Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (22)

Chapitre XXII

— „Индивидите от мъжки род са добър източник на неща“. Вярно ли е, ma chérie!

Ейприл се стресна. Сви се, като че ли към главата й е насочена бейзболна топка, а не развеселеният и любопитен поглед на Люк Тебо.

— Мадам Воут? Хей, Аврил. Нали знаеш, че не си невидима? Макар и да си много сладка клекнала така. Като буболечка.

— О, здравей! — поздрави Ейприл и се изправи. — Изненадана съм, че ме забеляза тук отзад.

Ейприл се бе свряла в ъгъла и се бе облегнала на едно кадифено, поръбено с пискюли кресло, с цвят на целина, вече доста избеляло от слънцето. Обърнала гръб към коридора и подпряла крака на перваза на прозореца, тя бе изцяло погълната от дневника на Март. До известна степен се бе скрила от съвременния свят и не очакваше да бъде посетена от когото и да било, най-малко от Люк.

— Трудно е да не те забележи човек — заяви Люк.

Ейприл се обърна и все още стискайки дневника, отпусна ръце върху облегалките на креслото.

— Сама съм тук — каза тя.

— Да, забелязах. Това покана ли е или предупреждение?

Ейприл завъртя очи, не искаше да дава на Люк никакъв отговор, нито да проявява остроумие, което той би могъл да изтълкува погрешно или пък да се възползва от него. Въздъхна и остави дневника върху канапе от кожа на ягуар. Люк продължаваше да стърчи до нея със скръстени на гърдите ръце, със сресана назад къдрава коса, все още влажна от душа набола брада, още по-гъста от предния ден.

— Мога ли да ти помогна? — попита тя.

— Май никога не съм виждал някой толкова погълнат от нещо.

Той се усмихна широко, може да се каже дори добронамерено, и разкри пред Ейприл всичките си криви резци. Ортодонтията не бе най-силната страна на Люк Тебо, но въпреки това в разкривените му зъби имаше нещо чаровно.

— Какво да кажа — историята наистина е увлекателна, — вдигна рамене тя.

Тръсна леко глава наляво, за да махне кичурите коса, полепнали по челото и бузите й. Косата й винаги е била дълга, съвсем права и тънка, да не говорим, че често страдаше от статично електричество. След пет минути, прекарани в тази прашна обстановка, косата й изглеждаше така, сякаш в продължение на пет години е стояла под плетена шапка.

— Мога да я чета цял ден.

Отново тръсна глава, но единственото, което постигна, бе да прищипе нерв в задната част на врата си.

— По дяволите! Ох!

— Добре ли сте, мадам Воут? Струва ми се, че изпитвате някакво физическо затруднение. Как го наричате — притпът?

— Не, нямам пристъп.

Ейприл омота косата си около писалката, която държеше, беше я задигнала преди няколко години от хотел „Хилтън“ в Далас. Търгът там бе наистина забележителен. Имаше множество предмети за продажба и всичко бе подплатено с типичното тексаско великолепие. Продавачът почти бе успял да обзаведе кичозното си копие на Версай, което се простирало на две хиляди квадратни метра площ, когато се оказало, че не си е направил добре сметките и е останал на червено.

И тогава се намеси аукционната къща. Ейприл беше там, защото съпругата на бизнесмена бе внесла от Франция огромно количество боклуци не поради афинитет към европейските мебели, а защото мебелите бяха точно такива — европейски, и то от Франция. Освен това бяха скъпи. И това й даваше възможност да се хвали, че е похарчила стотици хиляди долара само за превоз. Жената така и не разбра с какво се е сдобила, освен със свой собствен търг.

— Люк, имам една лоша новина — започна Ейприл. — Няма да има самостоятелен търг. Вещите от апартамента на Март дьо Флориан ще бъдат разпродадени заедно с други предмети. Въпреки това ще се постарая да установя датите, периодите и авторите, но сега вече историята на тези предмети не е толкова важна. Дори не съм напълно сигурна, че се нуждая от останалите дневници. Бих искала да ги видя, но вече не е наложително.

— Това, което казваш, е доста интересно.

— За търга ли? Знам. Ужасно разочароващо е. Марк и Оливие дори не се посъветваха с мен, когато са взели решението. Не искам да кажа, че са били длъжни да го направят, но…

— Не, нямам предвид търга. „Апартаментът на Март дьо Флориан“. Имаш предвид на мадам Катрмер, non?

— Да. Разбира се — съгласи се Ейприл, макар че имаше предвид точно това, което бе казала.

— Разтревожена си — отбеляза Люк, настани се върху покритото с кожа на ягуар канапе и кръстоса крака така, както само един елегантен французин бе в състояние да го направи.

— Е, това си е техният офис, техните комисиони и премии — продължи Ейприл. — Преценили са, че е най-добрият икономически ход. Затова моето мнение е твърде спорно. Но, да, разтревожена съм само дотолкова, доколкото според мен тя заслужава свое собствено шоу.

— Ами картината? — попита Люк. — Онази, заради която и тримата толкова много се развълнувахте? На Болдини.

— Болдини. Ще бъде представена заедно с колекция импресионисти, която възнамеряваме да организираме през есента.

Ейприл въздъхна. Шумно.

— Кажи ми — попита Люк — защо смяташ, че тя заслужава свое собствено шоу, защото прочете дневниците ли?

— Има ли значение? — Ейприл сви рамене. — Така или иначе прочетох дневниците още в самото начало. Трудно е да се отдели прочетеното в тях от вещите тук. Опитът да се свърже всичко в едно е същността на професията ми.

Ейприл прехапа устни, за да прикрие разочарованието си, и започна да разглежда едно домино, което бе поставено на съседната маса. Написа набързо в бележника си „инкрустирана със слонова кост кутия за домино“ и се опита мълчаливо да накара Люк да си тръгне, макар че малка частица от нея искаше той да остане.

— Оливие и Марк са късметлии, че работиш в екипа им — отбеляза Люк и се наведе към нея.

— Вие французите сте такива ласкатели. Както и да е, не се чувствай задължен да стоиш тук. Помощта, която ми оказа, беше наистина неоценима, но изглежда, няма да имам нужда от останалите дневници. Няма да ми е никак трудно да опиша вещите и без тях.

Ейприл се изправи, обу обувките си и се престори, че насочва вниманието си към метална поставка за цветя. Стига вече с тези фантазии, каза си тя. Стига вече с виденията за танцьорки на канкан, слонове и голи жени по полилеите. Ейприл беше тук заради махагона и палисандъра, както и заради всички тези прекрасни мебели, които можеше да продаде, без да е нужно да ги обвързва с нечий живот.

— Аврил — каза Люк.

Тя продължи, без да му обръща внимание.

— Бих могла да изиграя някоя сценка, за да те убедя, че въпреки всичко се налага да прочета дневниците — забърбори тя. — И част от мен иска да го направи. Но ти веднага ще го усетиш, non? Веднага ще заподозреш какво възнамерявам да направя.

— Аврил — повтори Люк.

— Така че се чувствай свободен! Никакви нахални мебелни експерти няма да те преследват за дневниците. Quel soulagement!^[1] Както и да е, в крайна сметка клиентката ти ще бъде много доволна във финансово отношение. През годините съм виждала стотици мебелни колекции, но никога не съм попадала на нещо подобно. Надявам се, че ще получиш част от пая, кроасана, муса или какъвто там друг израз използвате на френски. В целия апартамент няма нито една вещ, която да е боклук!

— Аврил — каза отново Люк, този път по-високо. И по-твърдо. Почти заповедно. — Спри да говориш за момент и ме изслушай.

Той се протегна и сграбчи края на роклята й. Макар че я държеше съвсем леко, Ейприл имаше чувството, че не можеше да мръдне.

— Някога да съм казвал, че четенето на дневниците е обвързано с определен начин, по който трябва да бъде организиран търгът? — попита той.

— Сигурна съм, че не си го обмислял съзнателно.

— Някой казвал ли ти е, че говориш отчайващо бързо?

— Не. Никой.

Не можеше да го погледне в очите.

— Можеш да задържиш дневниците, ако искаш — продължи Люк. — Можеш да прочетеш и останалите.

— Наистина ли? — попита Ейприл, отвори широко очи и пристъпи към него. — Но… Вече не е необходимо да го правя.

— Да, но ти самата каза, че винаги можеш да си измислиш някакво извинение, ако наистина искаш да го направиш. Сигурен съм, че ще успееш да изровиш нещичко, което да ти помогне при установяване на произхода.

— Прав си — съгласи се Ейприл. — Могат само да ми бъдат от помощ, нали така?

— Oui.

Ейприл сложи ръка върху рамото на Люк. Това беше най-емоционалният жест, който можеше да си позволи, но въпреки тава се почувства нервна, а краката й се разтрепериха във високите обувки за втори път тази сутрин.

— Наистина съм ти благодарна. Обещавам, че възможността, която ми даваш, няма да отиде напразно.

Може би все още имаше някакъв шанс. Всичко трябваше да се планира внимателно, а когато ставаше въпрос за мебели, Ейприл нямаше равна в планирането.

— Очевидно е, че си много отдадена на мебелите — каза Люк, облегна се на лакти и още повече потъна в канапето.

Ягуарът. Ейприл потрепна. Моля те, внимавай с ягуара.

— Обикновено, как се казва, очите ти сякаш ще изхвръкнат, когато гледаш мебелите — отбеляза той. — Но не и сега. Сега ми изглеждаш нервна.

— Ами… да… канапето… извинявай… но би ли…

Тя отново потръпна. Люк явно правеше само това, което си науми.

— Знаеш ли, тази стая, този апартамент — започна Люк и направи физиономия, — струват ми се малко крещящи. Малко абсурдни.

— Крещящи? Абсурдни? Шегуваш ли се?

— Аз никога не се шегувам, Аврил.

— Е, както се казва, всеки има вкус. Но за бога, Тебо, в апартамента няма нито една кичозна вещ. Погледни. Тук. И там. И ето там. Само в тази стая има четири неща, чийто автор е Франсоа Линке. И това са само тези, които забелязвам от пръв поглед.

— Линке? Никога не съм чувал за него. Но разбира се, никога не съм си поставял за цел да бъда в крак с модата в мебелите.

— Франсоа Линке не е мода. Неговите произведения са отличителният знак на бел епок! Те са позлатени, нестандартни, капризни и изключително агресивни с оптимизма си.

— Оптимистични мебели?

— Погледни този шкаф — Ейприл се протегна и прокара ръка по него. — Виж инкрустациите, детайлите по розите. Нямаш ли чувството, че ти казва, че парите винаги ще се леят в изобилие? Че няма да има войни? Че добрите времена ще продължат вечно? Той е отражение на всичко, характерно за онзи период.

— За съжаление, на мен не ми казва нищо подобно.

— Нека ти го кажа така, че да го разбереш. Преди няколко години един подобен шкаф бе продаден за близо два милиона долара. А този е в още по-добро състояние.

— Два милиона? Кой би дал два милиона за един шкаф?

— Предполагам, че когато имаш достатъчно къщи и частни самолети, търсиш нещо друго, в което да вложиш парите си.

— Изглежда така, сякаш някой е рисувал върху него.

— Да, това са инкрустациите — Ейприл въздъхна дълбоко, макар че човек, не без основание, би могъл да вземе въздишката й за присмех.

— Върху този скрин има златна гола жена — отбеляза Люк. — Това ме смущава.

— Гардероб. Това е гардероб. И това не е „златна гола жена“. Това е Минерва, богинята на мъдростта.

— Богиня на мъдростта в спалнята? Колко тъпо.

— Хайде, сигурна съм, че мога да открия нещо, което да допадне на човек, който очевидно страда от липса на здравословен оптимизъм, какъвто явно е случаят с теб — заяви Ейприл и прескочи няколко купчини стари вестници. — Да, ето го. Дори и един намусен адвокат би трябвало да оцени този стенен часовник. Изящен е, non? Каква е тази физиономия? Та кой не харесва стенни часовници?

Ейприл прескочи обратно купчината вестници и се озова в противоположния ъгъл на стаята. Размаха четири ножа и един пистолет, но Люк отново не бе впечатлен, което силно я изненада. Смяташе, че всеки мъж би се развълнувал при вида на интересни оръжия. Почувствала предизвикателството, тя се усмихна широко и се спусна към друга част на стаята. Показа му две еднакви огледала в позлатени рамки (огледалата не се търгуват достатъчно добре) и едно bureau de dame, което би накарала Трой да купи, ако беше сигурна в бъдещето им съвместно съжителство. Bureau de dame предизвика някаква реакция в Люк дотолкова, доколкото терминът „офис дама“^[2] му се видя невероятно смешен, защото си представи жена на четири крака и мъж, който пише, подпрян на гърба й.

Люк остана в апартамента през по-голямата част от деня и изслуша лекцията на Ейприл за изящните мебели на мадам дьо Флориан. Беше много ободряващо да има някой, с когото да сподели подробностите около находките. Наистина Люк почти непрекъснато поглеждаше към мобилния си телефон и вдигна поглед към тавана в престорено отчаяние, когато Ейприл за осемдесет и седми път употреби думата „изящно“, но тя нямаше нищо против. Имаше кой да я слуша. Понякога това е единственото, от което човек се нуждае.