Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (34)

Chapitre XXXIV

— Порно от времето на бел епок — заяви Ейприл и остави дневниците на масата. — Това е нещо ново за мен.

— О, скъпа! — възкликна Люк, докато двамата допряха чаши, за да вдигнат тост за Париж. — Ако смяташ, че това е порно, дневниците не са единствената периодика, която би трябвало да споделя с теб.

— И ето тук започва сексуалното тътрузене — Ейприл отпи от чашата си, за да прикрие широката си усмивка. Шампанското погъделичка гърлото й, сухо и шумящо. — Не знаех, че Болдини е живял в студиото на Сарджънт. Би трябвало да го знам, а не го знаех. Дневниците, студиото на Сарджънт, всичко това е толкова неочаквано, като че ли е било предопределено точно аз да го прочета.

Сега, повече от всякога, бе изключително важно да организира търга. Истински търг. Само за Март. Уважаваше мнението на Оливие по този въпрос, но това не означаваше, че той е прав.

— Осъзнавам, че всичко това звучи много самонадеяно и налудничаво — продължи Ейприл, когато видя, че единственият отговор на Люк е присмехулно повдигнатата му вежда. — Но Сарджънт е, така да се каже, моят човек.

— Твоят човек?

— Моят съп… приятелите и семейството ми ме обвиняват, че съм леко вманиачена по този художник. И по-специално по Мадам X. Той е в Метрополитън.

— Мадам X? За някоя порнозвезда ли говорим?

— В музея Метрополитън? Какво ти става? — каза Ейприл през смях, въпреки благоприличния тон, който се опитваше да възприеме. — Преди това Мадам X е била Мадам Готро — поясни тя и потупа дневниците. — Преди да скрият името, за да предпазят невинната жена. Не съм ли ти го казвала? Казах ти го. Понякога имам чувството, че изобщо не ме слушаш.

Ейприл закачливо го плесна по ръката. Не искаше Люк да помисли, че е прекалено сериозна, да си я представя като някаква зла жена на средна възраст, която внимателно си записва и помни всички обиди и оскърбления.

— Аврил — каза той, гласът му бе сериозен и спокоен. — Помня всяка дума, която си ми казала. Всяка дума.

Този път лицето на Люк беше строго, нямаше и следа от обичайната самодоволна усмивка. А бузите на Ейприл пламнаха, когато той впи поглед в нея.

— Да говорим сериозно — каза тя и започна да си играе с приборите и всичко друго, което й попаднеше под ръка. — Виждала съм Мадам X стотици, може би дори хиляди пъти. Това е любимата ми картина в целия музей. Съпругът ми… — Ейприл усети, че неизвестно защо се изчерви при тази дума — Трой не може да разбере как е възможно да гледам една и съща картина седмица след седмица, месец след месец, година след година. Ходим в Метрополитън много често. Баба му е някаква важна клечка там. А и… това все пак е „Мет“. Трой винаги иска да видим най-новите колекции — Клее^[1], английски сребърни съдове, килими и ритуали, свързани с тибетския будизъм, всичко, което ти дойде наум. Но аз винаги започвам от нея, от Мадам X.

— О — възкликна Люк, — значи има нещо, което ти доставя по-голямо удоволствие от твоите бюра и маси.

— Без съмнение европейските мебели са любимото ми нещо, но когато бях в гимназията, Мадам X за малко да ме накара да променя мнението си. За съжаление, Джон Сингър Сарджънт е прекалено тясна тема. И господ ми е свидетел, не можех да се примиря, че работата ми ще изисква да прекарвам голяма част от времето, съзерцавайки Франсоа Буше. Или Жан-Оноре Фрагонар.

— Да, би било кошмарно. Тези типове наистина са зле.

— Ангели, купидони и херувими — изобщо не са ми по вкуса!

— Ти наистина си голяма романтичка. Но във всеки случай, като имам предвид твоята реклама, както и тази на мадам дьо Флориан, ще трябва да погледна картината в интернет, за да видя за какво става въпрос.

— Не мога да повярвам, че не я знаеш — Ейприл постави шумно чашата си на масата. — Как е възможно?

— Не всички можем да живеем, заобиколени само от мебели и картини — Люк допи шампанското си и направи знак на келнера да му донесе още една чаша. — Сега, искаш ли да чуеш новината? Или предпочиташ да многословничиш за друга дама от друга картина, но не и за милата ни мадам дьо Флориан?

— Не! Разбира се, че не! Тук съм заради Март. Казвай! — Ейприл леко потръпна. — Само да не е нещо лошо.

— Успокой се, Аврил! Новината е добра. Толкова си нервна. Подскачаш като катеричка. Със сигурност приличаш на малката катеричка Гьовинета Ературис от картината на Болдини.

— Между другото, знам тези два портрета, за които пише Март. Болдини ги продава направо на барон дьо Ротшилд, който от своя страна ги продава на частен колекционер преди двайсетина години, доста преди аз да вляза в този бизнес. Но в университета изучавахме всички големи търгове. Сделката е сключена от, да кажем, конкурентна аукционна къща. Очевидно вкусът на барон дьо Ротшилд може да бъде поставен под съмнение.

— Невероятно — отбеляза Люк и вдигна поглед нагоре. — Приумиците на аукционните къщи просто нямат край. Както и да е, тя би искала да се срещне с теб.

— Кой? Гьовинета Ературис? Сигурна съм, че отдавна е починала.

— Не. Не детето гризач. Анес Вание, наследничката на мадам Катрмер.

Ейприл замря. Наследничката. Най-сетне бе назовал името на жената, която наследяваше имота на Лизет Катрмер.

— Люк — промълви тя леко задъхана.

Името Анес Вание не говореше абсолютно нищо на Ейприл, нищо, свързано с произхода на вещите. Но въпреки това Ейприл реагира така, сякаш Люк й е подарил част от самия апартамент. Зяпна го така, както можеше да зяпа само човек, получил неочаквано екстравагантен подарък. По подобен начин бе погълнала и Трой, когато за първи път постави в ръката й изящно опакована кутийка.

В първия момент реши, че е много мило от негова страна да й подари бижу, макар съвсем да не бе необходимо, след като излизаха едва от два месеца, но после прецени, че сигурно не е необичайно за хората от кръга на Трой. Докато не отвори кутийката и не откри в нея чифт обици с перли и диаманти, продадени наскоро на търга „Вещите на една дама“ в Париж. Търгът бе проведен от „Сотбис“, така че Ейприл бе виждала каталога. Въпросната дама бе притежавала огромен брой лъскави бижута, инкрустирани с диаманти и рубини, но Трой се бе спрял точно на това, което и самата Ейприл би избрала за себе си. Обиците бяха семпли, дори простички, поне в сравнение с останалите бижута. И въпреки това нямаше никакво съмнение, че са много скъпи. Ейприл не искаше да знае на каква цена са били продадени, но беше ясно, че струват повече, отколкото тя печелеше за една, може би за две, че дори и за три години.

По онова време се бе почувствала неудобно, смяташе, че не ги заслужава, и вероятно щеше да накара Трой да ги върне, стига да имаше подобна възможност. Вместо това беше принудена непохватно да приеме обиците, като няколко пъти повтори, че би се радвала да му ги върне след време. Може би щеше да ги запази, за да могат дъщерите му да ги носят на сватбите си някой ден.

Но всичко това се бе случило много отдавна, днес Ейприл вече владееше умението да получава подаръци. Не трябва да съпоставяш собствената си стойност с цената, изписана на етикета, просто трябва да благодариш. Но макар това правило със сигурност да важеше за перлите и диамантите, подаръкът от Люк означаваше много повече и Ейприл отново имаше чувството, че не го заслужава. Единственото, което успя да направи, бе да измърмори „благодаря“ и да издърпа малката салфетка изпод чинията с френския бургер.

— Плачеш ли? — попита той, след като чу пискливото „благодаря“.

— Non, bien sûr que non! — възкликна Ейприл с тънко, плачливо гласче. — Това би било много глупаво. Просто съм малко изненадана. Мислех си, че мадам Вание… — името, Ейприл вече знаеше името. — Мислех си, че мадам Вание не се интересува от любопитни търговци.

— Предполагам, че е променила мнението си. А и ти не си обикновен търговец. Успях да се убедя в това.

— Коя е тя? — попита Ейприл и попи сълзите от ъгълчетата на очите си. — Тази Анес Вание? Дъщеря на Лизет ли е?

— Не, мадам Катрмер никога не е имала деца.

— Значи Анес й е сестра? — продължи да пита Ейприл. Чантата й започна да вибрира. Този път изобщо не си направи труда да погледне кой се обажда. Трой да се оправя, помисли си тя. Разбира се не в жаргонния смисъл, образът на Уилоу все още бе твърде пресен в съзнанието й. — Или пък братовчедка? Каква е?

— Не мога да разкрия каква е връзката им. Тя би искала сама да ти го каже. Не е ли по-добре да чуеш доказателствата за произхода от самия първоизточник? — попита Люк и й намигна.

— Да, разбира се. Когато се срещнем, ще я попитам за всички подробности.

— Нека бъдем наясно. Ако се срещнете — поправи й Люк. — Ако. Нищо не е сигурно.

— Какво значи нищо не е сигурно? Каза, че тя иска да се срещне с мен!

— Аврил…

— C’est merdique, Люк — възмути се тя и изпи остатъка от шампанското си. — Всъщност е изключително шибано! Не може да ми пробутваш игричките си. Тя или иска да ме види, или не иска. Не знам защо първо ми го казваш и в следващия момент го отричаш. Да или не, Тебо? Това е изборът. Всъщност е съвсем просто — черно и бяло.

— Нищо не е черно и бяло — отвърна Люк. — Да, тя наистина иска да се срещне с теб, но може да се окаже, че изборът не е неин. Макар да оценявам цветущото ти описание, наистина е изключително шибано. Мадам Вание е по-млада, отколкото беше Лизет Катрмер, когато почина, но въпреки това е твърде възрастна. За да бъдем по-точни, тя е на осемдесет години. В момента здравословното й състояние е твърде деликатно.

— Съжалявам да го чуя.

Люк сви рамене.

— Такъв е животът. Първо сме млади, после остаряваме, губим сили и накрая умираме.

— Ако сме късметлии — измърмори Ейприл.

— Снощи мадам Вание е постъпила в болница — каза Люк и отля половината си шампанско в чашата на Ейприл. — Когато се прибере вкъщи, ако се прибере вкъщи…

— Добре, това звучи малко грубо.

— Това е истината. Грубо, меко, това е истината. Нищо повече. Ако се прибере вкъщи, мадам Вание ще се радва да те види. Разбира се, след като възстанови силите си. Единствено тогава.

— Защо не ми го каза още в самото начало? Разбира се, че можем да почакаме, докато се почувства по-добре. Не бих си и помислила нещо друго. Нямам никакво намерение да ходя в болницата — заяви Ейприл и се пресегна към макароните. — Междувременно ще завърша проучването си върху дневниците. Двете с асистентката ми имаме план и с риск да прозвучи самонадеяно — той е направо гениален. Ще направим това, което във финансите се нарича сравнително проучване на цените, няма причина да не успеем да го приложим по отношение на вещите на Март, след като разполагаме с дневниците, те ще бъдат нашият източник на вътрешна информация.

— Дневниците — повтори Люк и се размърда на стола си.

Намръщи се сякаш изпитваше физическа болка. За първи път Ейприл го виждаше да се чувства неудобно. Изглежда за първи път не контролираше напълно ситуацията.

— Ами… дневниците… За съжаление, освен добрата новина има и една лоша. Ще се опитам да ти осигуря това, което искаш, но поне засега ще трябва…

— Не — извика Ейприл.

Не можеше да го направи. Не можеше да й даде един подарък, а да си вземе друг.

— Знам какво ще ми кажеш и отговорът е не.

Жената искаше да получи дневниците. Ейприл беше сигурна, че Анес Вание е прекрасна личност и чудесен събеседник, но не беше готова да се съгласи на подобна сделка.

— Je suis sincèrement désolé, Аврил.

— Не — повтори Ейприл. — Категорично не.

— Сладката ми Аврил, ma chérie. Мъчно ми е, че трябва да го направя. Както се досети, мадам Вание би искала да получи дневниците. Затова съм длъжен да ги взема от теб. Мога само да се надявам, че един ден ще ми простиш.