Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (28)

Chapitre XXVIII

— Ейприл — каза един глас.

Тя поклати глава.

— Ейприл!

Някой сложи ръка върху рамото й. Ейприл отвори уста да изпищи и замахна с чантата си, надявайки се по този начин да отблъсне нападателя.

— Аврил!

Тя спря изведнъж, но чантата продължи да се люлее от инерцията и в крайна сметка я удари по главата.

Ейприл отстъпи от удара и се отпусна на земята. След това вдигна поглед към дългокосия мъж, надвесен над нея. Едва успя да забележи усмивката му през кичурите на собствената си коса, които висяха пред лицето й, да не говорим за шока от мозъчното сътресение, което едва не си бе причинила.

— О — промълви тя, — Люк! Здравей!

— Изглеждаш зачервена. Освен това си седнала на земята. Май отговорът е ясен, но все пак ще те попитам — добре ли си?

Добре ли беше? Нямаше отговор на този въпрос.

— Bonjour — поздрави тя и избърса носа с опакото на ръката си. — Съжалявам. Не видях, че си ти. Изплаши ме.

— Май често ми се случва да те плаша. Всичко наред ли е? Изглеждаш притеснена.

— Не! — възкликна тя, но гласът й трепереше. — Добре съм! Съвсем добре!

Ейприл се опита да се изправи грациозно, доколкото изобщо бе възможно, след като бе повалена от собствената си чанта „Шанел“, която бе използвала като оръжие.

— Сигурна ли си, че…

— Напълно! Как вървят нещата?

— Ами… вървят — отвърна той и се ухили. Разбира се, че се ухили. — Трябва да призная, че се радвам, че се сблъсках с теб. Имам купчина страхотни новини тук в чантата. Точно бях тръгнал да ги споделя с теб, когато забелязах една странна, но прекрасна жена да изхвърча от сладкарницата.

— Не може да се каже, че съм изхвърчала.

— Както и да е, нещата изглеждат добре за нашата хубава Март — заяви Люк и извади от чантата си купчина листове. — Има нов апартамент! Повече няма да й замръзва водата в умивалника. Тези са завързани с жълта панделка, което според мен означава положителни промени за нашата мадам дьо Флориан. Или може би влагам повече смисъл, отколкото трябва.

— Дневниците ли са това? — попита Ейприл и се разсмя, по-лесно й беше да се разсмее, отколкото да се разплаче. — За мен ли ги носиш?

— Разбира се. Нали ти казах, че можеш да ги прочетеш. Не бях ли достатъчно ясен?

Люк и подаде листовете. Тя ги пое и ги стисна, без да каже и дума.

— И тук вече срещаме Болдини — заяви той и се усмихна още по-широко.

Ейприл ги притисна до себе си, все още озадачена от всичко случило се през последните седем минути, а и от случващото се от другата страна на Канала. Тръсна глава, за да проясни мислите си.

— Всичко наред ли е? — попита Люк за трети път. — Изглеждаш доста разстроена.

— Не знам — отвърна Ейприл и въздъхна. — Наистина не знам.

Бракът й, този мъж, който се появи сякаш от нищото, напрежението от това да постъпи правилно с Март — нищо чудно, че Ейприл имаше нужда от стена, на която да се облегне.

— Е, благодаря ти за дневниците. Радвам се, че се видяхме. Спестих ти едно разхождане. Доскоро!

Тя се обърна и тръгна с бърза крачка в обратната посока. Съзнавайки, че Люк я следва по петите, изобщо не внимаваше и в стремежа си да се движи по-бързо, когато някой се изпречеше на пътя й, слизаше на платното, заставайки точно пред мотоциклетистите, които караха като луди.

— Ще те размажат като палачинка — провикна се Люк, който я следваше без всякакво усилие. — Salut! Спри! Кажи ми какво става!

Люк стисна Ейприл за горната част на ръката, изтегли я от платното и я вкара между две зелени железни порти. Тя премигна. Изведнъж вятърът изчезна, изчезна и шумът на моторите и забързаните хора по улицата.

— Къде сме? — попита Ейприл и отпусна ръка.

Вдигна поглед към прозорците над себе си, по тях имаше сандъчета, отрупани с розови, червени и оранжеви цветове. По стените се виеше бръшлян. Под краката й имаше застлана с камъни пътека. А в края на пътеката — пейка. Ейприл се отправи към нея през гъстата растителност.

— В един двор — отговори Люк — Място за почивка.

— Много е красиво — каза Ейприл и седна на пейката.

Още една причина да обича Париж — в града имаше безброй местенца, където човек можеше да се усамоти, безкрайни странични ниши, в които да потъне. Париж наистина беше популярна дестинация, но вътре в самия град можеха да се направят хиляди пътешествия.

— Така е — съгласи се Люк, — красиво е.

Остана прав, като че ли я предизвикваше да стане и тя и да се откаже от отмората, която й предложи. Това щеше да бъде съвсем в нейния стил, non? Ейприл установи, че й е приятно да се отпусне, че с удоволствие ще приеме утехата, която й предлага.

В този момент почувства, че започва да се размеква.

— Е — заяви Ейприл и се опита да придаде известна грубост на гласа си, — надявам се, че не се намираме в нечия частна собственост. Никак не бих искала да ме арестуват.

— Всичко е наред. Ако някой ни попита, ще кажем, че имаме час при зъболекаря в тази сграда.

В този момент Ейприл се сети за своя зъболекар и неговия кабинет с евтините мебели, аквариум с рибки и плот от имитация на дърво. Представи си тясната чакалня и малкия метален асансьор, който работеше само в четвъртък.

— В този град дори и ходенето на зъболекар е вълнуващо — отбеляза тя игриво.

— Май сте имали прекалено дълъг ден, мадам Воут. Изглеждате като под обсада.

— Merci. Под обсада. Много сте мил. Но да, наистина беше дълъг ден. Дълга седмица. Дълъг месец.

Люк не каза нищо. Ейприл почеса лявата си ръка.

— Знаеш ли, не е необходимо да стоиш тук и да ме пазиш — каза тя.

Очакваше и той да седне, всъщност една малка частица от нея искаше да го направи. Но Люк не помръдваше, стоеше изправен на едно отъпкано място на пътеката, сложил ръце на кръста си, а слънчевите лъчи преминаваха през черната му коса.

— Кое му беше тежкото? — попита той. — На деня.

— Нищо, асистентката ми — отвърна Ейприл и поклати глава. — Обади ми се. Тя е страхотна. Обичам я. Но понякога е като трън в задника.

— Сигурно е французойка.

Ейприл изсумтя.

— Не, не е французойка. И не съм справедлива към нея. Тя е фантастична асистентка. Дълга история. И всъщност изобщо не е свързана с нея. Няма значение, ужасно глупаво е. Всичко е глупаво.

Люк кимна. Не искаше да я притиска повече.

— Искаш ли да те оставя сама? — попита той.

— Мисля, че не е необходимо. Но не се чувствай длъжен да оставаш.

Той посочи към дневниците.

— Установил съм, че когато съм разтревожен, четенето много помага.

— О, много си мъдър. За французин — опита се да се пошегува Ейприл. — Но предложението наистина е добро.

Изведнъж вятърът отново се усили. Бретонът на Люк заподскача по челото му, а Ейприл усети, че връхчетата на ушите й започнаха да парят. Отново омота шала около врата си.

— Е, ще се видим скоро — каза Люк. — Приятно четене.

— Благодаря, Люк. Още веднъж. За всичко.

— Удоволствието е изцяло мое. Бих направил всичко, за да накарам едно хубаво момиче да се усмихне.

Люк вдигна ръка за поздрав, намигна й, обърна се и излезе от двора, безгрижно и небрежно, и повече не се обърна към нея.

Ейприл го наблюдаваше как спира пред портата и пали цигара. Вятърът издуха дима и слабия аромат на парфюма му обратно към Ейприл. Макар полъхът да идваше отдалеч и да се смесваше с останките от закъснели цветчета по дърветата, тя имаше чувството, че Люк все още е до нея. Размърда се върху напуканата каменна пейка и развърза първата купчина, а в това време гълъбите кълвяха семенца в краката й. Все още не бе прочела нито дума, но вече започваше да се усмихва.