Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (97)

95

— Откъде разбира Гласът къде съм и какво виждам пред себе си? — прошепнах на Зъба.

Бяхме насядали по дебелите удобни клони на един огромен дъб в Сентръл парк. Бяхме на близо дванайсет метра височина и ако говорехме тихо, никой нямаше да ни чуе.

Освен ако на дървото нямаше микрофони.

Честно казано, вече не бих се учудила на нищо.

— Вътре в теб е — каза Зъба и се облегна на ствола на дървото. — И винаги е с теб. Ако е включен към някое от сетивата ти, знае къде си и какво правиш.

О, не — помислих си посърнало. Не се бях сетила за това. Значи никога не бях сама, така ли?

— Дори и в тоалетната? — Газопровода се ококори учудено и се ухили.

Ръч успя да сдържи своята усмивка, а аз изгледах Гази ядно с присвити очи. Ейнджъл оправяше роклята на Селесте и приглаждаше козината й.

Извадих банковата карта и я разгледах. Все още носех онази, която откраднахме от гадняра в Калифорния. Сравних ги. Приличаха си — новата изглеждаше съвсем редовна. Мушнах старата в един процеп в кората на дъба — така или иначе, вече не можехме да я използваме.

— Само трябва да разгадаем паролата — изсумтях и завъртях картата в ръце.

Страхотно. Щяхме да се справим за не повече от хиляда години.

Бях смачкана от умора. Освен това имах брутална цицина от удара в плочките. Все едно си нямах достатъчно проблеми с главата напоследък.

Безмълвно вдигнах левия си юмрук. Зъба сложи своя отгоре, после Иги и Ръч го последваха. Гази се пресегна и успя да стигне. Ейнджъл се наведе и сложи юмручето си върху това на Гази, а после и лапата на Селесте върху него. Чух, че Гази изпусна въздуха си. Отнякъде. Потупахме ръце, след което се настанихме удобно по дебелите клони. Ейнджъл беше точно над мен — стъпалото й беше увиснало и докосваше коляното ми. Нагласи Селесте стабилно до ствола. Стана ми мило.

Вечерният въздух ме унесе. Последната ми мисъл беше, че съм благодарна, че ще прекараме заедно поне още една нощ в безопасност.