Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (33)

Chapitre XXXIII

Париж, 12 април 1892 г.

Днес отидох в студиото на Болдини и скандал на скандалите, не го направих между четири и пет часа!

Всяка достолепна матрона (или девойка) знае, че никога не трябва да посещава дома на един мъж по друго време, освен в този специален час. Да пристигнеш в три и половина би се сметнало за грубо, направо неприлично. Пристигни в четири без петнайсет и обществото ще се отрече от теб. Но в четири? Всичко е наред, влизай спокойно. Тръгни си към четири и половина с разрошена прическа и смачкани дрехи. Това е нещо, което се приема от всички.

Честно казано, не разбирам смисъла на този шейсетминутен прозорец, но може би булото на здрача прикрива непристойното поведение. Може би тази система работи, защото са се съгласили да флиртуват по едно и също време и така няма как някой да бъде заловен!

Пристигнах при Болдини по обяд, дори не беше близо до онзи препоръчан час. Емили ме предупреди, че ако някой ме види, това ще бъде краят, малкото репутация, която бях успяла да си спечеля, щеше да се стопи за миг. А наистина в нашия случай всичко се трупа капка по капка. Бях стигнала далеч, но малко плюс нула си остава много близо до нулата. Естествено, много добре разбрах какво искаше да ми каже — не е общоприето да посещаваш един мъж по обяд. Дори и да не е женен, дори и причината за посещението да не предполага развързване на корсета. За съжаление, поради смените ми във „Фоли Бержер“ не можех да го посетя по друго време.

Въпреки че аз се съобразявам с обичаите на обществото и благоприличието, не всеки е на същото мнение. По-специално имам предвид една дребна като птиче изпълнителка на име Маргьорит, която се е хванала с една танцьорка на канкан. Първия път, когато танцьорката дойде в апартамента ни, дори не успях да я поздравя, защото двете дами веднага се заеха със забавленията в стил Сафо. Нямаха нищо против присъствието ми, но аз определено имах против тяхното. Видях прекалено много. Не е ли ужасно, че няма как да изтриеш нещата, които веднъж си видял?

Днес се прибрах от смяната си по-късно от обикновено поради един дуел в ранните сутрешни часове, в резултат на който целият под бе обсипан със счупени стъкла и обезглавени папагалчета. Двете с Емили цяла сутрин метохме перата и бърсахме малките кървави петна. Затова с нетърпение очаквах да се прибера вкъщи, да се изкъпя и да си почина, но Маргьорит имаше други планове. Едва бях прекрачила прага, когато видях как мадмоазел Канкан размахва опашка. Не можех да я изритам от къщи. Не искам да разочаровам Маргьорит, по какъвто и да е начин. Поканиха ме да се присъединя към техните забавления. Отклоних учтиво и им казах, че трябва да отида на едно място, макар че нямах никаква идея къде можех да отида.

Докато се мотаех по площад „Пигал“, отбягвайки „дамите“, които се прибираха вкъщи от работа, в съзнанието ми изплува смешната сърдита физиономия на Болдини. Той винаги обстойно изразяваше мнението си след всеки дуел и сега сигурно щеше да е в чудесно настроение, като се има предвид колко много пернати жертви бяха дадени.

Отбих се във „Фоли Бержер“, за да проверя дали не е там. Емили не го бе виждала от две седмици, тъй като двете с нея никога не работим в една и съща смяна, но заяви, че „спокойно мога да изчакам да видя дали няма да се появи“. Тъй като чакането никога не е било силната ми страна, взех смелото решение да посетя Болдини в неговото студио. Знаех къде живее, защото той често се хвалеше на висок глас, че се е нанесъл в бившето жилище на Джон Сингър Сарджънт. Емили ме предупреди, но аз се престорих, че не чувам.

Беше далеч и когато стигнах до средата на Сена, вече нямаше връщане назад. Буквално. Надявах се да ме изпрати с карета.

След дълга разходка през Люксембургските градини, като никога парижкото време беше на моя страна, застанах пред вратата му с усмивка (без опашка от пера!). Болдини ме поздрави с весело безпокойство. Имам предвид, че гласът му звучеше щастливо, но очите му изглеждаха уплашени. Може би е по-добре, че не дойдох между четири и пет. Кой знае в каква заплетена ситуация щях да го заваря!

— Маргьорит имаше нужда да се усамоти в апартамента — обясних му аз. — Затова реших да се разходя и не щеш ли някак се озовах пред вратата ти!

— Искаш да влезеш ли? — Болдини направо не можеше да повярва, все едно бях насочила пистолет към него и му бях наредила да ми даде джобния си часовник.

— Ами да — отвърнах. — Обикновено човек иска точно това, когато отива на гости при приятел. Идвам отдалеч и между другото ще трябва да ме върнеш с каретата си.

Болдини въздъхна и с нежелание ме пусна в студиото.

Какво да кажа за студиото? Беше същата бъркотия като самия Болдини. Както споменах, някога бе принадлежало на Сарджънт, който бил принуден да се откаже от него вследствие на скандала с мадам Готро, или мадам X, както я наричат сега, като че ли някой би могъл да забрави, че тази, която сега е X, някога беше Готро.

Докато Болдини се суетеше в кухнята, за да намери чаша за чай (така и не намери чай, който да налее в нея), аз използвах момента, за да оценя стаята, да видя дали мога да почувствам силата на случилото се. Бях само на единадесет години, когато пороят се отприщи, но за голяма изненада на монахините бях напълно наясно за какво става въпрос.

Седях на същото това място, на което красивата мадам Готро бе оставила презрамката на роклята й да падне, един незначителен жест, който бе възпламенил цяла Европа. Част от мен очакваше, когато се обърна, да видя прословутия портрет.

Студиото не е чак толкова ужасно. В него има определен потенциал, стига само човек да успее да си проправи път през боите, платната и цялата артистична неразбория. Стаята може да се похвали с гипсови орнаменти по тавана, декоративна дървена ламперия и подово покритие, направено от най-качествен дъб. Таваните са толкова високи, че създават ехо. От главното студио има достъп до три други помещения, скрити зад тежки завеси. Когато спрях пред една от тях и поставих ръка върху тъмночервеното кадифе, Болдини се сопна:

— Забранено за посетители — заяви той.

Можех само да се чудя какви неподходящи за чуждите очи събития се случват зад тази завеса!

На северната стена има една голяма полица. Върху нея е подредена колекция от увиснали, мръсни кукли, които изглеждаха по-страховито и от танцьорката със стъклено око и жълти зъби във „Фоли Бержер“. Според Болдини те принадлежали на Сарджънт, който така и не се върнал да си ги вземе, след като се изнесъл. Болдини нямал сърце да ги изхвърли, а и Сарджънт все пак може да се върне. Глупав човек! Оттогава са изминали седем години! Никой не би пазил куклите му толкова дълго. Както и да е, тези призрачни кукли ще изчезнат от тук до един месец. Обещавам ви!

За да отстраня всякакви съмнения относно продуктивността му като портретист, трябва да кажа, че апартаментът на Болдини буквално прелива от платна, това, което ми харесва най-много, е един недовършен автопортрет. На него е с дебела черна вратовръзка и светлокафяво сако, по лицето му е изписано обичайното мрачно изражение, а краищата на мустаците му са извити нагоре и сякаш се усмихват вместо него. Само като го погледна, усещам как се разтрепервам вътрешно. Изглежда имам вкус към горчивото вместо към сладкото.

До тази картина намерих още две платна и двете с полузавършени портрети. Майка и дъщеря, каза Болдини, когато забеляза, че оглеждам студиото. Нещо в думата дъщеря накара сърцето ми да трепне. Или може би в думата майка.

— Това е Йосефина Алвеар де Ературис — обясни той, когато видя, че отказвам да мръдна от мястото, на което бях застанала. — На онзи портрет там е дъщеря й Гьовинета, това дете е същинска катеричка.

— Никога не съм чувала за нея — казах аз.

— Не си чувала за Йосефина? Богатата чилийска емигрантка?

Разсмях се. Чилийска емигрантка? Може би познаваше крупния търговец на гуано от Южното полукълбо.

— Съжалявам — извиних се аз, — единственият южноамериканец, когото познавам, е Пиер!

— Да, всички знаем колко добре се познавате вие двамата. Ако човек трябва да познава някого от Южна Америка, това непременно трябва да е Пиер!

Въобразявах ли си, или той се изказа доста сприхаво за нашата връзка? Да, мисля, че се заяждаше. Това ме накара да се почувствам щастлива.

— Е — продължих аз, — която и да е, тази жена е много красива. Картината е великолепна.

— Благодаря — измърмори той и се изчерви.

Не добавих, че мадам де Ературис беше толкова красива, че като погледнех към портрета, имах чувството, че очите й ме предизвикват с тази красота. Тази жена, тази Йосефина гледаше право в мен от платното, с вдигнати вежди и устни, свити в самодоволна усмивка. Дори сега тук, в моя апартамент, мога да видя роклята й — плътен златист сатен, тъмнозелени райета и същия зелен шарф около кръста. Нещо повече, златистата жена бе седнала върху златисто канапе. Мадам де Ературис бе пълно олицетворение на думата блясък. Неприязънта ми се породи незабавно.

— Големи късметлии са да имат на разположение такъв изявен портретист — заявих аз, защото е много по-лесно да понесеш Болдини, когато е умилостивен, отколкото, когато е в обичайното си състояние. — Но това младо момиче?

Колкото красива беше майката, толкова приличащата на катеричка Гьовинета изглеждаше направо арогантна, полегнала назад върху пурпурното кадифено канапе. А облеклото й? Не можех да проумея подобно облекло. Беше съвсем неподходящо за момиче на десет години, въпреки че едва ли има възраст, за която би било подходящо! Гьовинета се бе издокарала със старо боне, пелерина от гардероба на баба си и някакъв префърцунен чадър, облегнат на бедрото й.

А бедрото й! Боже мой! Дори не мога да говоря за него, без да се изчервя! На портрета се виждаха черните дълги чорапи, които покриваха краката на момичето — чорапи, които биха били по-подходящи за жена на осемнайсет, отколкото за момиче на десет години. Но това беше най-малкото! Над чорапа се виждаше ивица гола плът. Mon Dieu! Болдини ще пострада по-зле и от Сарджънт!

— Какво искаш да кажеш? — попита Болдини. — Не ти ли харесва портретът?

— От техническа гледна точка е много добре нарисуван. Но забеляза ли това… — казах аз и посочих крака на момичето. — Кожа?

— Ами да — отвърна той с усмивка. — Аз съм рисувал този портрет, така че наистина го забелязах. Да не би да имаш някакви възражения?

— Нямам никакви възражения, но се безпокоя, че си на път да създадеш свой собствен скандал… своя собствена мадам Готро, или мадам X, ако предпочиташ! Кой ли нов художник ще се нанесе в студиото, принадлежало някога на Сарджънт и Болдини, когато обществото те отритне и няма как да плащаш наема?

— О, Март — засмя се той, — не предполагах, че си толкова срамежлива! Само за петнайсет минути, докато стоиш зад бара, ставаш свидетел на много повече гола плът.

— Никой не би искал да гледа бедрото на едно дете, Джовани. Никой!

Гневът ми беше съвсем истински, както и страхът, че подобен скандал ще принуди моя любим Болдини да напусне Париж. Да напусне мен!

Болдини само се разсмя.

Не можех да остана нито секунда повече пред портрета на полуразголеното дете, затова започнах да обикалям студиото, за да видя върху какви други картини работи в момента. Докато оглеждах помещението, беше много трудно да определя дали се намирам в жилището на преуспял човек или на мъж, който едва преживява. Човек никога не може да разбере дали има пари!

Колкото повече се разхождах из апартамента, толкова по-неспокоен ставаше Болдини. Изглежда мнението ми го интересуваше, на няколко пъти се опита да се извини за тази или опази картина и твърдеше, че ще ме нарисува и това ще се превърне в най-великата му творба. Макар изявлението му да ме развълнува, знаех, че Болдини не говори сериозно, че ще ми нарисува портрет. Просто не знаеше какво друго да каже.

— Не е необходимо да ме рисуваш, за да ме накараш да се почувствам щастлива — заявих аз, протегнах ръка и прокарах пръсти през неговите.

Болдини подскочи.

— Аз съм джентълмен… — смотолеви той. — Не разбирам какво…

Опитах се да му предам едно определено послание с поглед. А именно че му вярвам, че е джентълмен, но в момента не е необходимо да се държи като такъв. Планът ми съвсем не беше да го прелъстявам, но явно желанията ми бяха на друго мнение през този ден!

Преди който и да е от нас да осъзнае какво става, поведох треперещия Болдини към една от стаите, като се надявах, че там ще има къде да отпуснем уморените си крака. Извадихме късмет. До стената беше подпряно жълтото канапе на мадам Ературис.

Докато Болдини ме целуваше и мърмореше колебливо, аз дръпнах и двама ни на канапето. Нещо в него пламна. Само за секунди разкопча роклята и корсета ми. Едва успях да мигна и пръстите му се плъзнаха по зърната на гърдите ми. Мигнах отново и той вече бе заменил пръстите си с устни, защото в този момент ръцете му бяха дяволски заети под полата ми.

Позволете ми да спра дотук и просто да кажа, че Джовани Болдини е не само майстор на четката, а и експерт в още няколко различни области. Този мъж е широко известен с това, че има гениални ръце, но на мен ми се струва, че има други части от тялото му, които заслужават по-голяма слава. Както и да е, наистина е майстор!