Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (57)

Chapitre LVII

Беше десетият рожден ден на брат й. Предвид това, че напоследък майка им често забравяше — нещо, което всички отдаваха на стреса и на недоспиването, баща им реши, че няма да има официално тържество за Браян. Беше прекалено натоварващо. Вместо това мама и двете деца щяха да прекарат деня в зоопарка.

По това време Ейприл беше на четиринадесет години и идеята я подразни още от самото начало. Приятелките й бяха на плажа, мажеха телата си с бебешко олио и се излежаваха върху огромни парчета фолио за печене. Ейприл също искаше да е там, но вместо това беше принудена да крачи нагоре-надолу по горещите хълмове на зоологическата градина, заобиколена от миризмата на потни маймуни и слонски изпражнения, в компанията на малкия си брат, който изобщо не беше забавен.

Сутринта премина точно както можеше да се очаква, а именно — стояха в помещението на змиите и наблюдаваха как влечугите поглъщат цели бели зайчета. От една страна, беше отвратително. Но от друга страна, в помещението на змиите поне не беше толкова горещо.

Когато Браян най-после се умори да гледа как беззащитните пухкави същества загиват, тримата се отправиха към една будка за хотдог. Опашката беше дълга и това, което бе започнало като ужасно скучно преживяване, се превърна в нещо съвсем друго. Когато стигнаха някъде до средата на опашката, майка им започна да изпада в паника.

— Къде са родителите ви? — попита тя първо Ейприл, а след това и Браян. — Вие двамата сами ли сте тук?

— С теб сме — смутено отговори Браян.

— Какво говориш, мамо? — попита Ейприл и се огледа, за да се увери, че наоколо няма познати.

— На този свят има много лоши хора! — изсъска майка им с тих глас, сякаш лошите хора ги подслушваха и всеки момент можеха да им се нахвърлят. — Елате с мен!

— Какво, по дяволите, става? — възкликна Ейприл, когато майка им направи знак на един пазач и го попита къде се намира охраната.

— Гладен съм — хленчеше Браян.

— Ще ви заведа в полицията! — разкрещя се майка им, стисна ги за китките и ги повлече през парка.

Браян погледна към сестра си и се разсмя с надеждата, че и тя ще се разсмее. Това е шега, мислеше си той, мама си прави шегички. Ейприл също му се усмихна, макар много добре да съзнаваше, че животът им току-що се бе променил, че вече нищо няма да е като преди. Човек можеше и да не обърне внимание на загубените ключове и на препарата за съдомиялна, който някак се е озовал във фризера. Но да забравиш лицата на собствените си деца? Това не беше шега, която да разкажеш на приятелите си, докато играете на карти.

— Добър ден, госпожо, мога ли да ви помогна? — попита един от пазачите, когато връхлетяха в задушната стая на охраната.

— Някой е оставил тези непълнолетни деца сами в зоопарка! — изкрещя майката на Ейприл и избута децата напред, ръцете им бяха почервенели от силното стискане. — Трябва да откриете родителите им! Не искат да ми кажат нищо!

— Добре — мъжът допи ледената си напитка и извади бележник.

Погледна право към Ейприл.

— Ти не си малко хлапе. Къде са родителите ти?

— Малко е трудно за обяснение — започна Ейприл нервно, Браян стоеше до нея, от време на време се смееше, а после започваше да хленчи. — Тя е нашата майка.

— Моля? — мъжът изтри с ръка мустаците си, а след това прокара посинелия си от напитката език по устните.

Ейприл никога нямаше да забрави това изкуствено синьо.

— Това е майка ни — повтори тя. — Понякога й се случват такива неща. Обърква се. Казва се Сандра Грейс Потър. Родена е на втори декември 1951 година. Ние сме Браян и Ейприл Потър. Баща ни се казва Ричард. Работи в морската база в Коронадо. Ние също живеем в Коронадо.

— Боже господи! — изкрещя майка им и всички в стаята се стреснаха.

Дори вентилаторът, който се въртеше на бюрото, подскочи.

Най-после, помисли си Ейприл. Започна да разбира какво става.

— Чантата ми! Някой ми е откраднал чантата — извика тя и се насочи към Ейприл. — Вие ли я взехте, малки хулигани?

— Мамо!

— Не мога да си намеря чантата — започна да се тупа по бедрата, по корема, по гърдите.

— Не се безпокойте, госпожо — каза мъжът от охраната и се протегна към радиостанцията. — Ще предам за чантата, ще видим дали някой я е намерил. Как изглежда?

— Хм… — майка им допря пръст до брадичката си. — Знаете ли, много странно. Дори не мога да си спомня!

— Тъмночервена на цвят — обясни Ейприл. — Кожена, с връзки отгоре. Вътре би трябвало да има ключове от олдсмобил. И вероятно един милион смачкани розови ароматизирани кърпички. Както и гланц за устни с аромат на череша.

Докато изброяваше всичко това, очите на четиринадесетгодишната Ейприл се изпълниха със сълзи. Не можеше да разбере причината.

— Значи ти си откраднала чантата ми! — изкрещя майка им.

— Мамо, не съм. Това е толкова откачено!

— Ейприл — разхленчи се Браян, беше усукал края на ризата си и го бе захапал със зъби.

Беше на десет, но в този момент повече приличаше на тригодишен.

Охранителят измърмори нещо в радиостанцията, вперил поглед в съмнителното семейство. Имаше нужда от помощ, но не можеше да прецени точно каква.

Един добър самарянин донесе чантата на Санди, която бе намерил при клетките на птиците, и точно това бе нужно на Ейприл (както и на охранителя), за да решат проблема. Успяха да установят самоличността на жената, както и на двете деца благодарение на училищните им снимки в портфейла й. Когато баща им се появи, майка им почти бе успяла да дойде на себе си, нямаше никакъв спомен, че са прекарали целия ден в зоопарка, но смътно си спомняше, че се е опитала да помогне на нечии чужди деца.

— И така — каза Ейприл и за първи път от началото на историята погледна Люк право в очите, — това бе началото на края.

— Господи! — въздъхна той и потърка брадичката си. — Каква история!

— Да, беше ужасно. Но най-ужасното беше, че това се случи в световноизвестната зоологическа градина в Сан Диего, тази ужасна туристическа атракция, която се рекламира на четиридесет и седем билборда по всички магистрали и с непрекъснати спотове по радиото и телевизията.

— Това е, както обичате да казвате, брутално.

— Наистина е брутално. Когато се преместих в Ню Йорк, за да уча в колеж, хората ме мислеха за луда, че съм напуснала Сан Диего. Истината е, че ако бях останала там, щях да откача.

— И след това дойде в Париж — отбеляза с полуусмивка Люк. — Отишла си още по-надалеч.

Всъщност никога не съм се замисляла за това — каза Ейприл и поклати глава. — Но както и да е, оттогава нещата тръгнаха на зле. Или поне се влошиха още повече. Татко си мислеше, че може да се грижи за мама вкъщи, но на петнайсетия ми рожден ден тя вече бе в специализирана институция. Нямах специално парти за шестнайсетата си година и разбира се, не получих кола. Трябваше насила да накарам съседа да ми помогне да взема шофьорска книжка. От този момент нататък баща ми в по-голяма или в по-малка степен отсъстваше. Почти толкова, колкото и майка ми. Дори повече. Той поне имаше избор. Имам чувството, че на петнайсетия си рожден ден загубих и двамата си родители, въпреки че допреди два дни и двамата бяха живи.

Ейприл взе чантата и извади портфейла си.

— Ето, ще ти покажа. Една снимка казва повече от хиляди думи, нали така?

Пъхна пръстите си в отделението за кредитни карти. Между чековата й книжка, три визитни картички и някакви ваучери за отстъпка беше свряна една снимка. Ейприл я разгъна и я подаде на Люк. За най-голяма нейна изненада той вече седеше на дивана. Погледна надолу и видя, че бедрата им почти се допират.

— Това са родителите ти — тихо каза Люк, докато разглеждаше снимката, погледът му проследи извивката на оплешивяващата глава на мъжа, която се бе надвесила над болнично легло.

Под него се виждаше жена с безизразно лице, облегната на две възглавници. Неговите очи бяха затворени, нейните гледаха втренчено и пусто. Държаха се за ръце. Или по-точно мъжът стискаше ръката на жената, а нейните пръсти се бяха отпуснали вяло между неговите.

— Това са те — потвърди Ейприл и кимна. — Но не ме питай кога е била правена снимката, защото нямам ни най-малка представа. Той е в тази поза през последните деветнайсет години. Или поне беше до онази нощ. Горкият човек. Какво, по дяволите, ще прави сега?

— C’est incroyable — заяви Люк. — Това се казва истинска любов.

— Предполагам, че може и така да се погледне на нещата — измърмори Ейприл.

— Но е много красиво, non? Всички искаме да се чувстваме по този начин.

Люк понечи да плъзне ръка около кръста на Ейприл… да докосне гърба й… или нещо подобно, но след това, колкото и нетипично да беше за него, се отдръпна.

— Повечето хора никога не получават подобен шанс — продължи той. — Прекалено много неща — хората, самият живот — им попречват.

— Никога не съм си представяла, че си романтик — излъга Ейприл в опит да се пошегува. — И макар да съм съгласна, че той я обичаше безумно, с риск да прозвуча като шестнайсетгодишната Ейприл, пак бих попитала — ами ние? Той все още имаше деца, които трябваше да отгледа, но напълно забрави за нас.

— Някак не мога да го повярвам.

— Трой, съпругът ми, бившият, моят…

— Le grand m’sieu — подсказа й Люк и се опита да сдържи самодоволната си усмивка. — Знам за кого говориш.

— Le grand m’sieu смята, че поставям същите стандарти и пред него, че така нареченият ми проблем с доверието идва от факта, че според мен той никога не би проявил такава дълбока привързаност. Но аз не искам нищо подобно. Той би трябвало да обича Челси и Клои повече, отколкото обича мен. Много бих се разстроила, ако не е така! И точно тук сбърка баща ми. За Трой дъщерите му винаги трябва да са номер едно, а съпругата му — много по-назад.

— Аврил — намръщи се Люк, — това ме натъжава. Ти би трябвало да си номер едно. Освен това не трябва да говориш за себе си като за съпругата.

— Ха! За второто си абсолютно прав.

— Не исках да кажа това…

— Те са негови деца, Люк! Завинаги. Аз може да се разболея или просто да го напусна.

— Би могла да го напуснеш — повтори той.

Това въпрос ли беше? Въпрос или твърдение? Или просто ехо от думите на Ейприл?

Баща ми знаеше, че майка ми никога няма да се оправи. Ситуацията не беше такава, че тя да прояви здрав разум и да има шанс да изгладят противоречията помежду си! Не беше възможно дори да се сети кой с той, по дяволите! И въпреки това единственото, което го интересуваше, бе да прекарва всеки възможен момент с нея, дори и когато състоянието й се влоши. Напусна работата си. Продаде всичко, всички семейни вещи, мебелите, колата, за да може да плаща за грижите по нея и да ни изхранва, тъй като отказваше да се захване за друга постоянна работа. Извършваше тук-там по някоя дребна поправка, сигурна съм, че съседите му правеха услуги, но нашият живот беше сведен до минимума. Бяхме като ограбени.

— Семейните вещи, наследството — каза Люк. — Нещата в апартамента на Март. Професията ти. Сега разбирам всичко.

— Не е толкова просто — отвърна Ейприл. — Не исках тези неща, не исках вещите. Бог ми е свидетел, че нямам просторен апартамент в девети район, където бих могла да складирам всичко.

Ейприл се опита да се усмихне, в отговор Люк също се усмихна тъжно.

— Исках само нещо, което да мога да запазя — продължи тя. — Нещо, което й е принадлежало, нещо солидно, което да ме надживее.

Люк се усмихна отново, този път по-весело.

— Имаш предвид едно определено нещо, non?

— Oui — кимна Ейприл.

Как така Люк почти винаги знаеше правилния отговор?

— Мама имаше една голяма тоалетка от черешово дърво, която бе наследила от баба си. Беше много красива. С лъскава инкрустация. В стила на кралица Ана, но не точно. Нали се сещаш, с пиринчените дръжки?

— Не съвсем…

— Както и да е. Толкова много ми напомняше на нея. Мога да си затворя очите и да си представя какво имаше във всяко едно от чекмеджетата, дори ужасните й гащи и сутиени в телесен цвят — при тези думи Ейприл затвори очи. — Виждам покривчиците, подредени отгоре, розовите и оранжеви шишенца с парфюм върху тях. Виждам как мама си сресва косата пред потъмнялото огледало, а в рамката му е закрепена скаутската ми снимка.

Ейприл отново отвори очи. С изненада видя, че Люк се е просълзил.

— Години наред търсех нещо такова — призна тя. — Попадали сме на няколко подобни тоалетки на търговете, но нито една не бе съвсем същата. Дори отидох в магазина за вещи втора употреба, в който баща ми я беше занесъл. Бяха я продали на някаква жена на име Керъл за сто двайсет и пет долара. Сто двайсет и пет долара! Можеш ли да си представиш? Пуснах във вестника обява, в която търсех Керъл, която е купила тоалетката, бях написала, че ще й платя пет пъти повече. Бях готова да й платя петдесет пъти повече. Сто пъти! Както и да е, обявата излиза във вестника в продължение на цяла година. И нищо.

— Съжалявам, Аврил, не знам какво да кажа.

— Това е, което най-много ме тревожеше в апартамента на Март. Как са могли децата й, които и да са те, и внучката й да оставят всичко така? Не са ли искали да имат нещо, което да им напомня за нея? Да оставим настрана мебелите — каза Ейприл и се засмя сухо. — Никога не съм предполагала, че ще изрека тези думи. Макар че мебелите първо привлякоха вниманието ми, вечер, когато се прибирам, си мисля за дневниците. Ако бях на мястото на Лизет бих запазила тях преди всичко. Може би в крайна сметка не искам онази проклета тоалетка. Може би искам просто живота на мама, спомените й. Но разбира се, като се има предвид диагнозата й, спомените са първото нещо, което е изгубила — Ейприл поклати глава.

— Ти си необикновено силна жена — каза Люк и седна по-близо до нея. — Разбрах го от самото начало, но до този момент не бях осъзнал силата ти в пълната й степен.

Приближи се още малко към нея. Все още се колебаеше, все още се въздържаше да я докосне, дали заради историята, която му разказа, заради нощта, прекарана в апартамента, заради Делфин или поради някаква комбинация от трите. Ейприл усещаше миризмата на парфюма му, цигарения му дъх. И макар физически все още да не я беше докоснал, имаше чувството, че го е направил.

— Едва ли съм толкова силна — възрази тя и отпусна рамене. — Какво всъщност правя? Бягам. Майка ми не ме разпознаваше. Баща ми не го беше грижа. Реших да започна наново някъде другаде, защото бях загубила всичко, което имах в Калифорния. Все още ходех да ги виждам като добра дъщеря, но се опитвах да започна всичко отначало. Отидох в колеж, после в университет. После в други университети, докато накрая получих всички възможни дипломи. Реших, че ще поставя ново начало на живота си тук, в Париж. И наистина стана така. До известна степен. За секунди всичко беше идеално.

— Ех, вие американците и вашият стремеж към идеалното! — възкликна Люк. — Един ден ще разберете, че то е непостижимо. Дори не е нещо, което човек наистина иска. И така, ma chérie, ето какъв е въпросът ми към теб: Какво ще правиш сега? Не можеш да се тревожиш за това, което не си направила. Какво ще правиш оттук нататък? Това е единственият начин да намериш отговор на въпросите си.

— В дългосрочен план нямам представа. Но засега ще се върна в Сан Диего — отвърна тя. — Ще се върна вкъщи, за да се сбогувам.