Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Paris Apartment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2021)

Издание:

Автор: Мишел Гейбъл

Заглавие: Парижкият апартамент

Преводач: Милена Радева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска (не е указано)

Печатница: ФолиАрт ООД

Излязла от печат: 14.07.2014

Редактор: Виктория Иванова

Художник: Радослав Донев

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-166-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2702

История

  1. — Добавяне

Chapitre XXXVII

Ейприл се препъваше по булевард „Клиши“ Уморената й походка бе още по-затруднена от това, че бе забила нос в писанията на Март. При нормални обстоятелства не би си позволила да събира доказателства за произхода (изглежда все още се придържаше към тази версия) извън офиса или при други по-подходящи условия. Но сега беше в Париж. Човек стъпваше върху история и доказателствата за автентичност бяха навсякъде. Освен това беше лекичко пийнала.

Цяло чудо беше, че чу звъна на телефона, при положение че онази част от съзнанието й, която не бе полузаспала, бе напълно погълната от дневника на Март. Още по-голямо чудо бе, че изобщо не бе помислила, че може да се обажда точно той!

— Трой? — учуди се Ейприл и се загледа глупаво в екрана на телефона.

Беше забравила, че е много възможно Трой да й звънне, че трябваше да го направи още преди часове. Ела в Париж. Предложение, на което не бе отговорил. Ейприл усети как гневът и болката отново се надигат в нея.

— Трой Едуард Воут Трети! — викна тя в телефона. — Просто не мога да повярвам! Много се радвам да те чуя!

— Ало, опитвам се да се свържа с Ейприл Воут.

Ейприл не можеше да прецени дали говори сериозно, или се опитва да се пошегува, въпреки че Трой не бе особено известен с чувството си за хумор и шегите си. Бърди веднъж каза, че не може да си представи какъв е бил като студент, а според свекървата на Ейприл още с настъпването на пубертета той изведнъж се е превърнал в четиридесет и тригодишен мъж.

— Толкова си забавен! — изчурулика Ейприл. — Съпругът ми е голям хуморист. Съпруг си ми, нали? Не съм много сигурна.

Ейприл зави зад ъгъла и заобиколи три двойки, които изглеждаха така, сякаш никога през живота си не са се карали. Може би не им се е налагало. Може би и те са следвали правилото на часа от четири до пет, давайки си взаимно свободата да флиртуват с други, но само в определеното време. Добрата страна на този тип съгласувано прегрешение е, че всеки от двойката има равни права.

— Ейприл, ти ли си? — в гласа на съпруга й прозвуча искрена загриженост, без никакво желание да я подразни, което за миг обърка Ейприл, но после тя се сети, че разговаря с Трой, а не с Люк.

— Какво? Да не очакваш да ти се обажда някоя от другите съпруууги? — попита тя нарочно удължавайки гласните в опит да имитира британски акцент. Очевидно й липсваха още поне няколко чаши шампанско, за да постигне истинско майсторство.

— Какво става с теб? — попита Трой. — Звънях ти седем пъти през последните пет часа. Звучиш ядосано, но ти си тази, която не отговаря на обажданията ми.

— Ами… бях заета, нали разбираш? — отвърна Ейприл.

Блъсна се в уличната лампа пред себе си, заобиколи я и се блъсна в следващата. Някъде зад нея група мъже се изхилиха.

— С какво беше заета?

— О, съжалявам, работата ми не е ли достатъчно важна за le grand m’sieu?

— Моля те, говори на английски — каза Трой.

— Е, хвана ме. Бях в моргата. Гледах труповете. На някои хора това им действа успокояващо.

— Трупове? Да не би да ме заплашваш?

— Това е популярно хоби в Париж. Нали разбиращ напоследък имаше поредица от зловещи смъртни случаи — заяви Ейприл, директно цитирайки думите на Март. — Разглеждането на трупове е по-популярно от всякога!

— Пияна ли си?

Non! — възрази Ейприл и в този момент осъзна, че е подминала апартамента си и се върна обратно.

— Да ти се обадя ли по-късно? Може би трябва да се наспиш, за да ти мине, защото в момента говориш пълни безсмислици.

Mais que tu es bête! — Ейприл пристъпи към входната врата на сградата точно в момента, в който група млади момичета излизаше оттам. — Наистина си глупавичък! Това момиче не смята да спи! Кажи ми ти какво прави през този прекрасен ден. Потруди ли се здраво? Надявам се, че не си правил бели?

— Не. Отговорът ми важи и за двата въпроса. Прекарах целия ден на едно депо за отпадъци — каза той и се засмя. — Това, формално погледнато, е работа, макар и на сметище…

— Не мога да разбера защо това ти се вижда толкова забавно. — Ейприл не успяваше да вкара ключа си в ключалката. Това изобщо нейният апартамент ли беше? Погледна номера, след това опита за пети или шести път. — Нищо не може да се сравнява с посещение на място, напълно съответстващо на посетителите. Ха! Банкери, юристи… и Уилоу. Всички на сметището. Идеално. Дори повече от идеално. Сигурно си го измисляш.

— Не разбирам защо предполагаш, че мога да си измисля нещо, свързано със сметище, но тъй като изглежда темата те интересува, ще ти кажа, че компанията, която купихме, офсетва[1] въглеродните си емисии именно чрез рекултивиране на отпадъци, затова трябваше да проверим на място.

— Сигурна съм, че е така — заяви Ейприл, напъха ключа в ключалката и го завъртя толкова силно, че се уплаши да не го счупи. — Между другото, чух за страхотното парти в „Бийчъм“. Преди предполагаемото посещение на депото за отпадъци ли беше или след него? Не знам как успяваш да вместиш всичко в програмата си. Ти си истинско чудо, Трой Воут.

— Всъщност беше преди партито. Кой ти каза за него?

— Един от източниците ми.

— Чакай да се сетя. Бърди. Прав ли съм?

— Винаги си бил настроен против нея.

Ейприл блъсна вратата с все сила и в следващия момент се стовари на пода в апартамента.

— Какво стана? Да не би да падна?

— Не. Изпуснах една антика. От двайсети век — стана и изтупа полата си. — Напълно ми е ясно. Не харесваш Бърди, защото знае всичко за теб. Разбрала ти е номерът.

— Нищо не е разбрала. И не е вярно, че не харесвам Бърди. Не я и харесвам. В интерес на истината нямам абсолютно никакви чувства или мнение за Бърди. Макар да ми е малко обидно, че вярваш на думите на асистентката си повече, отколкото на моите.

— Ами да.

— И какво ти каза? По-конкретно.

— Че е имало парти, което е продължило цяла нощ. И ти си бил там.

— Едно на нула за нея — заяви Трой. — Да, наистина имаше парти и аз бях там. Това е факт. И сега имам един костюм „Бриони“, който не може да бъде спасен от ужасната миризма.

— Толкова по-зле за теб! И така. Любопитна съм дали Уилоу беше на партито.

— Много странно. Каза ми да престана да споменавам името и, а ти правиш точно това…

— Отговори на въпроса, Воут!

— Да. Беше там. А също и на вечерята преди това. Освен това пътувахме с един и същи полет. Трябва ли да ти съобщя цялата програма?

— Защо? — попита Ейприл. — Защо беше там? Винаги си казвал, че нейната задача е да направи обстойна проверка, но това става преди подписването на документите.

— Окончателното приключване на една сделка е един процент работа и деветдесет и девет процента празнуване — обясни Трой. — Знаеш го. Всички, които имат съществен принос за сделка, както и основните акционери бяха там. Това е начинът да се каже „браво“ на всички замесени. Юристи. Банкери. Всички. Защо имам чувството, че ме подлагаш на кръстосан разпит, след като не съм направил нищо?

— Значи може да се каже, че цялото пътуване до Лондон е било основно заради вечерята?

— Да, в много голяма степен.

— И заради партито.

— Точно така.

— И след това през целия ден сте били на депото за отпадъци? — продължи да пита Ейприл. — Наистина ли през целия ден?

— Да, много от нас отидоха. Уилоу беше една от тях…

— Моля те, престани да споменаваш това отвратително име.

— Колежката ми — каза той и въздъхна дълбоко.

— Не знам дали това ми звучи по-добре.

— Така ли? И колегите ли са проблем? И ти имаш колеги — Марк, Оливие…

— Люк. Не можеш да пропуснеш точно Люк. Mon Dieu!

— Кой, по дяволите, е Люк?

— Ето какъв ми е проблемът — започна Ейприл и изведнъж омекна. — Щом трябва, ще ти го обясня съвсем просто. Цялата нощ си бил на парти. Цял ден си бил на депо за отпадъци, но не можа да отделиш шест часа, за да дойдеш да ме видиш в Париж. Не можа да отделиш и шест минути, за да ми обясниш защо не можеш да дойдеш. Дори някакви си шест секунди, за да отговориш на съобщението ми и да кажеш, че няма да успееш.

— Извинявай, но май има нужда от лекар, за да провери слуха ти. Казах ти, че всичко това е част от приключването на сделката. Длъжен съм да присъствам.

— Извинявай, но аз твоя съпруга ли съм?

— Бих могъл да ти задам същия въпрос, Ейприл — отвърна той. — Защо не отдели шест часа от своя цял месец в Париж, за да дойдеш при мен в Лондон?

— Имам работа — каза тя.

— Точно така.

Ейприл се запрепъва към леглото. Беше стигнала до задънена улица и не знаеше как да се измъкне. Това бе добър аргумент в полза на Трой. Но преди това имаше толкова много аргументи в нейна полза. И толкова много в полза и на двама им. Освен ако не участваш в Уимбълдън, отбелязването на точки беше изключително мъчителен начин да запазиш брака си или да излезеш от него.

— Бягаш — каза той. — Правиш го всеки път, когато приключиш с нещо и не искаш да се занимаваш с него. Избяга в Ню Йорк, за да се махнеш от проблемите вкъщи. След това избяга и Париж, когато в Ню Йорк стана трудно. И после — когато в Париж не се получи — отново се върна в Ню Йорк.

— Загубих работата си. Музеят затвори — заяви тя и спря малко преди да стигне до леглото. — Щях да остана, ако можех. Повярвай ми. Но имиграционните власти не са особено щастливи, когато злоупотребиш с гостоприемството им. Много странно от тяхна страна.

— Не мога да продължа по този начин, Ейприл. Трябва да решиш какво искаш. Дали можеш да ми простиш. Или не можеш. Предполагам, че не можеш. Не си от хората, склонни да прощават.

— Какво означава това?

— Например баща ти.

— Простих на баща ми. Никога не е искал да ме нарани съзнателно.

— Така е — съгласи се Трой и се изсмя горчиво. — За разлика от мен. Това, което ме убива в отношението към баща ти…

— Сега за това ли ще говорим? За проблемите с татко?

— Не можеш да преодолееше неадекватния според теб начин, по който той се справя с болестта на майка ти, и едновременно с това искаш аз да отговарям на невероятно високите критерии, които той е поставил. Толкова е отдаден този човек. Никой не може да се сравнява с подобна проява на вярност.

— Не бих искала подобно нещо! За теб Челси и Клои винаги трябва да са на първо място — каза Ейприл и наистина го мислеше. — Те. Не аз. Това никога не е било поставяно под въпрос, защо мислиш…

— Това нещо — прекъсна я Трой с типичния си устрем. — Виждам го в очите ти всеки път, когато ме погледнеш. Усещам го дори в гласа ти. Никога няма да бъда идеален или винаги да се държа идеално, защото не съм идеален. Съжалявам, че не съм такъв, но поне никога не съм твърдял обратното. Трябва да го разбереш.

— Никога не съм искала от теб да бъдеш идеален — каза Ейприл. — Просто да се държиш както трябва.

В известна степен беше прав. Ейприл не му беше простила. Искаше да му прости, отчаяно го искаше. Обичаше Трой, момичетата и хубавия им живот в Ню Йорк. По време на цялата тази история той беше честен, прям и откровен по начин, типичен за Трой Едуард Воут III. Изневерих ти, не съм идеален, да продължим напред. Да, наистина бе необходима смелост за това, но Ейприл искаше нещо повече от „ако искаш го приеми, ако искаш недей“. Очакваше романтични жестове и щедри обещания, дори и да не е сто процента сигурен, че ще успее да ги изпълни докрай.

— Мога ли да те попитам нещо? — каза Ейприл.

Ейприл пренебрегваше този въпрос от десетина години, а през последните деветдесет дни направо го потъпкваше. Сега с подкрепата на нощта, на Март, на шампанското, да, дори с подкрепата на Люк, бе готова да изрече думите така, че целият свят да ги чуе.

— Разбира се — отговори веднага Трой. — Питай каквото искаш.

— Изневерявал ли си на Сузана?

Настъпи дълга пауза. След нея втора. И още изтекли секунди.

— Чакам — напомни му тя.

— Много странно, че ми задаваш този въпрос — отвърна Трой бавно и равно. — Това е от нещата, които обикновено се изясняват в началото на някоя връзка.

— Да, като предварителна проверка. Ясно. Мой пропуск. Отговори на въпроса!

— Причината за края на брака ни е същата, която ти казах още първия път, когато обсъждахме този въпрос. Сузана имаше връзка с най-добрия ми приятел и никой от тях не възнамеряваше да я прекрати. Освен това, както знаеш, тя не е от хората, с които се съжителства особено лесно.

— Не те попитах каква е причината за края на брака ви. Вече я знам. Попитах те дали някога си й изневерявал.

— Да — отговори накрая той. — Изневерих й.

Ейприл изхлипа и се отпусна на пода. Остана така известно време, не можеше да говори, безмълвните й стонове отекваха във вековния парижки паркет. Реакцията й бе прекалено силна за нечий чужд проблем, но признанието на Трой беше почти като ново предателство към нея самата, а не към Сузана.

— Подиграваш ли се с мен? — сопна се Трой. — Разстроена си заради Сузана? Нека ти напомня, че тя също ми изневеряваше.

— Тогава ти знаеше ли за изневярата й? — попита Ейприл.

Не че това би могло да бъде някакво извинение. Като цяло сексът за отмъщение не се препоръчваше, независимо от обстоятелствата. Но е по-добре всички да са се държали лошо, а не само мъжът, в когото се опитваш да вярваш.

— Подозирах, но не бях сигурен. Бяхме в труден период. Не трябваше да го правя, но ти ме попита, а аз не искам да те лъжа. Това няма нищо общо с нас. Обстоятелствата бяха съвсем различни. Преди всичко целият ни брак беше съвсем различен. Знаех, че няма да се получи нищо още в мига, в който тя тръгна по пътеката в църквата. Бях незрял и глупав и правех всичко, за да проваля връзката ни.

— Може би наистина е било различно, но не предизвикваш особено доверие, като се има предвид, че се случи отново, при това в брак, за който се предполагаше, че е добър. Всичко е въпрос на думи. Няма особено голямо значение дали ще ограбиш взаимоспомагателна каса, или ще обереш търговска банка, и в двата случая си крадец и ще отидеш в затвора.

— Е. това вече е ново за мен! Не знаех, че мога да попадна в затвора за изневяра. — Трой се изсмя сухо и след това въздъхна дълбоко и уморено. — Това, което направих, беше ужасно, но и ти не си справедлива. Имаш избор. Или можеш да приемеш случилото се и да продължиш, или не можеш. Кое от двете избираш? Решението е твое.

Ейприл затвори очи и се надигна от пода, като се подпираше на рамката на леглото. В този момент осъзна, че Трой няма да й даде това, което очаква. Не можеше да й предложи думите, жестовете или големите обещания, които да оправят всичко и да изкупят миналите му прегрешения. Всъщност обещанията като че ли влошаваха нещата още повече.

Не, Ейприл трябваше сама да намери опрощението, под каквато и да е форма, вътре в себе си. И Трой беше прав. Може би тя просто не бе склонна да прощава.

— Ейприл — каза Трой с дрезгав глас, — там ли си?

— Не знам Трой. Наистина не знам. Трябва да тръгвам.

Трябваше да тръгва.

Захвърли телефона и той падна върху матрака малко преди тя самата да се стовари на леглото. Зарови лице в завивките и заклати крака над плетената синьо-бяла покривка. Остави дясната си обувка да падне на пода. Лявата също започна да се изхлузва, но спря и увисна във въздуха за няколко минути, преди да тупне долу.

Докато се предаваше на съня, Ейприл продължаваше да чува шума от удара на кожената обувка в дървото. Сякаш отекваше из целия апартамент, из цял Париж. Звукът отбелязваше мига, в който окончателно се отказваш. Всяко момиче знае, че когато и втората обувка падне от крака му, денят е приключил, свършил, отминал завинаги. В някакъв момент това неизбежно се случваше. Всяко нещо има своя край. И ако не си забелязал, че този момент наближава, значи просто не си гледал внимателно.

Бележки

[1] „Въглероден офсет“ е термин, с който се означава опитът да се компенсира вредното въздействие, причинено на околната среда, чрез алтернативни методи като засаждане на дървета, включване в екопроекти и т.н. — Б.р.