Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (39)

Chapitre XXXIX

Апартаментът изглеждаше още по-празен, отколкото преди десет часа.

Ейприл мислеше, че е била последна тук предната вечер, но по някое време между La Terrasse и настоящия момент някой бе преместил поне дузина неща, включително и горкия Мики Маус. Сега Мики лежеше по гръб върху кашон със стари книги, а на носа му беше лепната бележка с надпис „Да се върне на собственика.“.

Прескачайки купчините, Ейприл пристъпи напред леко олюлявайки се и се протегна към куклата.

— О, Мики — въздъхна тя и притисна към гърдите си прашното създание с клепнали уши. — Изпращат ли те вече?

Взе шала, завързан за чантата й, и внимателно избърса върха на главата му. По синьо-златистата коприна полепна черен мъх.

— Ох! Извинявай, мъниче! И без това не си в особено добра форма.

Поднесе го към носа си. Без съмнение миришеше на застоял прахоляк, но имаше и някакъв друг мирис. Сладък. На цветя. Може би ароматът от парфюма на Март? Или на Лизет Катрмер? Мисълта, че, дори когато вече те няма на този свят, хората все още могат да откриват частички от теб, подейства успокояващо на Ейприл. Разбира се, за целта някой трябваше да е оставил местенце, където да се запазят частиците.

Ейприл постави куклата върху високата маса в стил Наполеон III, по която беше започнала да работи още предишната вечер.

— Трябва да видиш какво се случва с дома ти, Мики — заяви Ейприл и извади бележника си. — Направо е пародия!

Започна да пише.

Висока позлатена маса в стил Наполеон III с огледало, инкрустирано със слонова кост.

На гърба написа: №2.

Краят на деветнайсети век?

Огледало с орнаменти във формата на буквата С, цветя и подобна на мида украса.

Полумесец, три звезди с по два гълъба в края.

Мраморен плот с розови жилки, двойно извити крака.

Ейприл погледна на гърба и там видя етикет, на който пишеше: De la grand antichambre /de Kiosque de Gezira/ Console or el ébène. Усмихна се изненадано. Само Март дьо Флориан би могла да притежава вещ, която преди това се е намирала в двореца в Кайро.

„Големият вестибюл, дворецът Гезира“, написа тя и го подчерта с две черти. Надали тази маса бе подходяща да се превърне в партиден номер 379 от търга на произволно събрани европейски боклуци.

Неочаквано Ейприл чу шум от ключ в ключалката. Застана зад масата и се протегна към декоративната сабя. Не беше остра, но все пак би могла да предизвика известни наранявания, ако я стовареше с все сила върху главата на натрапника.

— Ехо! — изписка тя, преди вратата да се отвори. — Bonjour?

Люк влезе в стаята.

— Аврил?

— О, господи! — въздъхна Ейприл и надникна иззад скривалището си. — Изплаши ме. Отново.

— Поднасям най-искрените си извинения — заяви Люк и постави чантата си на пода. — Не очаквах да заваря някого в събота. Какво правиш тук?

— Наваксвам с работата.

— Намираш се в Париж, в почивен ден и работиш. Жалка история!

— Ти също си тук — отбеляза Ейприл и заобиколи една черна закачалка. — Което означава, че си не по-малко жалък от мен.

— Така е, но аз дойдох само за да погледна една картина, както ми нареди мадам Вание. След това веднага ще се върна към обичайните си занимания през почивните дни и няма и да помисля за работа до понеделник.

— Ако си дошъл тук заради някоя картина, късметът не е на твоя страна. Всички произведения на изкуството вече са изнесени. В понеделник Оливие и Марк могат да ти осигурят достъп до склада. Съмнявам се, че ще успееш да ги откриеш днес. Съжалявам, но напразно си бил път дотук.

Не е било напразно — заяви той, сви рамене и се облегна на един лакиран скрин на Ризенер, копие на един от най-известните образци на френските кралски мебели.

Думата „копие“ звучи доста евтино, докато не осъзнаеш, че този скрин ще се продаде за не по-малко от триста хиляди долара.

— Може ли да не се облягаш върху мебелите? — попита Ейприл. — Ето, имам нещо за теб. Имайки предвид склонността ти непрекъснато да се облягаш и изтягаш, донесох няколко сгъваеми стола специално за теб заяви тя и посочи към ъгъла. — Би ли взел един от тях?

— Това е то нашата Аврил. Непрекъснато прави планове и крои нещо, щом стане въпрос за нейните бюра и джунджурии.

Опитвайки се да си придаде вид на измамен, Люк грабна един стол и го завлачи по пода. В следващата секунда Ейприл се озова на четири крака и започна да се мъчи да заличи оставената следа.

— Можеш да вземаш всякакви предпазни мерки, но каквото и да правя, все причинявам някоя беля — заяви Люк с усмивка. — Значи този скрин е на Линке? Виждаш ли, че съм слушал внимателно твоите проповеди за мебелите?

— Да, но не съвсем внимателно — ухили му се в отговор Ейприл. — Грешиш с около век и половина. Този скрин е на Жан-Анри Ризенер. Той е бил официалният ébéniste du roi — майстор на шкафове за краля. Това е копие на скрин, който някога е бил собственост на кралското семейство. Виждаш ли тук? Това отпред е монограмът на Мария Антоанета.

Люк се настани в стола и присви очи, изглеждаше замислен и доста уморен.

— Както и да е, ще ти спестя следващата лекция. Но видя ли това? — попита Ейприл, протегна се зад гърба си и взе сабята, която преди малко беше оставила.

Вдигна я високо и я размаха и тъй като не успя да прецени правилно тежестта й, удари Люк по коляното. По-малко от половин метър го делеше от получаването на тежка травма в слабините.

— Mon Dieu! — изскимтя той.

— О, извинявай! Как е коляното ти?

— Коляното не е частта от тялото ми, за която се тревожа. Беше много близо, Ейприл. Благодаря ти от името на бъдещите си деца.

— Добре че не съм чак толкова вързана в ръцете — каза Ейприл и се изчерви. — Но тази сабя е страшно красива, не смяташ ли? Ти си мъж. Би трябвало да харесваш оръжия, нали?

— Наистина съм мъж, макар да подозирам, че не отговарям съвсем на строгите американски представи.

— В това отношение си прав — съгласи се Ейприл и прокара пръст по острието на сабята. — Не знам как ще я оценим и дали изобщо има някаква стойност. Питам се дали Март не я е използвала, за да плаши с нея прекалено настойчивите си любовници. Или съперничките си!

Ейприл се спусна напред и се престори, че намушква Жан Юго в корема, макар че въображаемата й ярост не бе насочена само към тази личност. Зачуди се дали някой някога е наръгвал експерт по околната среда, който консултира рискови фондове.

— Както и да е — въздъхна Ейприл и прибра сабята в калъфа й. — Стига сме се размотавали.

— Защо се мръщиш, Аврил?

— Какво искаш да кажеш?

— От момента, в който влязох, не си спряла да се мръщиш — каза Люк и прокара пръст между очите си. — Какво има? Нова криза с мебелите ли се задава?

— Не, нищо подобно.

Ейприл взе още един сгъваем стол и го сложи пред Люк. Изведнъж усети, че краката й се подкосяват. Вече не беше на двайсет и пет. Не можеше да живее непрекъснато подложена на средни до високи нива на стрес и да очаква, че може да размахва сабя, без това да има физически последствия.

— Тази сутрин много си мислех за Март — започна тя, беше напълно вярно, но не беше цялата истина.

— Тази сутрин ли? Аз пък останах с впечатлението, че мислиш за мадам дьо Флориан през цялото време — засмя се Люк и когато Ейприл не му отговори, нежно докосна коляното й. — Само те дразня, ma chérie. Кажи ми за какво си мислеше.

— За посещенията между четири и пет часа — призна Ейприл. — Или както са били известни за Март и приятелите й — часът на позволеното флиртуване.

— А, разбирам, идеята за изневяра обижда пуританската ти същност.

— Не! В никакъв случай — възрази Ейприл и се опита да подреди мислите си в думи, които да не разкриват прекалено много. — Всъщност има нещо много разумно в тази уговорка. Всички са съгласни, така че никой не я обсъжда. Никой не се ядосва. В нея няма нищо скандално. Просто така са подредени нещата. Все едно да позволиш на сина си тийнейджър да изпие чаша вино с неделния обяд. Така всичко губи привлекателния ореол на тайнственост.

— Да не би да предлагаш отново да възприемем обичая за посещения между четири и пет? — попита Люк. — Обзалагам се, че идеята ти ще намери широко подкрепа, но предимно сред мъжкото съсловие.

— Да, предполагам, че няма да се получи — съгласи се Ейприл. — Ще ти задам един хипотетичен въпрос. Ако жена ти ти изневерява, би ли искал да знаеш?

— Никога не съм бил женен.

— Да предположим, че си бил. Би ли ти пукало?

— Както при всяко друго нещо, всичко зависи от конкретната ситуация — отговори Люк. — Най-общо казано, non. Не би ми „пукало“, както ти се изрази. Не е най-страшното нещо, което може да ти се случи. Защо имам чувството, че въпросът ти не е никак случаен?

Ейприл пое дълбоко въздух и погледна Люк с крайчеца на окото си.

— Съпругът ми — започна тя, — ами… той…

После поклати глава.

— С него имаме такъв спор — добави бързо. — Мъжът на наша приятелка е преспал с друга жена.

— Приятелката ти значи — Люк кимна с разбиране.

Разбира се, че това е единственият двусмислен американски израз, който ще разтълкува правилно.

— Oui отговори Ейприл и извърна поглед, нямаше желание да потвърждава внезапната му чувствителност към американския изказ. — Съпругът й казал за тази изневяра. За да е ясно — не става въпрос за връзка, а само за една погрешна стъпка.

Ейприл можеше да добави още подробности за неловкото положение, в което бе изпаднала приятелката й. Можеше да каже, че мъжът й е бил в командировка в Сингапур. Че е приключвал сделка. Били са на вечеря и той пийнал повечко от някаква напитка, която никога преди това не бил опитвал. А там имало и една консултантка. И двамата се озовали в хотелската му стая. Десет минути по-късно той се обадил на жена си и си признал всичко. Сто дни по-късно този разговор все още не можеше да й излезе от ума.

— Колко значима е била грешката? — попита Люк. — Според двойката, защото само тяхното мнение има значение в случая.

— Правили са секс. Но нещата никога не опират само до секса, нали?

Ейприл си представи как ръцете на съпруга й се плъзгат по гърдите на друга жена, по бедрата й, под бельото й. Устните на Трой се бяха впили в зърната на гърдите й. Поредният факт, който Ейприл не искаше да си спомня и да си представя.

— Какво имаш предвид, като казваш, че нещата никога не опират само до секса?

— Има много спирки по пътя към самия акт.

— О! — възкликна Люк — И какъв по-точно е спорът? Между теб и съпруга ти? Макар че трябва да отбележа, че обсъждането на чужди семейни проблеми не е съвсем редно — допълни той и предизвикателно повдигна вежди.

— О, тя няма нищо против — измърмори Ейприл. — Спорът се състои в това — според мен той изобщо не е трябвало да казва на жена си. Трой смята, че постъпката му е достойна за уважение, защото е бил напълно откровен.

— А какво мисли приятелката ти по въпроса?

— Би предпочела никога да не е узнавала.

Тази мисъл се въртеше в главата на Ейприл още от момента, в който бе научила, но сега за първи път изразяваше мнението си ясно. Макар да не се гордееше с това свое твърдение, се почувства добре, когато го изрече на глас, вместо само абстрактно да си мисли за него. Люк не беше първият, който чуваше за измислената приятелка. Ейприл бе разказала тази лъжа и на самата себе си.

— Това пък защо? — попита Люк. — Защо не би искала да узнава?

— Това я поставя в неприятна ситуация. Ако нещата няма да се повторят, тогава защо изобщо й е казал? За да облекчи чувството си за вина? Да смъкне товара от плещите си и да го прехвърли върху нея? На кого другиго помогна признанието, освен на него самия?

— Да, в голяма степен е помогнало на него, макар че някой би могъл да спори, че истината е над всичко. Честността не е ли една от причините да се омъжи за съпруга си?

— Абсолютно! Но сега тя се тревожи, непрекъснато се тревожи. А и съпругът й. Той изглежда почти доволен от себе си, защото е постъпил честно и е казал истината. Според него прошката е нещо напълно очаквано. Като че ли иска да каже: „Съжалявам, че го направих, не съм идеален, така че… прави си изводите“.

— Тя очаква, че това може да се повтори.

— Да — потвърди Ейприл. — И това очакване като че ли е най-лошото от всичко. Може би трябва да приложи системата на Март за посещения между четири и пет. Някак да я превърне в част от всички останали общоприети социални условности. Отваряш вратата на възрастната дама. Изхвърляш боклука. Имаш право на някоя случайна необвързваща забежка, стига тя да не нарушава установения ти начин на живот. Така никой не остава изненадан. И никой не изглежда като глупак.

— Не може наистина да вярваш в това.

— Така ли?

— Лично аз мисля, че идеята е страхотна — заяви Люк. — И ако искаш да знаеш истината…

Неочаквано телефонът му иззвъня. Той погледна кой го търси и направи гримаса.

— Merde — изруга той. — Трябва да тръгвам. Може ли да продължим разговора по-късно?

— Не. Искам да кажа — да, можем. Но не е необходимо.

— Изобщо не съм съгласен — възрази той и се изправи, при което коленете му изпукаха. — Съжалявам, че си тръгвам така изведнъж. Не бих го направил, ако не се налагаше. Имаш ли нещо против да те оставя тук сама?

— Разбира се, че не. И преди да дойдеш бях сама.

Люк върна сгъваемия стол обратно в ъгъла, като този път много внимаваше да не одере пода с металните му крака. Тръгна обратно към нея, по лицето му се появи обичайната усмивка, последвана от онова „Au revoir, Аврил“, което вече чуваше и в съня си.

— И да си починеш! — каза той.

В отговор Ейприл му се усмихна вяло, но не стана. Не можеше да го направи. Краката (както и тялото и умът й) нямаха сили да се изправят. Макар вече да очакваше физическите докосвания на разделите им, Ейприл просто не можеше да събере достатъчно енергия.

— Bye, Люк — каза тя и прозвуча съвсем като Челси и Клои или който и да е друг американски тийнейджър. — Доскоро.

— Така няма да стане. Хайде — каза той и й подаде ръка. — Lève-toi.

— Просто си тръгвай, Люк! Ужасно съм изморена. Не си губи времето с една мрънкаща…

Без всякакво предупреждение Люк се приведе и дръпна Ейприл така, че тя се озова изправена и притисната в него. И докато стоеше замаяна и блуждаеща, той наведе глава и нежно, но твърдо я целуна по бузата.

— Да си починеш — повтори той и я целуна и по другата буза — сладка Аврил.

Обърна се и изчезна от апартамента. Ейприл остана като измръзнала в продължение на няколко минути, учудена, че в крайна сметка може да се държи на краката си.