Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (56)

Chapitre LVI

След като думите се изляха от устата й, посипаха се по мебелите и се търкулнаха по пода, Ейприл се отпусна на дивана на Люк и зарови лице в ръцете си.

— Какво искаш да кажеш „умря“? — попита Люк. — Имаш предвид, когато си била тийнейджърка?

— Не — отвърна тя и вдигна глава, никак не я бе грижа, че лицето й е зачервено и размазано. — Умряла е в нощта на рождения ми ден, когато с теб бяхме в пожарната. Макар че, формално погледнато, по това време в Калифорния е било сутрин. Както и да е, докато сме хапвали наденички, майка ми е получила удар и е починала.

Люк не реагира. Остана в другия край на стаята, делеше ги цяла вечност. Стана й болно, че е толкова далеч. Болката беше направо физическа.

— Не разбирам — започна той. — Каза ми, че майка ти е умряла отдавна.

— Не, никога не съм казвала такова нещо.

— Каза го.

— Посочи ми един случай, в който съм ти казала, че е умряла. Един-единствен.

— Не мога да си спомня точно, но съм сигурен, че си го казвала.

— Разбрал си ме погрешно — поклати глава Ейприл. — Съзнавам, че не съм особено пряма, когато става въпрос за състоянието й, но по никакъв начин не бих казала, че е мъртва, когато тя все още беше жива. В това няма никакъв смисъл.

— Не те разбирам — повтори Люк, отстъпи назад и се отдалечи от нея.

Още малко и щеше да влезе в кухнята и тогава на Ейприл щеше да й се наложи да вика. Искаше й се да се протегне и да я докосне, да й каже, че всичко ще бъде наред.

— Забрави — каза Ейприл. — Съжалявам, Люк. Изобщо не трябваше да идвам. В момента съм истинска развалина, а и Делфин…

И тя посочи вяло към входната врата, струваше й се, че все още вижда силуета на „изключителния банкер“.

— Просто забрави.

Мислено се самообвиняваше, че е дошла. Очакваше прекалено много от него, прекалено много и от двама им, като че ли изобщо между тях двамата имаше нещо. Единственото, което ги свързваше, бе договорът, подписан от Анес Вание и аукционна къща „Сотбис“, имената Воут и Тебо дори не бяха част от този документ.

— Аврил — започна отново Люк, — трябва да ми обясниш. Майка ти. Изгубена. Изчезнала. А през цялото време тя е била тук. Излъгала си ме.

— Не съм те лъгала! — тросна се Ейприл. — И тя не е била тук. Беше си отишла, още преди да завърша колежа. Не физически. Имаше тяло и това бе нейното тяло. Но във всеки останал смисъл жената, която познавах, си беше отишла.

Люк се намръщи. Опитваше се да си придаде суров вид, ядосан от това, че тя крие информация. Но дори от такова голямо разстояние, седнала на дивана, Ейприл разбираше, че чувствата, които той изпитва в момента, са съпричастност и тревога.

— Майка ми е… беше болна от алцхаймер — каза тя най-после. — Знаеш ли какво е това? Или на френски има друг термин?

— Знам какво е — каза Люк, изражението му все още беше строго, но омекваше с всеки изминал момент.

— Симптомите се появиха още докато беше млада — продължи Ейприл. — Много млада. Бях на четиринадесет години, когато нещата започнаха да стават сериозни. Или поне бях на четиринадесет, когато започнах да забелязвам. Мама беше на четиридесет и две.

— Какво се случи? — попита Люк. — Когато нещата започнаха да стават сериозни.

— Ами най-обикновени неща. Губеше ключовете си, забравяше да ме вземе от училище, объркваше се в магазина, не познаваше собствената си кола. Всякакви дреболии, на които известно време може и да не обърнеш внимание.

— До момента, в който си принуден да обърнеш — вметна Люк, гласът му беше станал тежък като камък.

— Точно така. Докато не се случи голямото нещо — Ейприл удари с юмрук в дланта си, — когато вече си принуден да се разровиш и да разбереш какво става в действителност.

— И какво се случи? — попита Люк и направи няколко крачки към нея. Краката му вече бяха стъпили на килима. — Кое беше голямото нещо?

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита Ейприл. — Защото историята е ужасно депресираща.

— Да. Искам да я чуя. Трябва да ми я разкажеш.

Ейприл кимна и едва за трети път в живота си разказа историята от зоопарка.