Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (70)

Chapitre LXX

Париж, 4 юни 1905 г.

Мили Боже, как се стигна дотук? Днес извърших нещо ужасно, наистина ужасно. Не знам дали някога ще мога да си го простя.

Всичко започна с Болдини, който отново бе изпаднал в кисело настроение. Като че ли винаги е така? Стомахът ме заболява само като си помисля за сцената, но трябва да я опиша и ще го направя. Мислите ми се движат прекалено бързо, думите буквално се изливат от мен. Трябва да намеря място, където да ги подредя.

Как да обясня киселото настроение на Болдини? Разбирате ли, парижани като че ли се наситиха на великия Джовани Болдини, майстора на мазката. Като стадо овце те следват приумиците на американските колекционери на картини, което само по себе си е смешно. Не мога да проумея от червото на кой привърженик на Сатаната се пръкна идеята, че американците имат вкус. И като казвам „червото“, имам предвид точно това. Наистина проявяват лайнян вкус. Уви, някой си американец се събудил една сутрин и решил, че Болдини вече не е на мода. Преди никой не можеше да мине за значима личност, ако нямаше портрет, нарисуван от Болдини. Сега никой не иска да бъде рисуван от него.

Всички кретени са влюбени в Пабло Пикасо, тъпия, луд испанец, който някак успя да принуди американката Гертруд Стайн да купува творбите му. Наричат го кубист. Този плод на кръвосмесителна връзка има повече имена от Жан Юго Доде Шарко, дори ако прибавим следващото, с което ще се сдобие след развода с Жан-Батист и неизбежния брак със следващия нещастник, който случайно ще се появи на прага, или в спалнята й.

Що се отнася до господин Пикасо, неговото официално име е Пабло Диего Хосе Франсиско де Паула Хуан Непомусено Мария де лос Ремедиос Киприано де ла Сантисима Тринидад Руис и Пикасо.

Това само по себе си казва всичко, което трябва да знаем за този човек! Ненормален и прекомерен, ето това означава кубист. Не само че има покровител в лицето на мадам Стайн, късмет, с какъвто Болдини никога не е могъл да се похвали, защото за репутацията му не бе необходима някаква си грозна американка, ами на всичкото отгоре мосю Пикасо си е наел и публицист. Вярно, че става въпрос за онзи надут глупак Аполинер, с къдравата коса и рубинения пръстен на кутрето, но така или иначе е публицист. Всички си мислят, че Аполинер е изключително културен и богат. Но той само изглежда така, и то, защото майка му го облича. Знам го със сигурност!

Снощи Болдини дойде при мен на вечеря. Беше прекалено разстроен, за да вечеря в студиото си, заобиколен от своите картини и от всичко, което някога му се струваше красиво, а сега изглеждаше пълен провал. Тъй като много добре знам докъде може да стигне, когато изпадне в лошо настроение, освободих готвачката, след като приготви яденето. Щях сама да разтребя след това, мразя да чистя, а и при тази странна скованост, която напоследък обхваща китките и ръцете ми чак до лактите, ми е по-трудно от всякога, но това е най-малката ми грижа в момента. Казах й да си ходи, много добре знаех, че тази вечер ще имам доста по-важни неща за разчистване от мръсните съдове.

Болдини седна на масата, но отказа да вечеря, беше докачлив като козел, болен от грип. Казах му да се стегне, да спре да се оплаква и да измисли някакво решение на проблема. Сигурно беше възможно да промени стила си на рисуване. Може би трябваше да замине за Лондон и да си осигури нови поръчки. На англичаните вероятно ще им трябват поне десет години, за да възприемат тези кубистки глупости, а това време ще е предостатъчно публиката тук, в Париж, отново да се обърне към Болдини!

Той продължи да мърмори и да се налива с вино. Беатрис седеше в съседната стая и безуспешно се опитваше да подреди един пъзел. Между сумтенето и оплакванията Болдини от време на време хвърляше коси погледи към нея. Знаех какво ще се случи още преди да е станало.

— Състоянието й така и не се подобри — каза той, допивайки последната бутилка вино в апартамента, което е достатъчно доказателство колко пиян беше, защото аз винаги съм добре заредена.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз и попих устните си със салфетка.

— Ти каза, че тя ще проходи по-късно, ще проговори по-късно и ще започне да чете по-късно. В момента е на шест години и половина и това по-късно все още не се е случило. Прилича на малко момиченце, но все още е бебе.

— Болдини! — изсъсках аз. — Говори по-тихо! Беа може и да се развива по-бавно, но е най-сладкото дете! Благословена съм, че я имам. Ние сме благословени.

— Говориш така само защото е отстъпчива и прави всичко, което й наредиш. Мисли, че си идеалната майка. Май наистина си голяма късметлийка. Тя никога няма да разбере какво представляваш в действителност.

— Стига, достатъчно! — срязах го аз и хвърлих вилицата в чинията си, но не така силно колкото възнамерявах, защото ръцете и ставите ми наистина не бяха във форма. — Няма да позволя да ми говориш по този долен начин.

— Кажи ми, Март, защо тя се развива толкова бавно?

— Защото преживя трудно раждане — отвърнах с треперещ глас. — Ти самият присъства.

— Да, раждането й беше много трудно, нали? Което е доста странно.

— Беше тръгнала да излиза с двата крака напред. Не знам защо се заяждаш с мен за това.

Но знаех. Много добре знаех.

— Така е, но човек би помислил, че независимо от позата, едно недоносено бебе ще се роди много по-лесно.

— Е, не съм лекар — заявих аз, станах и започнах да събирам чиниите. — Ти също.

— Да, но доктор Поци е и той ми каза, че Беатрис е изключително голямо бебе за гестационната седмица, в която се предполага, че се е родила.

Извърнах поглед встрани. Устните ми трепереха.

— Тя не е мое дете, нали, Март?

Не му отговорих, отидох в кухнята и започнах да мия чиниите. Миех и търках, а Болдини продължаваше да крещи:

— Не е мое дете!

Стана толкова необуздан, че дори Беа се разплака. Изтича в спалнята си и затръшна вратата.

— Сега доволен ли си? — изкрещях аз и се върнах в трапезарията. — Успя да разстроиш единствения човек, който никога не се разстройва!

— Кажи ми истината, Март! Искам само да узная истината.

— Добре! — отвърнах аз и сама се изненадах от себе си, нямах никакво намерение да му признавам. — Не забременях от теб. Но не си прави никакви илюзии, ти си нейният баща.

— Вече не съм.

Болдини бутна стола си назад, той се преобърна и се блъсна шумно в стената. Грабна палтото си и се отправи към входната врата.

Опитах се да се спусна след него, но той ме отблъсна. Каза, че между нас всичко е свършено и повече няма да ни издържа. Бяха нужни години и самата Беатрис, за да убедя Болдини да ни дава по някой и друг франк. Този човек не е единственият ни източник на доходи. Има и други благодетели, не на последно място, сред които е Клем — политикът, известен като „моржа“. Въпреки това финансовата пропаст, в която ни захвърли Болдини, е много дълбока, да не говорим за емоционалната страна. Снощи цяла нощ не мигнах и се опитах да измисля някакъв план.

Можех да намеря Жан-Батист и да го заплаша, че ще разкрия, че той е бащата на Беатрис, но това не беше решение. Първо, ще трябва да го намеря. Световноизвестният „полярен джентълмен“ прекара последните две години в Антарктика и се твърди, че е изчезнал в морето. Но дори и да не беше така, не съм сигурна, че това ще го притесни. Очаква се разводът му с Жан да приключи всеки момент. Той е любимият пътешественик на парижани и те са готови да му простят всяка постъпка. Дори да го обвиня, едва ли ще има какво да загуби. Предполагам, че е така, когато живееш на кораб.

Когато навън се съмна, вече бях напълно обезумяла, затова направих единственото, за което се сещах. Господи, дори не искам да мисля за това! Сложих любимите дрешки и кукли на Беатрис в розовия й куфар, наех един файтон и двете поехме по дългия, неравен път извън града.

Пристигнахме в дома за идиоти и имбецили малко преди един часа. Лицето ми беше мокро от сълзи, струйките бяха отмили избелващата маска и гласът ми бе заглушен от ридания. Беа, милата ми Беа, само ме погледна с тъмните си, изпълнени с доверие очи. Усмихна се и стисна ръката ми.

— Миличка — започнах аз още преди да сме слезли от файтона, — това е прекрасно училище. На maman ужасно много ще й липсваш, но тук ще научиш толкова много! Ще те научат да говориш и после ще те обучат на някакъв занаят. Може би да правиш обувки, да се занимаваш с дърводелство или градинарство. Когато пораснеш, ще можеш да се върнеш в Париж при своята maman и ще започнеш да работиш като чиновничка или работничка. Ще живеем заедно до края на дните си. Какво мислиш за това, любов моя?

Тя ме погледна и премигна щастливо, както правеше винаги. О, сърце мое!

Слязохме от файтона и отидохме в централната сграда, където попълних множество документи. Директорът ми показа помещенията, в които живееха децата. Очите ми се напълниха със сълзи, когато видях неприветливата обстановка, метала, изцапаните с урина дюшеци. Решимостта започна да ме напуска.

Последната ни спирка беше площадката за игра. Това беше мястото, където трябваше да пусна ръката на Беа и да я изпратя да се справя с големия свят без мен. Очакваше се гледката да ми подейства успокоително — всички тези усмихнати, щастливи, смеещи се деца, които играят на слънцето. Вместо това за малко да повърна.

Децата се катереха по катерушките, спъваха се в собствените си крака и от устите им се стичаха лиги. Опитваха се да направят едно и също нещо веднъж, два пъти, три пъти и все не успяваха и не успяваха, не можеха да го направят както трябва. И никой не отиваше да им помогне.

Не можех да гледам.

— Хайде, мадам дьо Флориан — каза директорът, — време е да оставите дъщеря си. Позволете й да бъде свободна и да се учи сред такива като нея.

За част от секундата пуснах ръката на Беа.

След това отново я стиснах.

Грабнах я в прегръдките си, обърнах се и се затичах към файтона, оставяйки всичко и всички зад гърба си, дори розовия куфар. Истината е, че вече нямаше да мога да го задържа. Щях да се мразя всеки път, когато го погледна.

Върнахме се в Париж на свечеряване, по време на цялото пътуване, при всяко подскачане, при всеки завой, държах дъщеря си в прегръдките си. Тогава не знаех какво ще правим, не знам и сега. Единственото, което знам, е, че имам нужда Беатрис да е до мен. Останалото ще го измисля с времето.