Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (73)

Chapitre LXXIII

Пътуваха по дългия път към Сарла-ла-Канеда, прозорците на беемвето на Люк бяха свалени, а вятърът рошеше косата на Ейприл така, че беше заприличала на жив плет. За пореден път си помисли, че ако бяха в Щатите, щеше да настоява да вземат самолет, за да изминат това разстояние, но сега беше някак доволна, че пътуването е дълго.

Най-после започна да й става ясно защо Лизет е пожелала да напусне апартамента. Ако собствената баба на Ейприл я беше захвърлила в местния дом за идиоти, тя също би стояла далеч от нейните вехтории и картини. И въпреки това, колкото и жестока да беше постъпката й, Ейприл изпитваше съжаление към Март. Толкова силно бе обичала дъщеря си, че сигурно е изпаднала в много дълбока депресия, за да се реши да изостави Лизет. Единственият човек, на когото бе имала доверие, я бе предал по възможно най-отвратителния начин и любимото й дете бе починало от неговата ръка.

— Работиш даже по време на път — отбеляза Люк, когато излязоха от магистралата и тръгнаха по криволичещия път, заобиколен от яркочервени, жълти и зелени петна под тюркоазеносиньото небе.

Дори в сравнение с Калифорния ефектът от тези цветове бе прекалено силен за очите на Ейприл.

— Опитвам са да нахвърлям въпроси за интервюто — отвърна Ейприл, — но нещо не ми се отдава.

— Защо не… как се казваше? Защо просто не се оставиш да те носи ручеят?

— Течението. Казва се да се носиш по течението. И като се има предвид, че преследвах болната жена, докато я принудя да се срещне с нас, би трябвало поне да съм подготвена. Обаче не знам откъде да започна. В началото единственото, което ме интересуваше, бяха мебелите, картините и всички останали удивителни вещи в апартамента. Исках да разбера защо мадам Катрмер е изоставила всичко. Сега ми се струва, че това няма особено значение.

И тя потупа купчината дневници в скута си.

— Ето това е единственото, което ме интересува — каза тя. — Останалата част от историята на Март. Дневниците ми разказаха толкова много, но накрая информацията в тях става съвсем оскъдна, липсват огромни периоди от време. Трябва да открия пълнежа, да разбера какво се е случило междувременно. Надявам се, че мадам Вание може да ми обясни.

— Е — започна Люк с усмивка, — надявам се, че както винаги ще получиш това, което искаш.

Докато навлизаха все по-дълбоко сред природата, Ейприл се облегна назад и затвори очи. Също като виещият се междуселски път, умът й започна да се рее и да блуждае. Усети, че е започнала да мисли за майка си. Представи си лицето й — зелените очи, широкия плосък нос, луничките, пръснати тук-там по бузите. Когато почина, тези лунички вече отдавна бяха изчезнали, неоновото болнично осветление не можеше да се сравнява с яркото калифорнийско слънце.

Ейприл почти се бе унесла в сън.

— Усмихваш се — стресна я гласът на Люк.

Той се протегна, потупа я по ръката и я извади от замечтания унес, в който беше изпаднала.

— Какво толкова забавно има?

— Няма нищо забавно — отвърна Ейприл и изви глава на една страна, след това се усмихна уморено. — Мислех си и си мечтаех. За майка ми.

— Какво за майка ти?

— Мислех си за животни.

— Животни ли? Защо? Имахте ли много домашни любимци, докато беше малка?

— Не, семейство Потър имаше строга политика срещу перата и космите! Дори срещу люспите. Не отглеждахме нито птички, нито кучета и котки. Нито дори рибки. Браян веднъж донесе една златна рибка от градския панаир и мама го накара да я върне. На панаира! А точно панаирджиите да те мислят за странен, е сигурен знак, че си в кофти положение — засмя се Ейприл. — Въпреки това мама обичаше животните. Ако имаше някое пострадало куче или котка в махалата, тя веднага му се притичваше на помощ. Виждала съм я да превързва опашката на котка и да прави шина от счупена линийка и тиксо за крака на куче. Веднъж дори опита да направи изкуствено дишане на едно птиче, което влетя в стаята.

— Получи ли се?

— Мисля, че му пукна белия дроб. Спомням си, че се разплаках до вратата на терасата.

— Горката малка Аврил — каза Люк.

— Горката Ейприл е много добре казано! Освен това майка ми беше много пряма, почти до грубост. Една съседка направи спонтанен аборт и по време на неделния обяд майка ми ни разказа с най-големи подробности как съседката е родила не бебе, а безформена космата топка със зъби. Мислех си, че баща ми всеки момент ще припадне.

— Изглежда е била много забавна жена. Може би щях да я харесам почти толкова, колкото харесвам теб — заяви той и й намигна.

— Записвах си всичко това, всички тези истории, спомените. Бях забравила колко страхотна беше тя. Все си мислех за нея като за строгата праведна домакиня, която спазваше всички правила, но сега започвам да се съмнявам, че е била точно такава. Може би ако се бе родила малко по-късно, щеше да стане някоя свободомислеща хипарка. Или ако не се бе омъжила за офицер от флота.

— А какво щеше да стане с теб, ако не се бе омъжила за финансист? — попита Люк.

— Когато се запознахме, аз вече бях завършена личност. Да сменим темата. Тази кола няма ли радио? Или айпод?

Ейприл се протегна и завъртя първото копче, което й попадна.

— Това е климатикът — отбеляза Люк, когато силна струя въздух ги блъсна в лицето.

— Хайде, направи нещо полезно и пусни малко музика — нареди му тя, отпусна се отново назад и затвори очи. — Трябва да помисля.

Само след няколко секунди Ейприл изпадна в онова междинно състояние между съня и реалността, където външният свят се смесваше с този в главата й. Усети мириса от цигарата на Люк, в същото време видя майка си и в същото време Март плъзна по бара чашата с абсент към мъж, който изглеждаше точно като Трой.

Когато отново отвори очи, мислеше, че е подремнала десетина минути, докато в действителност часовникът показваше, че е минал почти час, и Люк я буташе енергично по крака.

— Пристигнахме в Сарла — заяви той. — Може би ще поискаш да се освежиш, преди да се видим с мадам Вание.

— Защо? — попита Ейприл и се изправи, устата й беше залепнала. — Имам ли нужда от освежаване?

Ейприл дръпна сенника и започна да търси из чантата си нещо, което би могло да мине за грим. Освен ако Март не бе прескочила във времето и не бе сменила чантата си с нейната, шансът да открие в собствената си чанта нещо друго, освен листчета и множество химикалки, бе почти равен на нула.

— А, ето! Гланц за устни отпреди осем години с неопределен произход! — заяви Ейприл и извади гланца в замазана розова опаковка. — Стискай палци този, който го е оставил, да не е имал херпес.

— Да не би току-що да каза херпес?

Преди да успее да измисли подходящ отговор, Ейприл остана поразена от гледката.

— Еха! Това Сарла ли е? — възкликна тя. — Това място изглежда направо нереално!

Селото наистина беше удивително. Приличаше на капсула на времето със средновековната си атмосфера, жълтите къщи, изградени от пясъчник, островърхите покриви и покритите с калдъръм улици. Старинният му вид беше почти като измислен, сякаш бе част от лунапарк.

— Да не би да са го реконструирали? — попита Ейприл все още не вярваща на очите си. — Или си е било такова през цялото време?

— Предполагам, че си е било такова винаги.

Люк зави по една алея, която изглеждаше по-подходяща за мотор втора ръка, отколкото за луксозен автомобил. Ейприл се хвана здраво за дръжката на вратата, докато той умело си проправяше път сред кофите за боклук, хората и козите.

Малко след това преминаха през още една подобна алея и излязоха на коларски път. Беше дълъг и прав, а от двете му страни се простираха зелени поля. В края на пътя се намираше квадратна каменна къща. Ейприл тихичко възкликна от изненада. Това трябваше да е къщата на Анес Вание. Пътят свършваше пред нея.