Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (68)

Chapitre LXVIII

— Пристигнахме — заяви Люк, когато влязоха в клуба. — Това е „Ла Гилотин“.

— Много е приятно. Малко ми прилича на английска кръчма. — Да, но ние няма да останем тук — заяви той и посочи с глава задната част на заведението. — Le Caveau des Oubliettes. Отиваме там — в „Пещерата на забравените“.

Спуснаха се заедно надолу по влажното, тясно, слабо осветено стълбище, украсено с ръждясали белезници и вериги. След това влязоха в едно помещение с пръстен под, което приличаше на истинска пещера. Според Люк някога тук са държали затворниците, които очаквали смъртните присъди, затова името трябвало да се приеме съвсем буквално. Ейприл почти усещаше мириса на надвисналата смърт. Беше нещо средно между миризмата на урина и повръщано, non?

В пещерата имаше място само за дванайсет маси, повечето от които вече бяха заети. Ейприл се настани на една свободна маса, а в това време Люк донесе две чаши вино. Седна и придърпа стола си близо до нея. За миг Ейприл се сети за смрадливото сирене, което бе изяла на обяд.

— И така — започна Люк, докато музикантите се настаняваха на сцената, — преди групата да започне да свири, което няма да ни позволи да се чуваме, имам една добра новина за теб. Анес Вание е готова.

— Какво значи „готова“? — попита Ейприл спокойно. Не и този път. Този път бе твърдо решена да не избързва. — Готова да си подремне? Да умре? Да танцува?

— Да танцува? De quoi tu paries? Имам предвид наистина готова. Можем да я видим, когато решим.

Ейприл се изсмя, смехът й беше леко истеричен, граничещ със сълзи. Сега, когато тя самата с единия крак вече бе напуснала този град, жената бе готова да си поприказват. Люк наричаше това „добра новина“ и наистина щеше да е така, ако нещата не се бяха разтакавали така болезнено дълго. Ейприл по никакъв начин не можеше да остане и една секунда повече. Освен това названието „Частна колекция“ ставаше все по-неизбежно, което означаваше, че интерпретацията на мадам Вание за историята и вещите на Март, нямаше да е нищо друго, освен празните приказки на една стара дама.

— Ça va? Изглеждаш така, сякаш си изпаднала в пристъп на l’hystérie.

— Такъв ми е късметът. Трябва да заминавам и ето че тя е готова. И моля те, не се шегувай с липсата ми на загриженост за здравословното състояние на мадам Вание. Знам, че съм амбициозна безсърдечна търговка.

— Je ne comprends pas. Имам чувството, че изобщо не ме слушаш. Можем да отидем да я видим. Ние. Ти и аз.

— Но аз си заминавам след три дни — възрази Ейприл и погледна часовника си. — След два.

— Знам. И затова ще я видим, преди да заминеш.

— Възможно ли е? — попита тя и присви очи. — Вече е уикендът. А аз заминавам в понеделник. Рано.

— Няколко пъти казах, че можем да я видим и имайки предвид умствените ти способности, би трябвало да си разбрала.

— Можем да я видим — повтори Ейприл.

— Oui.

— Наистина?

— Oui.

— Наистина, наистина?

— Oui, oui. Да не би да имаш проблем със слуха? Започвам истински да се тревожа за теб.

Едва сега Ейприл започна да осъзнава новината. Мадам Вание. Щяха да се срещнат с мадам Вание, наследницата на Лизет, пазителка на всички веществени сведения за живота на Март. Ейприл най-после щеше да получи отговори. Може би те нямаше да имат никакво значение за „Сотбис“ или за участниците в търга, но щяха да са ценни за нея.

— Не мога… — започна тя, изведнъж се почувства замаяна и пияна. — Не знам какво да кажа. Вече се бях отказала. Мислех, че това никога няма да се случи.

— Имайки предвид ограниченото време, с което разполагаш, наистина се наложи да попритисна малко мадам Вание — каза Люк. — Според нея интересът ти към този случай е много забавен.

— О, сигурна съм, че й е забавно — възкликна Ейприл и вдигна поглед нагоре. — Вероятно смята, че съм абсолютно смахната. Обаче това изобщо не ме интересува. Отдавна чакам този момент.

— Беше доста упорита в преследването на тази цел — заяви Люк и се ухили.

— Отделих време и за преследването на други цели — каза Ейприл и отвърна на усмивката му. — Но мадам Вание все още е една от тях. Макар че ако трябва да съм напълно искрена, вероятно срещата ми с нея няма да помогне на търга. Въпреки всичките ми усилия от аукционната къща отказват да отстъпят и за момента няма никакъв смисъл да продължавам да ги притискам. Затова мога да си седя тук и да си бръщолевя за доказателства за произхода, но всичко това е само merde. Правя го не заради „Сотбис“, а заради себе си.

— Значи ще спреш да притискаш организаторите на търга да направят самостоятелно събитие за Март?

— Да — отвърна Ейприл и отпи глътка вино. — Отказах се.

— Отказа се? Това съвсем не е в стила на моята любима американка.

— Е — измърмори Ейприл и сви рамене, един мъж на сцената започна да свири на саксофон, — опитах, но не се получи. Човек не може безкрайно дълго да удря главата си в стената.

— Ами ако вече няма стена? Ами ако някой вече е успял да премине през нея и да я събори?

— Мисля, че отново започваш да се оплиташ с английските идиоми.

— В момента не използвам никакви идиоми. Опитвам се да ти съобщя една новина, която включва главоблъскане и търг.

— Само за протокола трябва да ти кажа, че ако говориш за търгове, на които хората блъскат глави, вероятно биха включвали музикални албуми и спрейове за коса. Но кажи, моля те, кой търг имаш предвид? Някой от тези за Март ли?

— Да, може да се каже.

— Кой от всичките? Този, който ще включва мебелите, или онзи с картините? Или най-вълнуващият от всички — „Сребърни предмети, златни кутии и украшения“?

— Нищо такова. Единственият търг. През октомври. Който ще включва всички вещи, принадлежали на мадам дьо Флориан.

— За какво изобщо говориш…

— Тя ще си има свой собствен търг, Аврил. Точно както ти искаше.

Ейприл впери поглед в лицето на Люк, очакваше да се появи самодоволната му усмивка, да намигне или по някакъв друг начин да й даде да разбере, че я баламосва. Със сигурност я баламосваше. Баламосването бе типично в неговия стил.

— Не е смешно — сряза го тя.

— Не се опитвам да съм смешен.

Обади се още един музикален инструмент. Ейприл поклати глава, опитваше се да подреди мислите си.

— Преди няколко седмици едно птиченце ми каза… — започна Люк.

— Стига вече с неуспешните ти опити да използваш американски изрази. Какво птиченце? Кой ти каза и какво по-точно ти е казал?

— Бърди^[1] — повтори той. — Това не е идиом. Не съм ли прав? — попита той и съсредоточено стисна устни. — Каза ми, че името й е Бърди. Поне си мисля, че така ми каза.

— Бърди! — възкликна Ейприл.

Възможно ли беше? Люк изобщо съзнаваше ли за какво говори?

— Асистентката ми! За нея ли говориш?

— Да, да. Каза, че е твоя асистентка.

— Кога? Защо? Какво стана? Как е могла изобщо…

— Изпратила си й дневниците на Март, non? — попита Люк с известно неодобрение в гласа. — Нямах представа, че си ги дала и на друг.

— Така е — отвърна Ейприл и се прокашля. — Дадох ги. Но това е за нашата документация. И за изследователската ни работа. Бърди ми помага в проучванията. Доказателствата за произход…

— Пак ли?

— И не се безпокой, използвах правилния метод за сканиране на стари документи.

— Аврил.

— Е, добре. Изпратих й ги. Копията. Наистина го направих заради документацията ни, но и за да задоволя нездравия си интерес. Освен това ги показах на баща ми, на брат ми и на една от заварените ми дъщери и изобщо не съжалявам за това. Извинявай, но не съжалявам.

— Е — започна Люк и отпи глътка вино, — не е чак толкова лошо, че имаш голяма уста.

— Това вече е типичният за Люк Тебо чар в цялата му прелест…

— Говоря съвсем сериозно. Изпратила си дневниците на асистентката си и изглежда, тя напълно споделя мнението ти за търговете.

— Bien sûr! Това момиче има мозък в главата си. Но все още не разбирам защо е говорила с теб.

Той сви рамене.

— Обади ми се и ми каза какво трябва да направя.

— Какво значи какво трябва да направя?

— Човек може да постигне много, когато заплаши, че ще се обърне към някой друг да свърши работата. Може да постигне точно това, което иска.

— Заплашил си, че ще се обърнеш към друга аукционна къща за организирането на търга? — попита Ейприл и отново се разсмя.

— Да, направих го, послушах съвета на Бърди. Каза ми каква е приблизителната стойност на вещите и оттам направих сметка колко комисиони и премии ще бъдат загубени, ако не се организира самостоятелен търг. Разбира се, гвоздеят беше портретът на Болдини. Може би щях да оставя на Оливие някои украшения, но не и портрета на Болдини.

— Това е било опасна игра. Но пък блестяща!

Ейприл издиша шумно. Изпита странното чувство, което хората обикновено усещат, когато се разминат на косъм с катастрофа или за малко не ги прегазва някое такси.

— Мадам Вание беше много благодарна — продължи Люк, — когато Бърди й обясни колко по-високи ще бъдат приходите, ако всички вещи бъдат продадени заедно. А и дневниците, те осигуряват доказателствата за произхода, non! Точно както ти каза. Защото от тях разбрахме, че тези вещи някога са принадлежали на неизвестната досега дъщеря на Виктор Юго.

— Вярно е — съгласи се Ейприл и кимна сериозно. — Знам, че според теб търсенето на доказателства за произход беше извинение и до известна степен наистина беше така, но при всеки търг тези доказателства са изключително важни. А мадам дьо Флориан ни осигури най-знаменитите доказателства, на които съм попадала в своята работа.

— Ако не бяха усилията ти и вманиачаването ти на тема доказателства за произход, сега нямаше да имаме самостоятелен търг — усмихна се Люк. — И мадам Вание каза, че като скромен знак за нейната благодарност мога да ти дам това.

Люк се протегна към кожената си чанта, докато Ейприл все още се мъчеше напълно да осмисли цялата информация. Самостоятелен търг за Март — вниманието, медиите, частните огледи. Цялата суматоха, която тя заслужаваше.

— За теб е — заяви Люк и постави Мики Маус на масата.

Ейприл зяпна от учудване.

— Някога това е било подарък от Болдини за Лизет Катрмер. Мадам Вание ми нареди да ти го дам.

Без да помисли, Ейприл се протегна, взе куклата и я притисна до гърдите си. Макар че все още миришеше на прах и възрастни хора, Мики беше идеален.

— Сигурен ли си? — попита Ейприл. — Това е реликва, наследствена вещ. Би могла да струва хиляди, ако се попадне на точния колекционер.

— Какво е една наследствена вещ, ако тя не означава нищо за човека, който я притежава?

Очите на Ейприл се изпълниха със сълзи. Мина доста време, преди да успее да се откъсне от куклата. Дори когато един мъж се появи на сцената и поздрави присъстващите, тя все още продължаваше да я стиска.

Инструментите започнаха да се обаждат един по един, Люк придърпа стола си по-близо до Ейприл и постави ръка на бедрото й. Тя се протегна и обви с пръсти ръката му. Жестът й бе едва ли не свойски, но в него се криеше цялата тежест на случилото се между тях. Изведнъж Ейприл си спомни първия път, когато видя Люк, пушеше цигара в пълната с прахоляк стая, докато тя се чудеше как, по дяволите, ще успее да се справи с целия хаос и бъркотия в този апартамент и в живота си.

Спомни си първия път, когато излязоха заедно, как отидоха в „Зефир“ и тя за малко не падна, спъвайки се в ниската ограда. Помисли си за времето, прекарано на покрива на „Галери Лафайет“, когато най-после разбра, че Люк не е просто един самодоволен адвокат с пиперливо чувство за хумор и огромно его. Имаше и други ресторанти, други разговори, всички онези часове, прекарани в дома на Март, когато тя му обясняваше колко специална е всяка нейна вещ. И разбира се, Денят на Бастилията, пожарната, спалнята — без съмнение грешка, за която обаче Ейприл не съжаляваше особено много.

Наведе се към него. Музиката беше прекалено силна, за да се чуват.

— Благодаря ти — каза тя. — За всичко. За всички големи и малки неща.

— О, нищо не съм направил — отвърна той. — Просто се забавлявахме, нали?

Ейприл кимна, прехапа устни, по бузите й се застичаха сълзи.

— О, сладка Аврил. Не плачи. Нищо не е свършило. Никога няма да свърши. А утре ни очаква най-хубавото — спря за момент и стисна ръката й още по-силно. — Утре… утре ще видим Анес.