Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (61)

Chapitre LXI

Ейприл последва Браян през автоматичната врата на летището и двамата излязоха на калифорнийското слънце. Ослепителният блясък я удари в очите и прогори ретината й чак до мозъка. Слънцето тук бе съвсем различно, по-ярко и по-силно.

— Господи! — възкликна тя и започна да рови из чантата за слънчевите си очила. — Тук е адски слънчево.

— Би трябвало да работиш за някоя туристическа агенция — засмя се Браян. — Елате в Сан Диего, тук е адски слънчево!

— Съвсем сериозно говоря. Има нещо много развращаващо в това, сякаш си сключил сделка с дявола.

— Казва жената, която току-що пристигна от Париж.

Париж. Ейприл веднага си помисли за Люк. Но може би се сети за Люк, защото точно в този момент минаха покрай групичка пушачи, събрана около едно бетонно кошче за боклук. Въпреки че отлично знаеше за риска, на който са изложени пасивните пушачи, Ейприл пое дълбоко дъх, докато вървеше покрай тях. Липсваше й познатата миризма на тютюн.

— Господи, колко е горещо — оплака се тя, докато вървяха към паркинга, слънцето направо барабанеше по главата й. — Къде си паркирал?

— Не е далеч, мрънкало такова.

— Виж, обута съм с ботуши. Освен това нося и косата си, с други думи дълго, тежко, кафяво одеяло, увито около главата ми. Мисля, че започвам да изгарям. Колко далеч е това „не е далеч“? Не виждам колата на Бети. Дошъл си с ръждемобила, non?

Ако през последните двайсет години баща им имаше нещо, което бе на негова страна, това бяха съседите. Плащаха му, за да им поправя неща, които най-вероятно не се нуждаеха от поправка. Даваха му назаем косачките си, тримерите си за жив плет, вероятно са му давали и пари, страхуваше се Ейприл. Преди първия учебен ден в гимназията тя самата бе намерила на леглото си чувал с дрехи, подарени й от Бети Уедбуш, най-щедрата от всички благодетели.

Госпожа Уедбуш (все още й беше трудно да я нарече Бети) живееше от другата страна на улицата. Освен че се грижеше Ейприл да има прилични дрехи, тя им бе дала и грохналия си кадилак в златисто и ръждиво, който иначе почиваше в предния й двор. Точно с тази кола Ейприл се бе научила да шофира. Тази кола я откара до летището, когато замина за колежа и се сбогува почти завинаги. Ейприл винаги бе мислела, че Бети се надява да влезе в ролята на втора майка. Изпитваше известна тъга, че госпожа Уедбуш никога не бе имала истински шанс.

— Non ли? — каза Браян и се усмихна през рамо. — Е, non тревоги, принцесо. Няма да бъдеш подложена на бетимобила. Надявам се, че моето субару е достатъчно добро за теб.

Ейприл трябваше да се досети, че Браян ще дойде със собствената си кола. Пътят от Северна Калифорния беше дълъг, но минаваше край някои идеални места за сърф. Ейприл се усмихна, когато забеляза, че неговата кола бе единствената на паркинга със завързан отгоре й сърф.

— А къде е Али? — попита тя, докато се качваше в колата.

Нажеженият винил на седалката изгори ръката й. Браян хвърли чантата й върху един неопренов костюм, който Ейприл се надяваше, че не е мокър.

— Вкъщи при татко.

— Той не искаше ли да дойде?

Браян запали колата.

— Летища — каза той и форсира мотора. — Татко никак не си пада по тях.

Скоро излязоха от зоната на летището и тръгнаха покрай пристанището. Водата проблясваше на слънчевата светлина. Ейприл забеляза в далечината един круизен кораб, един самолетоносач и няколко по-малки рибарски корабчета. Беше трудно да повярва, че след като бе израсла само на няколко преки от океана, сега беше прекарала месеци, без да се доближи до вода. Браян никога не би се справил.

Докато преминаваха през моста и навлизаха в Коронадо, Ейприл хвърли поглед към плавателните съдове край тях. После погледът й се насочи към брега и оградените с жив плет малки улички и къщи. Щеше да завари дома от детските си години такъв, какъвто винаги е бил — розов, квадратен и с жълти петна по моравата. В сравнение с облицованите с дърво, струващи милиони долари огромни чудовища, които непрекъснато никнеха наоколо, той беше като капсула на времето. Домът на семейство Потър не бе претърпял никакви промени през последните трийсет години. Периодът не беше толкова дълъг, колкото с апартамента на Март, но тази жена все пак имаше конкуренция.

Колата се спусна по моста и навлезе в Коронадо. Мястото имаше същия утопичен вид както винаги. Спретнати къщи, старовремски улици, останали встрани от блясъка на стоманата и стъклото, който мамеше погледа към отсрещната страна на залива.

— Е, как е Али? — попита Ейприл, когато спряха на един ужасно бавен светофар на Ориндж авеню.

— Чудесно, чудесно. Много е заета, но тя обича работата си. Наистина я обича.

— Винаги съм се чудила. Не ти ли се струва, че в това има някаква ирония? — продължи Ейприл. — След всичко, което мама преживя, ти се ожени за медицинска сестра.

— Не — отсече той. — Защо? На теб струва ли ти се иронично, че ти се омъжи за човек, бъкан с пари?

— Какво общо има това?

— Ти се омъжи за човек, който може да се грижи за теб. Някой, който притежава толкова много, че няма опасност да загубиш всичко. Отново.

Ейприл изсумтя.

— Не бъркай богатството с грижите.

— От моя гледна точка между двете няма никаква разлика. И така. Вероятно трябва да ти го съобщя — заяви Браян и се извърна към нея. — Като говорим за полагане на грижи и за Али, трябва да ти кажа, че е бременна, в четвъртия месец.

— Наистина ли? — Лицето на Ейприл светна. За миг всички тревоги я напуснаха. — Най-после една добра новина! Моето малко братче ще става татко.

Тя се протегна към него, за да го прегърне, и скоростният лост се заби в ребрата й.

— Направо не е за вярване, нали? — попита Браян с грейнало лице.

— Наистина не е — Ейприл се отдръпна и погледна брат си. Татко. Той щеше да става баща. — Но е идеално. Ще бъдеш чудесен баща. А Али ще бъде невероятна както винаги. Тя е късметлийка. Ти си късметлия. А също и бебето. Толкова се радвам за вас!

— Да, ние също сме много щастливи — каза той и зави по Джей авеню, улицата, на която бяха израснали.

Ейприл затаи дъх. Всеки път, когато идваше на гости, забелязваше, че кварталът се е променил. Някоя къща беше съборена. На нейно място се бе появила нова. Но през всичкото това време старите палмови дървета и магнолиите бяха останали, възпротивяваха се и на най-амбициозните строителни предприемачи и напомняха на Ейприл за едно време.

— Ти си голям щастливец, знаеш ли? — обърна се тя към Браян и гласът й потрепери. — Оказа се, че си от добрата страна на статистиката.

— Ейприл…

— Не, сериозно говоря, точно ти си човекът, който трябваше да е освободен от бремето. Петдесет на петдесет, нали така? Е, ти удари нулата. Няма да се озовеш на легло и да прекараш там двайсет години, без да знаеш имената на хората и вещите около себе си. Не можеш да го предадеш и на децата си.

Майка им се бе разболяла от алцхаймер, но това нямаше да се случи на Браян. Слава богу, не и на Браян — човек, създаден да бъде баща и после дядо. А това значеше, че неговите деца, бъдещите племенници на Ейприл, също няма да страдат от заболяването. Може би, в крайна сметка, Вселената си знае работата.

— Знам, че си направи теста преди ужасно много време — продължи Ейприл, — но всеки път, когато си помисля за това, изпитвам облекчение. Все едно за първи път чувам добрата новина. Официално си вън от опасност.

Колата спря. Бяха стигнали до къщата.

— Помисли си тогава какво облекчение щеше да изпиташ, ако ти си човекът вън от опасност — каза Браян.

Беше вперил в нея многозначителен поглед. Къщата също я гледаше.

— Да, да — измърмори Ейприл, като се опитваше да не вдига очи от земята. — Или можеше да се окаже точно обратното. Винаги има възможност и това да се случи.

— Трябва да събереш кураж и да си направиш проклетия тест. Заплахата виси над главата ти като Дамоклев меч.

— Виси над главата ми? — Ейприл го погледна право в очите. Къщата беше зад гърба й, наблюдаваше я, взираше се в нея. — Шансът да се наследят прецаканите гени е петдесет на петдесет, Браян. Вероятността ти да си ги наследил е нула, което значи, че при мен е сто процента.

— Знам, че цифрите никога не са били най-силната ти страна, но е възможно да хвърлиш монета и два пъти поред да се падне ези.

— Защо да поемам този риск? — попита тя. — Никога не съм искала да имам деца, какъв е смисълът да си правя тест? За да открия, че ще се разболея от някаква ужасна болест, за която няма лекарство, така ли?

— Може би ще промениш решението си — каза той. — Искам да кажа за децата. Все още си млада. Донякъде.

— Много смешно. Няма да имам деца.

Дори и да беше готова да поеме този риск, кой щеше да е от другата страна на сделката? Не и Трой. Можеше да добави „не и някои определени хора с френски акцент“, но дори Ейприл не беше толкова наивна, че да повярва в съществуването на подобна възможност.

— Шансът е нула — заяви тя.

— О, хайде, моето хлапе ще има нужда от братовчед. Мислех, че с Трой не сте отхвърлили напълно тази възможност.

— Е, вече я отхвърлихме.

— Ейприл — започна Браян, — какво става между теб и Трой? Извинявай, не искам да съм любопитен, но трябва да те питам. Какъв е проблемът между вас?

— Много странен въпрос. — Не бе споделила нищо нито с брат си, нито с баща си. Не беше казала и думичка. — Защо смяташ, че между нас с Трой има проблем?

— Ами на първо място, защото напоследък много често се обажда по телефона. Пита за теб. Което е много странно. Съвсем не е в неговия стил.

Ейприл не каза нищо, само продължи да си играе с ципа на чантата си. Браян се размърда на седалката. Ключовете му издрънчаха, когато ги пъхна в джоба си.

— Изневери ми — каза най-после Ейприл и след това добави: — Не мога да повярвам, че току-що ти го признах.

— По дяволите! Сериозно ли говориш?

— Да. Колкото и забавна да би била такава шега, всъщност съм сериозна.

— По дяволите! — повтори той. — Сигурна ли си?

— Ами, да. Не става въпрос за подозрение. Трой си призна. Само за една нощ, няма да се случи втори път и така нататък.

— Божичко, наистина съжалявам, Ейприл. Това е ужасно.

— Наистина е ужасно. Въпреки че дълбоко се разкайва за постъпката си, аз бих предпочела да не ми беше казал. Това промени всичко. Щом нямаше да се повтори, защо изобщо бе необходимо да признава? Звучи някак егоистично. И сега съм се превърнала в истинска параноичка и непрекъснато чакам следващата лоша новина. Имам чувството, че откакто пораснах, целият ми живот минава в очакване на лоши новини.

— Като новината за мама. За генетично заболяване, което не се лекува.

— Точно така. Още една гадост, която да прибавим към останалите.

— Съжалявам — каза Браян. — Ужасно скапана история. Искаш ли да го набия?

— Смешно! И много мило. Но не го прави. Добре съм. Въпреки това благодаря. Най-важното е, че си готов да го направиш.

— Добре, кажи ми, ако промениш решението си.

Браян замълча за момент. Започна да усуква оръфания крачол на шортите си.

— Искам да те попитам нещо. Наистина ли никога не си искала да имаш деца? Или те е било страх?

Ейприл сви рамене.

— Какво значение има? Предпочитам да не искам деца, вместо да си направя тест и да се окаже, че не мога да имам или не трябва да имам, защото ще им предам прецаканите гени. Но да оставим децата настрана, не бих могла да живея с мисълта, че накрая ще се окажа прикована за леглото и напълно дезориентирана.

— Но…

— Разбирам. Ти беше в съвсем същото положение. Но ти си от типа дзен сърфисти, които гледат положително на живота. Винаги приемаш нещата откъм добрата страна, не ми е необходим тест, за да знам, че на мен ми липсва точно този положителен ген — въздъхна Ейприл. — Аз просто не мога да го направя. Не мога да живея с този страх, вечно да очаквам да се случи най-лошото.

Браян изсумтя и поклати глава.

— Никак не ми е приятно, че трябва да ти съобщя още една лоша новина — каза той и бутна вратата на колата с крак. — Но ти вече живееш по този начин.

Грабна пътната й чанта и се отправи към къщата. Ейприл остана на мястото си, вперила поглед в песъчинките, загнездили се в скоростния лост. Питаше се дали ще събере сили да влезе.

Накрая се извърна към розовата къща, която бе избеляла от слънцето и солта. Тялото й се изпълни с емоции, потискани от двайсет години. В един момент се запита дали не умира, защото пред очите й започнаха да се появяват различни картини от живота й.

Майка й се грижи за камелиите (отдавна изсъхнали) в цветните лехи.

Брат й прави първите си стъпки в двора (сега превърнал се в кал), само по памперс и изгорял от слънцето.

Баща й минава през портата (сега затворена с мрежа) с лула в уста и „Сан Диего трибюн“ под мишницата.

Ейприл подрежда куклите си по пътеката (сега напукана) и провежда с тях дълга репетиция на мюзикъла „Брилянтин“.

Всичко все още беше тук, не само къщата, но и някогашният й живот. Мебелите и другите вещи може и да бяха изчезнали, но Ейприл все още имаше спомените — дневниците, записани в съзнанието й, които можеше да прочете по всяко време. В тях, разбира се, нямаше професионални пръдльовци, нито полилеи с голи жени, но това не ги правеше по-малко специални. И нямаше никаква причина, поради която да не можеше да запише всичко.

Ейприл се усмихна едва забележимо, бутна вратата и влезе.