Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (76)

Chapitre LXXVI

Люк и Ейприл не бяха подготвени да останат да преспят, нямаха дори четки за зъби. Бяха планирали да си тръгнат, преди да настъпи нощта, но не бяха предвидили огромното емоционално натоварване, което историята ще донесе на мадам Вание. Не им беше минало през ум, че разказът така ще изтощи старата дама, че ще се наложи веднага да се оттегли в леглото, без да им даде възможност да й зададат нито един въпрос.

По тази причина Ейприл и адвокатът прекараха нощта напълно облечени, легнали един до друг на матрак, който сякаш беше пълен с тухли. Ейприл лежеше, кръстосала ръце на гърдите си, докато Люк леко похъркваше до нея. Тя броеше всяка минута, всеки час, непрекъснато поглеждаше към телефона си и отчаяно чакаше момента, когато ще може отново да разговаря с мадам Вание.

Стана в мига, в който първите слънчеви лъчи попаднаха върху леглото. Побутна спътника си, за да го разбуди. Той я погледна уморено и я попита колко е часът. Ейприл му припомни, че едно от най-хубавите качества на възрастните хора е, че сутрин стават с кокошките.

И въпреки че едва минаваше шест, когато Ейприл и Люк се дотътриха в кухнята, мадам Вание вече чакаше гостите си, седнала до кръглата червена маса.

— Bonjour — поздрави я Ейприл и с изненада установи, че гласът й дращи като счупено стъкло.

— Как сте тази сутрин? — попита мадам Вание и потопи пликчето с чай в чашата си. — Ще пиете ли чай или кафе?

— С удоволствие бих пила кафе — отвърна Ейприл. — Аз ще го направя.

— Готово е — каза един глас зад нея.

Ейприл подскочи. Още една от помощничките на мадам Вание беше застанала в готовност до кафеварката. Ейприл погледна към Люк, който стоеше на прага и търкаше очите си, рошавата му коса стърчеше във всички посоки.

— Merci — каза Ейприл и седна леко нервна.

Забеляза, че кутията, която снощи бе в краката на мадам Вание, сега се намираше върху масата.

— Намерихте ли отговорите на всичките си въпроси — попита мадам Вание и тихо се засмя, — след като ви разказах историята от позицията на Лизет?

— Не, сега имам още повече въпроси.

— Така си и помислих.

Люк намести стола си между двете жени и понечи да запали цигара. Ейприл се протегна и стисна ръката му.

— Не можеш да пушиш тук! — заяви тя.

— Защо ми се струва, че имам дежавю?

— Няма нищо — намеси се мадам Вание. — Американци, non?

— Oui. Американци — поклати Люк глава.

Ейприл го побутна с върха на обувката си под масата.

— Кажете ми, мадам Воут, какви други въпроси имате? — попита възрастната дама и отпи от чая си.

Глътката се спусна надолу по гърлото й със звук, наподобяваш звука на вода, стичаща се в канал.

— Всъщност бих искала да знам повече за психическото състояние на Март преди смъртта й.

Ейприл си помисли за майка си. Беше много възможно състоянието на Санди Потър да не е било разбрано правилно, ако бе живяла в онзи апартамент през онези години, а не доста по-късно в Сан Диего, със съпруг, който я подкрепяше.

— Знам, че Лизет има смесени чувства към нея — продължи Ейприл, — което е напълно разбираемо, имайки предвид бурното й детство. Но продължавам да се чудя. Когато прочетох дневниците, Март ми се стори съвсем различна, особено в ранните си години, в сравнение с това, което ми разказахте за нея. Но някои от последните записки… трябва да призная, че сега виждам неща, които не бях забелязала преди. Мисля, че Болдини е бил прав, разсъдъкът е започнал да й изневерява. Мислех си… питах се… Според вас възможно ли е да е страдала от алцхаймер?

— Алцхаймер?

Мадам Вание сбърчи вежди, сви устни и чертите й се изостриха.

— Майка ми страдаше от алцхаймер — поясни Ейприл. — Трябва да ви кажа, че когато за първи път видях портрета на Март, тя силно ми заприлича на майка ми и сега отново ми напомня за нея. Никога не изпадаше в агресия или поне аз не съм я виждала в подобно състояние, но това заболяване наистина би могло да въздейства върху психичното здраве на болния, върху чувството му за ориентация. Според мен е възможно да е…

— Не е била болна от алцхаймер — заяви мадам Вание категорично, сякаш е лекар или патоанатом, извършващ аутопсия.

— Може би е трудно да се погледнат нещата от тази им страна, но наистина е възможно…

Анес се протегна към кутията и извади от нея малко бурканче, от тези, които обикновено съдържат по петдесет грама крем за лице и струват двеста долара. Това обаче беше старо, миниатюрно и около отвора му се бе натрупал бял пласт, който приличаше на гипс. Мадам Вание го подаде на Ейприл.

— Какво е това? — попита тя и го завъртя в ръка.

— Прословутият крем за лице на Март.

— Избелващият крем — усмихна се Ейприл. — Много бих искала да видя как действа. Сигурно е изглеждала много странно, особено когато е остаряла.

— Прочетете какво пише отзад.

— Моля?

— Прочетете състава му. Отзад.

Ейприл го обърна. Прочете първата съставка и не беше необходимо да продължава. De plomb.

— Олово. Слагала е върху лицето си крем, съдържащ олово?

— Да, всеки ден. По няколко пъти на ден. В крайна сметка това я е убило. Отначало се е парализирало лицето, а не след дълго и мозъкът й. Отравяне с олово в името на красотата. Работничките във фабриките са страдали от отравяне с олово, причинено от условията, при които са работили. Може да се каже, че Март е жертва на същите обстоятелства.

— Господи! — Ейприл остави бурканчето на масата и избърса ръце си в дънките. — Горката Март!

— Всички заслужават съжаление — въздъхна мадам Вание.

Люк продължаваше да седи между двете жени, пушеше цигарата си и изглеждаше така, сякаш страдаше от силен махмурлук. Не беше от хората, които обичат да стават рано, мислеше Ейприл.

— Лизет срещна ли се някога със семейство Юго? — попита Ейприл. — След края на войната.

— Жан Юго почина през 1941 година.

— Ами другите? Формално погледнато, те са били нейно семейство. Според мен семейната връзка е важна. Поне за Март е била много важна.

— Когато Лизет напусна Париж, тя наистина напусна Париж. За нея нямаше никакво значение какво се е случило в някакво сиропиталище преди шейсет години. А и след срещата си с Жан не хранеше особени надежди за общо бъдеще със семейство Юго.

— Не бих я обвинила — каза Ейприл. — Донякъде монахините са направили мечешка услуга на Март, като са й разкрили потеклото й, по този начин са й показали какво няма да има. И за Март това се е превърнало в своего рода мания.

— Потеклото е нож с две остриета, non? Понякога ти разкрива прекалено много неща. Вашите, така наречени доказателства за произход, невинаги вършат добра работа. През годините много пъти го изпитвах на свой гръб.

— Заради семейство Юго ли?

— Заради моя собствен произход.

— Съжалявам — Ейприл примигна объркано, — но името Вание не ми е познато.

— И няма причина да ви бъде познато. Това е моминското име на майка ми, а то не би могло да означава нищо за амбициозните малки представителки на аукционните къщи — мадам Вание се усмихна самодоволно. — Най-вероятно ви е позната фамилията на съпруга й. Спомняте ли си картината, която открихте? В апартамента? Онази, която смятате, че е толкова ценна?

— О, господи, само не ми казвайте, че не е на Болдини — заяви Ейприл и заби глава в масата. — Няма да мога да го понеса.

— На Болдини е, в това няма съмнение — увери я мадам Вание и за пореден път се засмя тихо като хиена. — Хайде, мадам Воут, не бихте ли искали да ме гледате в лицето, докато ми задавате всички тези въпроси?

Ейприл вдигна глава от масата.

— Слава богу! — възкликна тя леко задъхана. — Щяхте да причините невероятно много проблеми, ако ми бяхте казали обратното.

— О, господи! — мадам Вание се плесна по гърдите. — Определено не бих искала да ви създам никакви проблеми. Не се тревожете, ma chérie. Картината е на Болдини. Мога да го потвърдя с абсолютна сигурност, защото аз самата съм Болдини.