Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (63)

Chapitre LXIII

Париж, 31 декември 1898 г.

Идва краят на една година, в която много неща се объркаха, но в крайна сметка всичко се оправи.

Когато съобщих на Болдини, че ще става баща, той направо се разпадна пред очите ми. Започна да хвърля разни неща и да ругае. Каза, че съм го подлъгала и измамила. А аз стоях, усмихвах се смирено и се опитвах да не се разплача, когато заплаши, че ще унищожи портрета, който ми беше направил. Естествено, когато му казах, че бих се радвала да се отърва от него (Тази рокля! Тази ужасна рокля!), той веднага заяви, че ще го покаже на изложба.

В крайна сметка не успях да изтърпя всичките му нападки, без и аз да му отговоря подобаващо. Затова директно отворих темата за Жан. Заявих му, че ме е предал, като е нарисувал най-големия ми враг. Никога не бе ме молил за разрешение да го направи. И така и не ми бе казал истината.

Болдини остана, меко казано, равнодушен към сълзите ми. Вместо да дойде при мен и да ме моли за прошка, той прокара ръка през твърдата си рошава коса и ми зададе един въпрос:

— Кого рисувах вчера?

— Откъде да знам? — отговорих аз и се хванах за корема, престорих, че ми се завива свят за по-голям драматичен ефект.

— Кого рисувах днес? Кого ще рисувам утре?

— Аз не съм ти секретарка! Наистина, Болдини, би трябвало да бъдеш по-организиран. Може би тогава животът ти ще е малко по-лесен…

— Уведомявам ли те за всяка поръчка, която приемам? Знаеш ли кои са хората в този град, а и в Лондон, които плащат сметките ми?

— Ами, не…

— Тогава от къде на къде очакваше да знаеш, че рисувам Жан Юго? Тя е просто поредният клиент, който ми възложи поръчка. Нито повече, нито по-малко.

— Не става въпрос за това! — изкрещях аз. Ясно ти е, че не става въпрос за това! Жан Юго Доде Шарко не е просто следващият клиент и ти много добре го знаеш. Тук историята е съвсем друга.

— Март, около теб има толкова много различни истории, че дори ти не успяваш да им хванеш края — заяви той и се обърна към статива.

Без да се замисля, взех един молив и го хвърлих към тила му.

— Моля те, напусни — каза той, без да се обръща. — Има много неща, които трябва да обмисля, след като ми съобщи тази новина. И трябва да го направя насаме.

Унизена и на ръба на сълзите, затътрих крака към вратата. Тогава си помислих, че трябва да му разкажа за Жан-Батист. Реакцията му на тази новина не би могла да бъде по-лоша. Спрях за момент до вратата и отворих уста, готова да му призная всичко.

— Болдини — започнах аз, устата и гърлото ми бяха пресъхнали, — относно бебето.

— Просто си върви — каза той. — Не искам да чувам и думичка повече.

* * *

И аз си тръгнах. В крайна сметка се оказа, че така е било по-добре. Отново се радвам на добрите му чувства (засега, при него винаги е засега). Но по-важното е, че той възнамерява да бъде добър баща на новороденото ми момиченце, нашата сладка Беатрис!

О, мила моя Беа… откъде да започна? Появата й на този свят беше травматично преживяване. Не съм си представяла, че ще мога да пиша за това, нито пък да говоря за случилото се, по какъвто и да е начин. Но ето че сега седя тук и съм в състояние да изпиша думите черно на бяло. Но това е така само защото момиченцето ми е истински сладкиш. Толкова е прекрасна, че ме кара да забравя целия ужас, през който преминах.

Родена само преди седмица, точно на Бъдни вечер, Беа се появи на този свят по най-безцеремонния начин. Истинско чудо е, че е при нас. След като в началото дни наред бях пила билки, за да прокървя и да я изхвърля от тялото си, когато ми казаха, че ще я загубя по време на раждането, наистина мислех, че и аз ще умра.

Контракциите ми започнаха два дни преди Бъдни вечер. Предполага се, че в началото болките са по-слаби и постепенно се усилват, докато се превърнат в агония, но при мен изобщо не беше така. Агонията ме връхлетя изведнъж. Контракциите започнаха със силата на преминаващ влак, който разкъсваше корема ми и се изкачваше нагоре по гръбнака, като всяка една от тях ме караше да се разтърсвам от болки.

Маргьорит каза, че се държа като лигла. Тя е присъствала на много раждания и в последните няколко години се бе превърнала в нещо като акушерка на момичетата от „Фоли Бержер“. Заяви, че никога преди това не е чувала такива викове и толкова мръсни думи от устата на една дама. Сега, след като всичко свърши, си мисля, че никога не е чувала такива викове, защото нито една от другите жени не е изпитвала подобни болки.

Родилните ми мъки продължиха почти два дни в студиото на Болдини, докато той се суетеше и притеснено крачеше около мен. Не след дълго и двамата не можехме да издържаме повече. Маргьорит го изгони в съседната стая.

Доктор Поци пристигна някъде на втория ден. Вече бях загубила всякаква представа за време. Провери каква е позицията на бебето и по лицето му се изписа мрачно изражение. Бебето се бе обърнало с краката напред, каза ни той. Това бе причината, поради която контракциите ми бяха толкова силни, а бебето не можеше да излезе.

Болките ставаха все по-силни. Дадоха ми морфин, за да успокоят разклатените ми нерви. Маргьорит каза, че веднага съм се отпуснала, но аз не усетих особена промяна. Контракциите не намаляваха. И на доктор Поци не му бе по-лесно да извади бебето.

Когато моментът настъпи, вече нямах сили да напъвам. Въпреки че Маргьорит и Болдини стояха от двете ми страни и ме окуражаваха, аз отслабвах все повече и започвах да губя ориентация. Доктор Поци ми нареди да напъна с всички сили. Опитах, но мускулите не ме слушаха. Не усещах нищо.

— Ще се наложи аз да измъкна бебето — заяви доктор Поци. — Майката е останала без сили. Загубила е прекалено много кръв.

— Направете каквото е необходимо — каза Болдини.

Обещах да положа повече усилия. Маргьорит ми даде още малко морфин. Болката най-после изчезна. Единственото, което усещах, беше натиск, някакво дърпане и бутане под мен, като че ли слабините ми съвсем се бяха размекнали. Усещах главата си толкова олекнала, сякаш всеки момент може да се откъсне от врата ми и да отлети. В един момент Маргьорит отнесе мръсните чаршафи в другата стая. С изненада видях, че са подгизнали от кръв.

Като в мъгла чух доктор Поци да казва:

— Или бебето, или майката — заяви той. — Можем да спасим само една от тях.

— Майката! — изкрещя Болдини.

— Да — съгласи се Маргьорит. — Разбира се, винаги се спасява майката! Какво ви става? Всеки лекар го знае. Тя винаги може да роди още деца.

Аз изпищях.

— Спасете бебето! — виках аз. — Моля ви, спасете бебето!

Поци постави върху лицето ми кърпа, напоена с етер, докато аз се борех и се извивах под ръцете му.

— Трябва да я упоим — каза той на някого. — Не мога да си позволя да ме разсейва така.

В този момент загубих съзнание, но дойдох на себе си навреме, за да видя как доктор Поци измъкна от мен отпуснатото телце на едно посиняло момиченце. Помислих, че е мъртва. Знаех, че е мъртва. Започнах да вия от ужас.

— Не! — плачех аз. — Не и момиченцето ми! Моля ви, не и момиченцето ми.

Тогава забелязах някакво движение.

Бебето размърда пръстите на краката си или сви коляно. Направи нещо, за да даде знак, че не всичко е загубено. Изведнъж настъпи суматоха. Поци, Болдини и Маргьорит заговориха в един глас. Някакви хора започнаха да крещят, след това чух звука от допира на кожа в кожа. Някой постави бебето на гърдите ми. То беше живо. Отвори очи и погледна към мен. След това премигна.

Боже, и сега започвам да плача, като си помисля за това!

Това беше моята Беатрис, която бе надмогнала смъртта. Беше истинско божие чудо, макар че и добрият лекар изигра немалка роля. Ако Поци не я бе върнал обратно към живот, Беа нямаше да е тук. Толкова съм му благодарна, че спаси както бебето, така и майката да му се радва.

На всички ни трябваха няколко дни, за да дойдем на себе си, включително и на Болдини! Той прекара дълги часове в моргата, оглеждаше труповете и се опитваше да си оправи настроението. Питам се какво ли щеше да стане, ако Беа не бе оцеляла. Дали Болдини все още щеше да прекарва времето си по същия начин? Ще ми се да си мисля, че отговорът на този въпрос е отрицателен.

Беа е толкова сладко дете. Наистина е идеалното бебе! Почти никога не плаче и не е чак толкова лакома, че напълно да разрани зърната на гърдите ми. Момиченцето ме познава. Знае, че аз съм нейната maman, и обича да ме гледа съсредоточено с тъмнокафявите си очи. Странно е — казват, че всички бебета се раждат със сини очи, но не и моето момиченце, не и моята Беа.

Не мога да повярвам колко много се страхувах да стана майка, да направя такъв огромен скок към съвсем различен живот. Сега, след като тя е тук, вече всичко е различно. Аз я обичам, Болдини я обича, а двамата се обожаваме! Това, което започна като невероятно фиаско, се превърна в нещо величествено. Сега, когато гледам към новата година, годината, с която ще завърши този век, за пръв път от много, много време насам съм изпълнена с оптимизъм. Имам да уча много за децата. Излишно е да казвам, че същото важи за Болдини! И все пак мисля, че ще се справим добре.