Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (8)

Chapitre VIII

Във вестибюла Ейприл насочи вниманието си към едно кресло в синьо и златно и към персийски килим за медитация от Табриз, който, макар и да не беше произведен в Европа, бе купен оттук. С други думи — беше типична вещ за богат европейски апартамент от деветнайсети век. Докато оглеждаше мебелите, се мъчеше да не мисли за Болдини и за жената от портрета. Самото сортиране щеше да се окаже достатъчно предизвикателство. Тук нямаше място за емоции.

Мина зад креслото, за да види едно писалище от махагон. Беше перфектно и семпло, макар в никакъв случай да не можеше да се нарече незначително. Ейприл прокара пръсти по повърхността, изтри прахоляка и отдолу се показаха два печата с името „Ж. А. РИЗЕНЕР“.

— Жан-Анри Ризенер — прошепна тя с благоговение.

Ризенер беше любимият майстор на шкафове на Мария Антоанета. Дори това семпло, лишено от украса писалище беше безценно.

— Коя сте била вие, мадам? — попита тя. — Коя сте била? Върху писалището бяха поставени две фигури на Жана д’Арк, изработени от слонова кост. Зад тях стоеше масивна ваза от нефрит, на която беше издълбана батална сцена. Тъй като не можеше да я достигне, Ейприл се качи върху един сандък, който се намираше наблизо, като много внимаваше да стъпва върху стоманените му панти, за да не го повреди. Протегна се към вазата, за да провери дали името на автора й не е отбелязано някъде, но установи, че е прекалено тежка за разтрепераните й от вълнение ръце. Избута я обратно в дъното на рафта и усети как по гърба й полазват тръпки.

— Мадам Воут?

— Mon Dieu!

Ейприл скочи от сандъка, но не прецени разстоянието. Равните подметки на обувките й се подхлъзнаха, тя залитна и за малко да набучи лявото си коляно в един ръжен за камина. В крайна сметка се озова в още по-деликатна ситуация — залепила буза до гърдите на Люк. Той протегна ръка и обгърна гърба й.

— Tout vas bien?

— Merde.

— Oh là là! Не очаквах подобен език от една толкова мила американка! — възкликна Люк със самодоволна усмивка, която явно му беше нещо като запазена марка.

— Не съм чак толкова мила.

Ейприл моментално се отблъсна от него, но все още не бе успяла да си възвърне равновесието. Предпочете да жертва гордостта си вместо високата два метра и половина стъклена пеперуда, която се намираше зад нея, и отново посегна към Люк.

— Извинете, ако съм ви обидила, но вие се промъкнахте зад гърба ми.

— Je suis désolé — отвърна Люк с усмивка и показа острите си зъби, но по лицето му нямаше и следа от извинение.

Ръката му притисна още по-здраво раменете й.

— Пиперливият език е твърде неочакван, но тази прегръдка… Да, типично американска.

— Това не е прегръдка.

Ейприл се опита да се извие и да отдели тялото си от неговото, но нямаше и сантиметър свободно пространство, където да помръдне.

— Внимателно — предупреди я Люк и я пусна, но тя продължи да усеща всяка част от него.

Това беше бедрото му, нали? Беше обикновена бедрена кост.

— Внимавам повече, отколкото е необходимо — измърмори Ейприл.

— Кажете ми, мадам Воут, някъде наблизо ли сте отседнали?

— Наела съм апартамент на улица „Фонтен“ — отвърна Ейприл разсеяно. — В девети район.

Обикновено не бе склонна да разкрива такива подробности пред някой непознат мъж в чужд град, но в момента все още се опитваше да намери начин да престане да го докосва в това ограничено, изпълнено с чупливи предмети пространство.

— Чували ли сте за Le Café Zéphyr? То също е в девети район.

Люк не откъсваше поглед от лицето на Ейприл и изглежда изобщо не се безпокоеше от паническите й опити да се измъкне. Тя се запита дали усеща, че се е изпотила.

— Никога не съм го чувала.

Ейприл се изви наляво, но движението й приличаше повече на гушкане, отколкото на опит да се измъкне. Имаше чувството, че чува жената от портрета развеселено да се кикоти по неин адрес. Е, не беше публично направена клизма, но ситуацията така или иначе бе достатъчно унизителна.

— Не се притеснявайте толкова, мадам Воут — усмихна се леко Люк. — Не се опитвам да ви… как му казват на това в Америка. Не се опитвам да ви тътрузя сексуално.

В съзнанието на Ейприл изплува образът на сексуален натрапник, който е хванал жертвата си и я тътрузи за бижутата по пода, и тя се разсмя въпреки себе си, въпреки Люк Тебо и нелепата ситуация, в която се бе озовала.

— Казва се тормозя, сексуален тормоз — поясни Ейприл и сви устни, — а не тътрузя. И не, не ме тормозите сексуално.

— Радвам се, че сме на едно мнение — отговори доволно Люк и (най-после!) се отмести, за да може Ейприл да мине.

Усети как през тясното пространство премина хладен въздух.

— Не съм… не съм на противното мнение — Ейприл поклати глава объркано. — Извинете. Изморена съм от полета и часовата разлика. Значи искате да се срещнем. Кога? Защо?

— Изглежда, имате въпроси, твърде много въпроси — отбеляза той. — Първият от тях се отнася до жената от портрета, non?

Ейприл кимна, изпитваше любопитство, но се опитваше да е предпазлива.

— Мога да отговоря на въпросите ви, мадам Воут. Или поне на някои от тях. Искам да кажа, в случай че сте готова да се срещнете за le café с един сексуален тормозатор.

Ейприл се поколеба. Не й се струваше особено правилно да обсъжда служебни въпроси на кафе в отсъствието на Оливие и Марк, особено като имаше предвид флиртаджийското маниерничене и френската безцеремонност, характерни за този индивид. Ейприл си помисли за Трой, за безкрайните му обеди и вечери с клиенти. Това, че веднъж една такава среща се бе оказала скандална, съвсем не означаваше, че всички са такива. Както и да е, поне единият от тях можеше да прояви известно въздържание.

— Добре — отвърна най-после. — Мисля, че бихме могли да се видим. — В колко часа?

— В три — отговори той. — Café Zéphyr. Ще бъда в градината. И ще ви чакам.