Мишел Гейбъл
Парижкият апартамент (18)

Chapitre XVIII

Париж, 18 юни 1891 г.

„Фоли Бержер“ е истинско зрелище! Мина цял месец, откакто започнах работа тук, а все още не мога да свикна със спектакъла. Всички човешки сетива са подложени на изпитание. Навсякъде има светлини, огледала и луксозни материи, да не говорим за луксозните жени! Най-подходящата дума е изобилие. Всичко прелива от изобилие. Дори фонтаните в градината. Не можеш да минеш покрай тях, без краят на роклята ти да подгизне от водата.

Всяка вечер ни залива една и съща вълна от хора — както мъже, така и жени. Гостите нахлуват през входната врата и сядат, където си пожелаят. Някои се разхождат из галериите, докато хора и животни играят на сцената. Вече писах за слона. Жерар все още не може да го накара да се покланя, когато той пожелае, и дори още по-лошо — животното започна често да се настанява сред редовните клиенти.

Имаме и други животни. Доста по-сговорчиви. Има маймуни, коне, дори един тигър. Не е толкова опасен, колкото би могъл да си помисли човек. Въпреки че Жерар не си признава, аз съм сигурна, че дрогира котката. Вместо да реве свирепо, нещастното създание се спъва по сцената и девет от десет пъти пада в оркестъра.

Освен шоуто с животните всяка вечер посетителите могат да наблюдават балет, оперета или акробати, които изпълняват специални номера. Не един човек се е подпалвал. А снощи… о, снощи! Сцената просто не подлежи на описание.

Представете си следното: над публиката виси стъклен полилей. Масивен, с три отделни нива и по-голям от повечето карети. Сега си представете, че седите под този великолепен полилей, а светлината му танцува по ръкавиците и по полата ви. Той е нещо като запазена марка на „Фоли Бержер“, всеки е чувал за известния полилей. Посетителите очакват следната гледка — блестящите светлини, танцуващите отблясъци, безбройните полирани кристали. Той е толкова магичен, толкова съвършен, че в зависимост от танцьора може да се окаже най-добрата част от шоуто.

Представете си, че тази вечер сте една от гостенките ни. Сядате на мястото си и забелязвате, че в полата ви има нещо необичайно. Изглежда някак не толкова блестяща. Шарките й не танцуват. И в този миг осъзнавате — полилеят! Mon Dieu! Забравили са да го запалят! Вдигате поглед нагоре. И направо онемявате! Защото вместо редици от стъкло и светлина виждате редици от жени… голи жени! Полилей от плът и зърна на гърди!

Изпълнителките останаха така в продължение на три часа, усмивките не слязоха от лицата им, а тъмните зърна на гърдите им през цялото време стърчаха. Някои от най-известните танцьорки на канкан бяха там горе. Почувствах се щастлива, че съм барманка. Гледката ми хареса, но самата аз не притежавам смелост за подобно нещо. Нито пък липса на благоприличие!

Освен голите жени, които висят във въздуха, на новото работно място срещам много интересни хора… със сигурност по-интересни, отколкото ако бях висяла гола от осветително тяло. Сред тях, разбира се, са различни членове на семейство Юго. Слава богу, когато разговаря с мен, Жорж не дава никакви признаци, че сме се виждали. Освен това се срещам с художници, поети и писатели, дори и с някои псевдописатели като този клюкар Марсел Пруст. Има самочувствието на майстор на перото, макар че единственото, което пише, е клюкарска колонка. Какъв досадник!

Един мъж на име Робер дьо Монтескьо ми обръща голямо внимание. Говори се, че е някакъв поет, макар никога да не съм чувала за него. Затова пък се облича доста поетично, любимите му дрехи са костюм с цвят на шамфъстък и бяла кадифена жилетка. Често носи цветя вместо вратовръзка и винаги се фука с един пръстен с големината на яйце, за който твърди, че е пълен с човешки сълзи. Той е твърде голям почитател на момчетата, но веднъж се опита да впечатли Емили с една подлога. Вярно, принадлежала е на Наполеон от времето на Ватерло, но въпреки това си остава подлога. Монтескьо е опасно красив и все пак не знам какво точно да мисля за него.

Въпреки честите забавления работата ми може да е и ужасно отегчителна понякога. Твърде плебейска е и в края на деня ръцете ме болят, а краката ми са подути. Но като цяло е забавно. Обичам да наблюдавам как роклите влизат, как излизат и как се смъкват. А те наистина се смъкват!

Макар че тогава бях прекалено устата, преценката от първия ми ден не бе напълно лишена от основание. И въпреки че момичетата от „Фоли Бержер“ не са болнавите създания, които всяка вечер се влачат по „Пелетие“ (Бог да те благослови Еме, Je t’adore!), и те не са девици. Има специални стаи. Има специални жени. Има специални мъже, които влизат в стаите с тези жени и излизат с доволен вид.

Веднъж попитах Емили за това. Тя се поколеба и после се направи, че не ме е чула. След като не спрях да я тормозя с въпроси (Роклите — те не могат да си позволят такива рокли от заплатите си! Ами бижутата? Рубините, перлите и диамантите!), тя най-накрая ми призна, че това не са проститутки, а demimondaines. Les demimondaines. Не съм много сигурна какво означава това, но възнамерявам да разбера. Звучи много красиво, нали? Demimondaine. Почти царствено.