Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (21)

Chapitre XXI

Париж, 22 септември 1891 г.

Установих, че индивидите от мъжки род са добър източник на неща, на ценни неща.

Малко флиртуване и мъжете изпадат във възторг, надпреварват се да ти правят комплименти и да те обсипват с подаръци. Vous êtes plus belle que les éloiles! По-красива от звездите? Едва ли е точно така, но ще приема свещниците и лакираните кутии. Merci, Жорж Юго.

До този момент успях да се сдобия с четири рокли, две огърлици, една картина и безброй франкове, пъхнати в джобовете и ръкавите ми. В стаята ми вече няма място, затова оставих три свещника на съхранение при Еме. Тя най-вероятно ще ги продаде и след това ще заяви, че са били откраднати. А това ще ми послужи за извинение да се сдобия с нещо ново!

Трябваше ли да жертвам някои неща, за да си осигуря подобна плячка? Да, трябваше, но не и онова, въпреки многобройните опити на тези така наречени джентълмени. Това, което Еме, Луиз и другите момичета не разбират, е, че онова дори не е необходимо. Защо да си вдигаш полите пред всеки мъж с няколко франка, когато можеш да му предложиш сладко романтично преживяване? Отърквам се в него по специален начин, протестирам слабо, когато ръката му се плъзне по деколтето на роклята ми. Това са просто гърди, но те могат да предизвикат такова вълнение, такава щедрост!

Понякога пускам ръка по предната част на панталоните му. Sœur Marie ще се строполи на пода на манастира, ако чуе подобно нещо. C’est pas si mal. Не е чак толкова лошо. В действителност това докосване прилича повече на научен експеримент, отколкото на нещо друго. Всъщност първия път, когато докоснах мъж, се забавлявах повече, отколкото когато за първи път влязох във „Фоли“. А обектът беше почти толкова цветен.

Излишно е да споменавам, че Sœur Marie не ме бе подготвила за агресивността, с която долната част на мъжкото тяло се пробужда само след няколко докосвания. Господи, трябва да спра да се смея! Но това същество наистина е абсурдно! Сякаш е изплувало от дъното на океана. Едва държа писалката, толкова силно се смея. Разбира се, самата писалка ми напомня за дебелината на някои не особено големи късметлии. Mon Dieu!

Благодаря на бог, че съм жена.

Сега, след като се поуспокоих, трябва да кажа следното. Мило дневниче, в случай че мислиш, че съм някое светско момиче като нашата мила Еме, трябва веднага да те уверя, че грешиш. Разликата между нея и мен, освен очевидното — le grand acte, е, че аз продавам романтика. Моите флиртове траят повече от една нощ! Има ли нещо лошо в това да си влюбен? Или поне да се преструваш, че си влюбен? Всъщност размерът на богатството на един мъж (или на достойнството му!) няма абсолютно никакво значение, той е като всеки друг мъж, като всяко друго човешко същество. Всички ние, всеки един от нас иска само да бъде обичан.

Снощи един нов господин се приближи до бара, на който работя. Като че ли знаеше, че съвсем отскоро отново съм необвързана, последният ми любовник беше заминал извън страната поради политически ангажименти в чужбина (съпругата му представляваше политиката, а бременността й — ангажиментът). Новият господин изглеждаше доста странно, беше нисък, а сиво-кафявите му къдри се виеха около върховете на ушите му. Беше пълничък, но с пълнота, която предполага любов към добрата храна, а не пиянство и мързел. С други думи, беше щастлив дебелак. И за разлика от повечето парижани нямаше брада. Гладката му кожа беше направо смущаваща.

— Какво да ви предложа тази вечер? — попитах аз.

Той си поръча уиски и изрази на глас почуда защо съм зад бара, а не на сцената. Вдигнах една празна чаша, погледнах към него и му простих (с усмивка и намигане) липсата на всякаква оригиналност. Чувах този коментар вече за трети път през този ден, а денят дори не бе от натоварените.

Мъжът се изчерви, което ме накара да се усмихна. За него това не бе заучена фраза, а единственото, което е могъл да измисли. Изглежда, за първи път влизаше във „Фоли Бержер“. Веднага го харесах.

— Честно да ви кажа — започнах аз, наведох се напред и гърдите ми драматично се полюшнаха, мястото зад бара е най-доброто.

Това, разбира се, беше лъжа. Лъжа, която казвай и на клиентите, и на себе си. Всяка от нас искаше свое собствено шоу.

— Много по-безопасно е — продължих аз. — Освен това мога да разговарям с всички красиви клиенти като вас. Предпочитам приятния разговор пред това да ме гледат часове наред.

— Аха — каза той и продължи да се изчервява, — разбирам.

— Как се казвате? — попитах, докато бършех чашата.

— Буре. Пиер Буре.

— Какво ви води във „Фоли Бержер“, мосю Буре? — поинтересувах се и започнах да му наливам. — Парижанин ли сте? Или само минавате оттук?

— Роден съм в Париж, но от години не съм идвал тук. Живея в Южна Америка.

Вдигнах учудено вежди. Напоследък много хора се хвалеха, че живеят в Южна Америка, но това почти никога не се оказваше вярно.

— В Южна Америка казвате. В коя част?

— Аржентина — отговори той без всякакво колебание.

— Къде в Аржентина?

— В най-южната й точка. Близо до Санта Крус. Познавате ли тази страна, мадмоазел…

— Дьо Флориан. Март дьо Флориан.

— Значи сте били в Южна Америка, мадмоазел дьо Флориан? Наистина имате малко латиноамерикански вид — тъмна коса, тъмни очи, матова кожа.

Макар че по-късно мосю Буре щеше да признае, че е искал да ми направи комплимент, думите му ме накараха да вирна нос. И без това се смущавах от моята така наречена маслинова кожа. Пиер смяташе, че приличам на латиноамериканка, но според Жерар и Емили цветът на кожата ми бе по-скоро като на циганка. Емили непрекъснато се опитваше да ми пробута своята помада за избелване, тъй като алабастровата кожа беше de rigueur и не една танцьорка завиждаше на светлия нюанс на кожата й. Аз също можех да имам нейната порцеланова кожа, стига три пъти на ден да нанасям върху лицето си дебел пласт помада. Така и правех. Пареше, но не много силно.

— Не, аз съм от Париж — отвърнах, като се постарах да не прозвучи грубо. — Кракът ми никога не е стъпвал в Южна Америка, но тя е доста популярно място. Познавам много мъже, които твърдят, че работят там.

Оставих шумно чашата на бара.

— Е, човек трябва някак да печели — каза Буре без всякакво лукавство.

— А вие как печелите? — попитах аз. — От кафе ли?

Винаги казваха, че отглеждат кафе.

Пиер поклати глава и отпи дълга глътка през зъби.

— Прилепово гуано — заяви той.

Лайна от прилепи! Вероятно не бях чула правилно. Помолих го да повтори, като едва не се задавих с думите:

— Pardon?

— Да, правилно чухте — отвърна той. — Това е доста доходен бизнес.

Тогава разбрах, че мосю Буре казва истината. Този човек не беше някакъв измислен кафеен крал, а славен производител на прилепови лайна.

И така позволих на Пиер да остане на главния стол — любимото ми място, през цялата нощ. От нас се очаква да подканяме мъжете да се движат и бързо да сменят местата си. Колкото повече хора седнеха на тези столове, толкова повече пари щеше да има за всеки от нас. Но на мен ми беше приятно той да е до мен, макар че не пиеше много и разговаряше още по-малко.

В края на вечерта вече сериозно обмислях дали той да не е следващата ми романтична връзка. Имаше нещо мило и очарователно в Пиер. Виждате ли? Вече започнах да го наричам на малко име! Помислих си дали да не му позволя да ме придружи до дома, но реших засега да остана благоразумна. Все пак това нямаше да е последният път, в който виждам мосю Буре!

Докато със съжаление вървях сама към хотела, усетих, че е започнало да захладнява. Трудно ми бе да си представя, че съм в Париж достатъчно дълго, че времето да се промени от студено в топло и после отново студено. Все още живеех в същия хотел, както и преди една година, но бях извървяла много път. Парите все така се топяха, но сега получавах много повече, отколкото харчех. Пари, които изкарвах сама, а не бях откраднала от някой западнал манастир.

И така взех решение. Беше време да заживея на по-добро място. Момичетата щяха да ми липсват, особено милата Еме, но не можех да остана там още една зима. Вярно е, че имах повече дрехи, които да натрупам върху себе си, докато спя, но имах амбицията за нещо повече от „просто да оцелея“. Бях родена за повече от това.

Сега всички в Париж завиждаха на Жан Юго, но това нямаше да продължи дълго. Един ден щеше й да се наложи да признае мен и положението ми. Вятърът на промяната вече започва да духа. И когато истински се разфучи, Жан ще ме моли да й обърна внимание, да я приема в дома си. Накрая ще разбере какво означава да се чувстваш отблъснат, самотен и изоставен. Мадам Доде вече няма да е любимката на града, защото Париж ще започне да завижда на мен.