Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (15)

Chapitre XV

Париж, 12 май 1891 г.

Jeanne au pain sec! Ma chérie, в крайна сметка ти все пак ми помогна!

Последните няколко дни бяха убийствени, направо убийствени. Облаците, небето, въздухът, всички те ме потискаха толкова силно, че едва успявах да поема дъх. Пресмятането беше започнало, наближаваха последните ми дни като парижанка.

За да влоши положението още повече, управителят на хотела изчезна от града, тръгнал, както се твърди, на някакво скандално пътешествие. Остави работата на дъртата си майка. Може и да му е жена. И в двата случая, за разлика от него, тя отказва да приеме частично заплащане под формата на премигване с очи и флирт.

— Ако не платиш седмичния си наем в следващите осем часа — заплаши ме тя, — ще те изхвърля на улицата. Има много други, които чакат за твоята стая.

Не беше празна заплаха. Въпреки отвратителната мръсотия, в която тънеше това място, много хора отчаяно търсеха стая. Когато Бланш бе победена от туберкулозата, две момичета буквално се сбиха за стаята й, и то още преди съдебният лекар да изнесе тялото й оттам.

— Осем часа? — гласът ми прозвуча като на жаба. — Не е ли възможно да…

— Осем часа! — изпищя тя и оголи сиво-кафявите си зъби.

Кимнах, обърнах се и се затътрих надолу по стълбите.

Тръгнах по булеварда и запреглъщах сълзите си. Sœur Marie ми беше казала никога да не плача. Това издавало слабост. Няма нищо по-лошо от слабостта.

Вървях. И вървях. Слънцето ме заливаше с лъчи. Нямах подходящи дрехи за това време, както и за този град. Целият ми гардероб бе предназначен за живота във влажния, усоен манастир, а не за парижките улици през пролетта.

Когато слънцето стана още по-силно и кафенетата на открито се изпълниха с цигарен дим и щастие, потта започна да се стича по челото и врата ми. Ако се погледнех в някоя витрина, нещо, което не смеех да направя, без съмнение щях да видя, че лицето ми е зачервено и лъснало. Хората ме поглеждаха подозрително. Отдръпваха се встрани, за да ме избегнат. Един колоездач за малко да ме събори на земята, предполагам, че го направи нарочно. Спрях на ъгъла, за да се опитам да дойда на себе си.

Понякога най-доброто нещо, което можеш да направиш, е да спреш и да си поемеш дъх.

Облегнах се на парапета на едно кафене и отпуснах глава на гърдите си. Градината на кафенето беше пълна с мъже, които пушеха, пиеха и си разказваха истории за кабаретата, танцьорките на канкан и пантомимичните спектакли. Кабарета, помислих си аз. Може да се науча да танцувам канкан. Това би било по-добре, отколкото да работя във фабрика или да си отварям краката за жълти стотинки.

В този момент паниката и самосъжалението, които ме бяха обзели, постепенно започнаха да изчезват. Вдигнах глава и тогава го видях — истинско знамение, един афиш в цветовете на залеза, залепен на витрината на кафенето. Жената от афиша ми се усмихна. Беше повдигнала жълтата си пола и под нея се виждаше горната част на гладките й закръглени бедра. От косата й стърчеше перо. Беше красива, направо величествена.

На афиша пишеше Folies Bergères. Най-известното кабаре в града. Дори аз, момиче, израсло в манастир, бях чувала за него. Има и по-лоши начини да изкараш пари, помислих си. Много по-лоши.

Откъснах афиша от стъклото и веднага се отправих към залата, която се намира под Монмартър, в девети район. Когато най-после стигнах до „Рише“ 32, краката ме боляха, но не загубих нито миг да се оправя. Ако бях изчакала, със сигурност щях да променя решението си.

Когато влязох в залата, усетих около мен да се движат десетки тела, всички се подготвяха за вечерните празненства. Една жена с гъвкаво тяло висеше от тавана, докато сменяше крушката на един от полилеите. Нисък мъж с дълъг нос се опитваше да примами един слон да мине през вратата. Видях три дами, облечени като мъже, двама акробати и седем папагала, които се стрелкаха над разпоредителките. Беше като в истински цирк, а представлението дори не бе започнало.

— Извинете — обърнах се към първия човек, който забеляза присъствието ми, — мога ли да разговарям с шефа?

Той изсумтя, посочи с глава към бара, след което веднага се зае с работата си.

До бара стоеше мъж, висок над метър и осемдесет, с черна накъдрена коса и черна накъдрена брада. Носеше пръстен на всеки пръст и дълго до земята червено кадифено палто, подплатено с кожа. Този няма да е по деликатностите, помислих си. Както всичко останало на това място и той беше истинско зрелище.

— Bonjour — поздравих аз и застанах до него.

Все още ми беше топло и се потях. Гледката на палтото му не помагаше. Имах чувството, че аз самата съм обвита в кожи.

— Бих искала да получа работа като танцьорка на канкан във вашето заведение.

Очаквах да ме огледа и да прецени физиката ми, може би дори да ме помоли да вдигна полата си, нещо, което бях напълно готова да направя. Вместо това в отговор на запитването ми той се изсмя. Всъщност по-скоро се изкикоти. Бузите ми пламнаха. Не мислех, че е възможно човек да се почувства неудобно в кабаре.

— Съжалявам, мадмоазел — каза той. — Това е място за професионалисти. Във „Фоли Бержер“ не допускаме filles soumises.

— Filles soumises?

В ушите ми проехтя гласът на Sœur Marie. Трябва да мислиш, преди да говориш, Март. Винаги си задавай въпроса дали няма по-любезен начин да изразиш чувствата си. За съжаление, вече не бях в царството на Sœur Marie и „Фоли Бержер“ не беше манастир.

— Félicitations, Monsieur! — възкликнах аз и най-неискрената усмивка се разля по лицето ми. — Наистина поздравления! Досега никой не ме е наричал покорна проститутка. Поне не в лицето ми.

— Ти си тази, която търси работа — заяви той със самодоволна усмивка.

— Ако държите да узнаете истината, бях отгледана от монахини, така че изобщо не съм такава. Но разбирам объркването ви. Тъй като толкова много сте привикнали да виждате пред себе си проститутки, сигурно ви е трудно да различите една почтена жена от file soumise. Колко жалко за вас!

— Мадмоазел, никак не е препоръчително да говорите така нахално, когато се опитвате да си намерите работа — каза той, сключи вежди и едновременно с това по устните му заигра лека усмивка. — Как казахте е името ви?

— Нищо не съм казала. Но името ми е Март — отвърнах аз.

— Март? Само Март? Нямате ли фамилия?

Както всяко друго сираче и аз нямах фамилно име. Знаех, че трябва да измисля нещо привлекателно, име със замах. Помислих си за останалите grisettes от хотела и техните псевдоними. Момичетата добавяха „дьо“ пред странните имена, които си измисляха. Тази малка частица придава на жената по-голямо съдържание, казваха те, създава й история, „Дьо“ означава, че идваш отнякъде, вместо както повечето от нас, да си отникъде.

— Дьо Флориан — казах аз. — Март дьо Флориан.

— Радвам се да се запозная с вас, мадмоазел дьо Флориан. Отнасям се с уважение към вашето запитване, но това е престижно заведение, а не място за ококорени селяни, които се влачат тук от провинцията.

— По-схватлива съм, отколкото си мислите — заявих аз.

— Не се и съмнявам. Работата е в това, мадмоазел дьо Флориан, че моите момичета са опитни танцьорки и изпълнителки — каза той и посочи афиша на стената, същия афиш, който в момента стисках в ръката си. — Тези момичета имат кариера. Имената им могат да се използват за реклама, защото тези имена привличат тълпата. Вие, мила моя, притежавате големия плюс на красотата, но големият ви минус е, че ви липсва име.

— Ако ми позволите да танцувам — настоях аз, — ще видите, че и около мен ще се събере тълпа.

Той поклати глава.

— Съжалявам, но не мога да допусна подобно нещо. Няма да бъде справедливо.

— Справедливо ли? — озадачих се аз. — Нека да ви кажа нещо за справедливостта.

Изведнъж пред погледа ми попадна един огромен часовник от месинг, който висеше на отсрещната стена. Минутите се нижеха една след друга. До вечерта щяха да ме изхвърлят от хотела.

— Трябва да ми помогнете — настоях аз. — Нямам къде другаде да отида.

В този момент до нас се приближи една жена. Висока, с коса с цвят на череша и облечена в най-красивата рокля, която бях виждала отблизо. Бюстието беше изработено от най-плътния и най-фин черен сатен и се затваряше отпред с повече от дузина копчета. В деколтето й бяха затъкнати божури. Зад нея се носеше широката й сива пола.

— Bonjour, Жерар — поздрави тя и остави чантата си на бара, извади цигара и я запали от една от горящите свещи. — Добре ли мина миналата вечер?

— Страхотно.

— Виждам, че мосю Слон е неотзивчив както винаги — отбеляза тя и изпусна плътна струя дим към мен.

Опитах се да не премигвам.

— А тя коя е?

— Това е Март дьо Флориан. Мадмоазел дьо Флориан, да ви запозная с Емили.

— Това новата барманка ли е? — осведоми се тя. — Най-после се вслуша в молбите ми! Не можеш да държиш кабаре само с танцьорки.

— О, не — възрази той, — тя просто…

— Да! — извиках аз, преди да се замисля. — Аз съм новата барманка!

— Моля? — възкликна Жерар и очите му щяха да изхвръкнат.

— Много се радвам да се запозная с вас — казах аз и протегнах ръка на Емили, а в това време Жерар се мръщеше някъде зад лявото ми рамо.

— Слава богу! — каза Емили и загаси цигарата си в един от високите столове. — Тук има доста работа. И ти много ще ни помогнеш. Кога можеш да започнеш?

— Веднага, разбира се! — хвърлих шумно чантата си на бара до тази на Емили. — Бих искала да помоля за малка предплата.

— Предплата ли? Мадмоазел, ако искате да сте барманка, трябва да носите униформа — заяви Жерар и посочи към Емили. — А ако искате да носите униформа, трябва да оставите депозит от петдесет франка.

— Петдесет франка? — задавих се, нямах дори пет франка, с които да платя на дъртата хазяйка. — Това подлежи ли на обсъждане?

Емили се разхили.

— В никакъв случай — изръмжа Жерар.

— Е, тогава няма как да стане — заявих аз.

Свършено беше с мен. Трябваше да избирам между бардаците и гипсовите мини.

Изведнъж на няколко маси от нас избухна кавга. Един мъж искаше да почисти, а някакъв клиент се опитваше да го прогони с бастуна си. Веднага познах нападателя. Пълният, потен мъж, познат на целия град.

— Това да не е…? — започнах аз.

— Да, Жорж Юго — отвърна Емили. — Позволяваме му да остава през деня. Наистина няма къде другаде да отиде. Тук е по-безопасно за него.

— И за цял Париж е по-безопасно да е тук — измърмори Жерар. — Денят му не може да завърши, ако не предизвика поне трима души на дуел.

До краката на мосю Юго стояха няколко пакета, поне седем или осем. Не можех да откъсна очи от тях. Зяпах ги. Направо се бях втренчила в тях.

Това не убягна от вниманието на Емили.

— Без съмнение това са подаръци за сестра му. La princesse. — каза тя и вдигна поглед нагоре. — Не може да направи и крачка, без някой да му пъхне подарък в ръцете.

— Сватбени подаръци — въздъхнах аз. — За Жан!

В съзнанието ми се върна споменът за сватбената процесия на мадам Доде, сетих се как стоях на улицата, спомних си безпризорното момиче до мен и тълпата, която ме блъскаше отзад. Тогава си помислих, че ако успея да са докопам само до един-два подаръка, всичките ми проблеми ще бъдат решени.

— Жерар, нали така се казвате? — започнах аз и се обърнах към мъжа с червеното палто. — Ще ви платя ужасната рокля, но моля, първо ми позволете да започна работа. Апартаментът ми се намира далеч оттук, а аз бих искала да започна веднага.

Той прояви неохота, което не беше учудващо, като се има предвид, че вече бе разбрал, че нямам пари.

— О, я се отпусни, Жерар — намеси се Емили. — Ще разведа новото момиче наоколо. Има една рокля, останала от последната жена. Приблизително еднакви са на ръст. Март, ела с мен отзад. Хайде! Толкова се радвам, че си тук.

Емили така и не даде възможност на шефа си да каже „не“.

И по този начин, мило дневниче, започнах работа във „Фоли Бержер“. Не като танцьорка на канкан, а като барманка. Денят обаче не свърши, когато напуснах „Рише“ 32. Всъщност той още продължава. Сега седя на леглото в хотела, който вече мога да си позволя, а братът на Жан Юго хърка до мен.

Не е това, което си мислиш!

Раздвижва се. Както се казва, следва продължение…