини.

В края на вечерта Ейприл се питаше как е възможно да погълне такова голямо количество шампанско и въпреки това да не е по-пияна, отколкото беше, когато влезе в caserne de pompiers. Противно на очакванията си не изпита никакво неудобство и нито за миг не се усети не на място. Както би казало някое седемгодишно момиченце — това беше най-хубавият рожден ден на света. А в момента Ейприл се чувстваше точно толкова млада и безгрижна.

Когато празненството свърши и пожарникарите добронамерено (но твърдо), избутаха тълпата от дансинга и дворовете, Люк и Ейприл се озоваха под кобалтовосиньото сутрешно небе. Спряха на тротоара и Люк погледна часовника си. Беше малко преди пет часа. Ейприл не бе от хората, свикнали да се прибират в пет сутринта. Изобщо не беше от тези, които празнуват по цяла нощ.

— Това беше — започна тя, но спря, защото не можеше да намери най-точните думи. Изминаха няколко крачки и едва тогава успя да продължи: — Удивително. Най-хубавият рожден ден, който някога съм имала. Благодаря ти, че ме принуди да изляза.

— Доволен съм, че в крайна сметка реши, че е било забавно — отвърна Люк и тръгна в крак с нея. След като бяха танцували цяла нощ, движенията им сякаш бяха физически синхронизирани.

— А що се отнася до Деня на Бастилията, аз също никога не съм го прекарвал по-добре.

Ейприл кимна, сърцето й пърхаше по начин, който не й харесваше особено, усещаше, че цялото й тяло е останало без сили от възбуда и от изтощение. Чувстваше се слаба, челото й все още бе влажно от пот. Духна лек вятър и Ейприл потрепери от хладния парижки въздух. Изминаха няколко преки в приятно мълчание и стигнаха до мястото, където трябваше да решат. Люк живееше в една посока, апартаментът на Ейприл бе в съвсем друга.

Тя се прокашля.

— Добре — започна тя. — Аз завивам насам. Лека нощ. И още веднъж благодаря. Това наистина беше специална нощ.

— Non. Идвам с теб.

— О, това е глупаво. Апартаментът ти с точно в обратната посока.

— Non — повтори той и този път не й даде възможност да възрази. — Нито един джентълмен не би оставил дамата, която е извел на среща, да се прибира по тъмно сама.

— Но вече почти се развиделява — посочи Ейприл.

Среща. Той смяташе, че са били на среща.

— Няма да е тъмно още дълго. Наистина, Люк, не искам да те затруднявам. Изобщо не се притеснявам, че съм сама. Париж е голям град, но го познавам добре. Вероятно тук съм в по-голяма безопасност, отколкото, ако се прибирах сама в Ню Йорк.

Докато говореше, Ейприл местеше тежестта си от единия крак на другия. Върви си. Остани. Не бе сигурна какво й се иска той да направи.

— Не е ли странно? Домът ми е в Ню Йорк, но в Париж се чувствам в по-голяма безопасност.

— Напълно те разбирам — каза Люк и взе ръката й. — Въпреки това ще те придружа.

Ейприл се усмихна отново.

— Благодаря.

Реши да не спори повече с него.

Разходката до жилището й беше прекалено бърза и едновременно с това безкрайна. Ейприл усещаше всяка кост от ръката на Люк, която стискаше нейната. С кожата си долавяше ускорения му пулс. Ту се радваше на странното усещане той да я държи за ръка, ту се тревожеше какво може да означава всичко това или пък мислеше, че може би не означава нещо, което бе най-неприятният вариант.

Беше така погълната от загадката какво вещаят пръстите на този чужд човек, обвити в нейните, че когато Люк скочи на бордюра и заяви: „Пристигнахме!“, й се наложи да се взре внимателно в сградата зад гърба му, за да е сигурна, че са на правилното място.

— Да — каза тя изненадано и тихо добави: — Май наистина пристигнахме.

Люк пусна ръката й и сложи длани на хълбоците си. Усмихна се с една от типичните си криви усмивки, намигна й и вкара палец в колана на елегантно износените си дънки.

— Е, мадам Воут, тази вечер бе истинско удоволствие за мен.

— За мен също — отвърна Ейприл и очите й пламнаха. — Благодаря ти, Люк. Не съм особен почитател на празнуването на рождени дни, но този не бих го отсвирила.

Той се усмихна.

— Е, това не беше най-окуражаващата оценка. Много повече ми хареса предишната „най-хубавият рожден ден, който някога съм имала“, макар че и „не бих го отсвирила“ върши работа. Мога ли да го добавя към визитката си?

Ейприл мълча в продължение на трийсет секунди, на цяла минута.

— Това ли е? — попита тя.

— В какъв смисъл? — Люк изглеждаше истински объркан.

— Хайде, Тебо! Можеш да се справиш далеч по-добре. И двамата употребихме дума, която доста се родее със „свирка“. Чакам нецензурния ти коментар.

— Бях останал с впечатление, че нецензурните ми коментари те отегчават.

Не можеше да прецени дали се шегува. Но в интерес на истината не беше прав. Изобщо не беше вярно, че е отегчена от нецензурните му коментари.

— Може би понякога — излъга тя. — Но те са толкова типични за теб, че разговорът в момента изглежда някак гол без тях.

— Гол ли? — захили се той.

— Да — отвърна Ейприл. — Чисто гол. Без дрехи. A poil.

Качи се при него на бордюра и приближи лице до неговото, така че носовете им се допряха. Без да се замисля, Ейприл се наведе и притисна устни до неговите толкова леко, че те едва се допряха. Остана така не повече от половин секунда и първа се отдръпна назад.

И в този момент го разбра. Разбра защо на Март й е било толкова лесно да скача от един покровител на друг, безпроблемно да се обвързва в продължителни флиртове, сексуални връзки и финансови взаимоотношения, без да губи способността да разпознава истинската любов, която я срещне. Връзката й с Болдини не е била обикновен флирт или прахосване на време. На Ейприл й бе необходима само тази половин секунда, за да усети любовта и закрилата, които толкова дълго й бяха липсвали и да разбере колко истински бяха. Март бе прекарала целия си живот в опит да открие това усещане и да го задържи, след като бе срещнала Болдини. Тук, в Париж, Ейприл бе намерила същото чувство.

Затова се наведе за нова целувка. Този път Люк беше този, който се дръпна назад.

— Пила си прекалено много шампанско, non? — каза той и се опита да се усмихне, но всъщност изглеждаше доста объркан и тъжен.

Отстъпи назад с несигурна стъпка.

— Не — отвърна Ейприл. — Всъщност в момента съм напълно трезва. От месеци не съм разсъждавала толкова трезво.

Той издаде някакъв звук, с който сякаш изразяваше съмнение. Опитваше се да се отдръпне, защото смяташе, че е длъжен да го направи.

— Сигурно ще трябва да те накарам да ме изпратиш до горе — добави тя. — Кой знае какви скитници и мошеници се мотаят във фоайето на сградата.

— Ейприл… — започна той, гласът му беше дрезгав. — Не искам да те поставям в неудобно положение.

— О, повярвай ми, аз също не обичам неудобните положения. На този свят няма по-предпазлив човек от Ейприл Воут. Но сега всичко ми е ясно. Започвам да разбирам Март.

— Това заради Март ли е? — попита той и присви очи.

— Да. Не. Донякъде да, донякъде не. Просто… Най-после разбрах, че не е можела да обича някого, на когото с трябвало да разчита. През всичките години, когато е имала различни покровители, тя през цялото време е търсела любов от Болдини, не се е нуждаела от парите му. Искала е само обичта му. Люк, аз…

Това съвсем не бе в стила на Ейприл. Тя никога не се бе държала така прямо, така дръзко, никога не би оставила отпечатък от гърдата си върху ленена хартия. Но сега усещането бе приятно. Понякога е добре да влезеш в кожата на някой друг.

— Ейприл — прекъсна я Люк отново и произнесе името й на английски, — нещо, което правеше изключително рядко.

Пристъпи няколко крачки напред, беше толкова близо, че тя буквално усещаше аромата му, и обхвана ръката й с две ръце. Ейприл с изненада установи, че кожата му е потна, че е леко изплашен.

— Мисля, че не си на себе си. Или пък в крайна сметка да си убедила американците да възприемат идеята за срещи между четири и пет? Формално погледнато в момента минава четири часът, но още не е станало пет. Макар че е сутрин и ми е трудно да си представя, че си постигнала такава радикална промяна в социалните нрави за толкова кратък период.

Шегите, които обикновено се лееха с такава лекота от устата на Люк, сега не се получаваха и той предпочете да спре.

— На нас не ни е нужно правилото за часа между четири и пет — отбеляза Ейприл. — То е за хората, които са наблюдавани, а не за тези, които са свободни да правят каквото си поискат.

Измъкна ръцете си от ръцете на Люк и ги обви около кръста му. Бяха прекарали цялата нощ близо един до друг, но Ейприл не можеше да повярва, че е толкова близо в момента. Почти очакваше той да отскочи назад от изненада или пък по друга причина. Но той не го направи. Вместо това се притисна по-плътно.

— Мислех, че си омъжена — каза той, този път самодоволната усмивка я нямаше. — Le grand m’sieu и всичко останало.

— Не — отговори тя. — Няма le grand m’sieu. Вече не.