Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (60)

Chapitre LX

Ейприл не успя да заспи по време на нито един от полетите, макар че Трой бе настоял да пътува първа класа и тя прекоси океана в кресло с напълно падаща седалка. Всички, освен нея бяха потънали в тишината на малките си, приличащи на пашкули легла.

Самата Ейприл стоеше напълно изправена, отпиваше по глътка вино, четеше дневниците на Март и се взираше в празното пространство под себе си. Докато слизаше от последния самолет в Сан Диего, един стюард докосна ръката й и окуражително обеща, че всичко ще бъде наред. Ейприл тръгна с бавна стъпка надолу по ръкава, отправи се към охраната на летището и през цялото време се питаше кой ли ще я посрещне. Нямаше да е Трой. Ще се опитам да дойда за погребението, но в момента приключвам една сделка. Нямаше да е и баща й. Знаеш колко много мразя да карам, хлапе. Ейприл си спомни как всеки път, когато се връщаше от колежа, когато се прибираше от Париж или Ню Йорк, трябваше да си пробива път през тълпата от прегръщащи се семейства, за да отиде до стоянката за таксита, да се нареди на опашка и да чака, като че ли е турист или в командировка, а не някой, който се прибира у дома.

Когато се приближи до ескалаторите, тълпата от пътници стана още по-гъста. Ейприл спря и се загледа през моста към надписа „наземен транспорт“ под нея. Пътниците се бутаха около лентите в очакване да получат багажа си. Целуваха се, смееха се, а някои от тях плачеха, доволни, че отново са стъпили на земята и са се събрали с любимите си хора. Ейприл въздъхна и стъпи на ескалатора. Хвърли още един поглед и тогава го видя, до лента за багаж номер две стоеше един самотен човек. Мъжът беше облечен с фланелка и шорти за сърф и се усмихваше сдържано.

— Браян! — извика тя.

Той вдигна ръка за поздрав. Очите на Ейприл се изпълниха със сълзи и тя се спусна надолу по движещите се стъпала, като по пътя си избута поне две деца, една майка и една кислородна бутилка. (Къде беше бастунът на Монтескьо?) Стигна до края на ескалатора и се хвърли в прегръдките на брат си. Браян не беше висок, но тя усети силата му и й се стори, че е по-едър, отколкото си спомняше. От него се носеше мирисът на океана.

— Това се казва посрещане — каза той и я притисна силно. Малкото й братче! — Или си се побъркала от радост, че ме виждаш, или нещата наистина са адски зле.

Ейприл се дръпна назад и се усмихна вяло. Адски зле. Да, така беше. Посочи черните петна, останали от спиралата й за мигли върху бялата му фланелка.

— Белязах те — каза тя. — Съжалявам за фланелката.

— Няма проблем! — сви рамене той. — Сълзи от Ейприл Потър. Не знаех, че си способна на подобно нещо.

— Напротив, винаги съм била способна на това.

Избърса носа си в крайчеца на кашмирения си шал. Застанала срещу брат си, облечен в избелели шорти, джапанки и слънчеви очила, Ейприл изведнъж се почувства нелепо префърцунена. Това бе земята на банските костюми и шортите за сърф, а тя се бе появила с ботуши на високи токчета и внимателно подбрани аксесоари.

— Изглеждаш добре — каза тя. — Très калифорнийски.

Браян изглеждаше добре точно защото изглеждаше абсолютно непроменен — загорял от слънцето, в добра форма, със солени петна от океанската вода по слепоочията.

— Благодаря ти, сестричке — отвърна той. — А ти изглеждаш кльощава.

— Благодаря.

— Това не е комплимент.

— Е, нищо! Все пак ти благодаря. Не се безпокой. Храня се достатъчно. Дори хапвам повече, отколкото трябва.

Ейприл се сети за огромното количество храна, което бе погълнала в пожарната. Сети се и за онова, което бе изконсумирала по-късно същата вечер. Наистина беше повече, отколкото трябва.

— Определено си прекалено слаба — настоя Браян. — Направо кльощава. И без това поначало имаш доста ъгловати черти, а сега изглеждаш още по-висока, изражението ти е станало още по-остро и по-сурово.

— Сурово? Благодаря! Караш ме да се чувствам като някоя стара вещица — обиди се тя и си представи Делфин Видал, която също бе кльощава, но изглеждаше прекрасно. — Знаеш ли, че сред парижанките аз минавам за „по-едро“ момиче.

— Слаба богу, че никога не съм ходил в Париж. Там направо биха се потресли като видят набитото ми тяло — каза той и размърда мускула на прасеца си.

— Много би ти харесало! — заяви Ейприл. — Обаче няма как да караш сърф. Е, ще тръгваме ли?

— А багажът ти?

Браян посочи към близката лента, където един човек от охраната се опитваше да издърпа едно тригодишно дете с омазано с бонбони лице далеч от сребристия улей, преди да бъде ударено от някой куфар с колелца.

— Багаж ли? Пред очите ти е — заяви тя и потупа голямата чанта на Луи Вюитон, която висеше на ръката й. — Ето това и дамската ми чанта. Това е всичко. Научих се да пътувам с малко багаж.

Той вдигна учудено вежди.

— Доколкото разбирам, не възнамеряваш да останеш дълго.

— Не мога. Трябва да приключа работата си в Париж. Но след това ще дойда пак. Обещавам.

— Както кажеш, Ейприл — Браян се протегна и взе чантата. — Да вървим, Луи Вюитон. Време е да се отправяме към къщи.