Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (54)

Chapitre LIV

Има неща, които човек знае, че ще запомни завинаги още в мига, в който се случат — годежа; как стоиш пред олтара и казваш „да“; новината, че съпругът ти изневерява; тонът, с който някой произнася „уволнена си“. Всички тези прекрасни и ужасни моменти непрекъснато присъстват във филма на твоя живот и във всеки един момент до края на дните си можеш да се върнеш към тях.

Въпреки това Ейприл с изненада установи, че не може да си спомни точно този момент. Само секунди след като Браян изрече думите, вече беше забравила как ги беше казал. Разбира се, помнеше същността им и това как се почувства. Но завинаги щеше да запомни само онова, което направи после.

Веднага щом Браян затвори (дали изобщо успяха да си кажат довиждане?), тя набра номера на Люк, без да съзнава ясно причината да го стори. Единственото, което знаеше, бе, че се нуждае от някой и този някой не бе Трой. Впоследствие прецени, че реакцията й не е била особено подходяща, но тогава й се струваше, че това е най-естественото нещо.

— Bonjour, Аврил — чу се гласът на Люк.

Настъпи мълчание, последва шум от удряне в нещо и влачене на крака. Някаква врата се затвори.

— Възстанови ли се вече след празненството по случай рождения ден? — попита той. — Гледа ли новините? Сградата на една от пожарните се е запалила онази вечер. Каква ирония, non! Пожарна да изгори! Да бяха имали пожарникари наблизо.

— Една от пожарните е изгоряла? — повтори Ейприл и се сети за Март и как хората са се опитвали да се измъкнат от лабиринта на Bazar de la Charité.

Почти можеше да усети вкуса на пушека и да чуе писъците, за момент забрави за новината, която Браян й бе съобщил, а мисълта за нощта, прекарана с Люк, остана някъде много далеч.

— Всичко наред ли е? Има ли пострадали?

— Слава богу, всички са успели да се измъкнат невредими. Има доста сериозни щети, но нито един човек не е пострадал.

— О! — възкликна Ейприл и въздъхна. — Радвам се да го чуя. Виж какво, наистина трябва да говоря с теб.

— Трябва…

— Да — отвърна Ейприл, почти бе забравила, че трябва да се чувства неудобно от нощта, прекарана заедно, от факта, че бе докосвал всеки сантиметър от кожата й, че тя бе искала той да го прави.

Познаваше я много добре, и то не само в интимния смисъл на думата. Може би това трябваше да я накара да се чувства несигурна, но сега подобна мисъл беше много глупава. Като да се безпокои за багажа си, когато самолетът пада.

— Питах се дали можем да се видим. Ще ти е удобно ли да се срещнем някъде?

— Аврил, тревожиш се за случилото се онази нощ, non?

— Всъщност не…

— Моля те, не приемай нещата толкова сериозно и престани да се тревожиш. Познавам те. Наслаждавай се на случилото се. Не са необходими никакви обяснения, никакво връщане назад…

— Не — възрази Ейприл енергично. — Не става въпрос за онова. Онова. То просто се случи.

— О!

— И беше страхотно.

— Да.

— Това. То няма нищо общо с другото. Всъщност няма нищо общо и с теб. Изобщо не знам защо набрах твоя номер. Просто… Аз…

— Аврил? Какво става? Сега аз започвам да се тревожа, а обикновено не го правя никога.

— Не мога… Не мога… — започна да заеква тя, риданията се надигаха от гърдите й, спираха в гърлото и не й позволяваха да диша.

— Нещо свързано с Март ли е? — попита той. — С апартамента?

— Не, става въпрос за мен. Нещо се случи. Днес.

— Къде си? — попита той. — В апартамента ли си? Идвам веднага.

В своя апартамент? Ейприл пребледня. Явно нощта, прекарана с него, не беше отишла на толкова заден план, колкото предполагаше. Мисълта, че той може да се появи на прага й я накара моментално да изпадне в паника. Сети се за мръсната разхвърляна стая, за неоправеното легло, за дрехите, разпилени по пода, както и за още много други неща, които напомняха за случилото се между тях. Не. Днес Люк нямаше да прекрачи прага на апартамента й.

— Аз съм… в едно кафене — обясни тя. — Не съм у дома. Няма нищо, Люк. Изобщо не трябваше да ти се обаждам. Беше глупаво.

— Идвам при теб.

— Не. Апартаментът е разхвърлян и аз…

— Тогава ти ела тук. Помниш ли адреса ми?

— Адресът ти?

Замисли се за момент. Разбира се, все още бе записан в телефона й. Не че го беше запазила с някаква определена цел, просто не би изтрила нито едно съобщение, изпратено от Люк.

— Мисля, че все още го имам.

— Чудесно — възкликна той. — Къде се намираш в момента? Далече ли си? Някъде в девети район?

— Да — отвърна Ейприл леко замаяна.

Щеше ли наистина да го направи, щеше ли да отиде в дома му и да стовари всичките си проблеми върху него?

— Сигурен ли си, че искаш да дойда при теб? Осъзнавам, че не е много професионално от моя страна, а не искам да ти създавам проблеми…

— Просто ела. Без извинения. Просто ела.

— Добре — съгласи се тя, кимна и прехапа долната си устна. — A bientôt. Доскоро.