Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (72)

Chapitre LXXII

Париж, 10 февруари 1919 г.

Времето е студено и влажно. Днес не мога да си позволя да сложа въглища в огъня, за да затопля апартамента, пълен с мои неща. Ръката ми се схваща, докато драскам тези думи. Страхувам се, че пръстите ми могат да залепнат за писалката.

Градът е мъртъв. Дърветата, животните. Дори войната, която някога изглеждаше толкова обещаваща, свърши. Все още изпращат хиляди тела у дома, семействата се надяват за последен път да зърнат любимите си близки, макар че ще видят единствено трупове. Какво стана с онзи Париж, който някога обичах? Онзи, изпълнения с позлата и сатен? Толкова голяма част от Париж е мъртва, че и духът му си е отишъл завинаги.

Също както моето съкровище, моята дъщеря, моята Беатрис. Тя също е мъртва. Не знам дали е ирония на съдбата, необяснима хармония или пълна несправедливост — момичето, което по време на раждането си положи такива неимоверни усилия да се появи на този свят, го напусна по същия начин. Имаше кръв, толкова много кръв, и в крайна сметка не успяха да я спасят. Ако доктор Поци все още беше жив, може би тогава моята Беатрис, смисълът на моя живот, все още щеше да е тук. Вместо това нея я няма и сега аз съм тук с друго малко момиченце, Елизабета. Лизет, така искаше да я нарече Беа, защото беше сигурна, толкова сигурна, че бебето ще е момиченце.

Аз отгледах детето си. Не съм готова отново да съм майка. Не разполагам със средства, нито с начин да ги получа. Външният ми вид се сгромолясва така, както и светът навън. Ще се наложи или да сваля критериите си, или да започна да разпродавам красивите вещи, подарени ми от Клемансо, от Le Comte и от Джовани Болдини.

Болдини. Едва изписвам това име. Това е мъжът, когото обичах през по-голямата част от живота си, мъжът, който отново навлезе в приказния свят, създаден от нас с Беатрис. Мъжът, който веднъж спаси живота ми, само за да го разруши отново. Когато Джовани се върна при нас, си помислих, че го прави и заради двете ни. Уви, Джовани не идваше заради мен, липсваше му Беа, и то по възможно най-неприемливия начин. Тя забременя от Болдини. Той я уби.

Той казва, че не съм разбрала правилно. Маргьорит твърди, че си измислям. Но какво има тук, което може да не съм разбрала правилно? Какво може да съм си измислила? Каквото и да каже, нищо не може да оправи нещата. Опита се да се реваншира, като ми даде портрета, който ми бе нарисувал преди толкова много години (преди десетилетия!). Това беше последният му подарък на раздяла, който аз веднага се опитах да продам на френското правителство. Не поискаха да ми дадат нищо за него. Ето до каква степен този човек е изгубил влиянието си.

Накратко казано, този нещастник ме остави с три неща — безполезен портрет, мъртва дъщеря и бебе, което не искам и за което не мога да се грижа. Затова трябва да направя онова, което преди не успях. Утре го изпращам в дома за идиоти. Може да е сурова присъда за толкова малко бебе, но не мога да го задържа при себе си. Чувствата ми към него са по-мрачни и по-тежки от безразличие. Вината не е негова, но също като Болдини, то уби моята Беа.

Директорът на дома, ако все още е там, беше мил човек. Там обучават питомците си на различни занаяти, помагат им да станат пълноценни членове на обществото. А това е повече, отколкото аз мога да й дам. В крайна сметка, ако бях оставила Беа в дома, тя все още щеше да е жива.

Докато събирам малкото й вещи за пътуването, сълзите напират в очите ми. Не, казвам им, стойте надалеч. Сега не е време за съжаления. Маргьорит е тръгнала към мен. Ще ме придружи по време на пътуването. С нейна помощ ще събера достатъчно смелост да оставя детето. Този път няма да поглеждам назад.