Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (14)

Chapitre XIV

Париж, 5 май 1891 г.

Минаха почти две седмици от знаменитото бракосъчетание на Jeanne au pain sec, но хората все още не могат да спрат да обсъждат събитието.

Носачите стоварват вестниците по ъглите на улиците всяка сутрин и аз просто не мога да ги подмина. Вместо това спирам и вадя ножа от джоба в подгъва на роклята си. Когато никой не ме наблюдава и не ми обръща внимание, прерязвам канапа и вземам най-горния вестник. Скривам го под палтото си и бързо се прибирам в хотела, за да прочета за най-новите съкровища на Жан.

След цели четиринадесет дни, шумотевицата би трябвало да е отминала. И въпреки това всяка сутрин се появява поредният списък със сватбени подаръци, подарени на Жан Доде, по баща Юго. Като че ли всеки французин е готов да пропилее спестяванията, които е правил цял живот, за да купи на новото семейство ужасно скъп и непрактичен сватбен дар. Мълвата гласи, че Жан е наела четирима души, чиято единствена задача е да разопаковат подаръците. Явно, за да се разгледат всичките, няма да стигне цял един човешки живот.

Колко ми се иска и аз да бях заобиколена с хора, които непрекъснато ми правят подаръци. Това щеше да реши всичките ми проблеми. Нищожната сума, която откраднах от Sœur Marie почти привърши. Бях много пестелива, макар това да означаваше, че трябва да отседна в този неприятен hôtel des femmes, от който пиша и в момента. Монмартър не е място за млади момичета, израснали в манастир. Кабарета! Разврат! Беззаконие! Участвах в подобно нещо само веднъж или дваж.

При непрекъснато топящите се средства хотелът вече се превърна от компромис в лукс. Поне времето се затопля и това отвратително място вече не е чак толкова отвратително. Водата в умивалника спря да замръзва. Вече не спя с всичките си дрехи, натрупани върху мен. Това беше единственото място, където можех да си позволя да отседна преди три месеца, когато дойдох в този град. Сега вече не мога да си позволя и него.

Някои от момичетата, които живеят в същия hôtel, работят в близките текстилни фабрики. Отдавна се опитват да намерят работа и на мен. За съжаление, надниците са ниски, а глобите — високи. Ръцете на момичетата кървят, кожата на лицето им е груба, а венците — подути от химикалите. Двайсетгодишните изглеждат така, все едно са на четиридесет. А онези на трийсет изглеждат на крачка от смъртта.

Едно от момичетата изкарва пари, като пренася материали от мелниците до фабриките. Въпреки че това е по-добър вариант от работа в самата фабрика, тя все повече заприличва на муле, каквото е всъщност. Когато се изкушавам да се захвана с подобна работа, си задавам въпроса какво притежаваме ние, жените, освен външния вид. И чара си, разбира се, но е много трудно да очароваш някого, след като си изкарала дванайсетчасова смяна.

В хотела има и много от les filles soumises, които работят на улица „Пелетие“. Казват, че парите се печелят лесно, когато продаваш плът срещу монети. Разбира се, че се печелят лесно! Плащат им съвсем нищожни суми. Мъжете харчат повече за пиене!

Макар че този избор от възможности ми се струва абсолютно неприемлив, ще излъжа, ако кажа, че не съм се замисляла върху всяка една от тях. В крайна сметка парите са твърде малко, а страданието прекалено голямо. Но съвсем скоро ще се наложи да страдам и аз. Ако само се бях насилила да започна работа във фабриката или в maison de tolérance^[1], в момента нямаше да съм в това окаяно финансово положение.

Имам една седмица, за да измисля някакво решение, една седмица, ако ям съвсем малко и флиртувам с управителя на хотела. Той прилича повече на гном, отколкото на мъж, но вече съм се научила да гледам на другата страна. Може би ще ми позволи да закъснея няколко дни с наема, ако подбера правилните думи. Управителят е по-снизходителен, когато някой го кара да се чувства важен. Предполагам, че повечето хора са такива.

Сега ще затворя този дневник и ще се опитам да открия други начини да се погрижа за финансите си, докато се появи нещо, което да ме измъкне от тази бъркотия. Дойдох в Париж за по-добър живот и съм твърдо решена да го получа!