Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (52)

50

Щом Газопровода и Ръч ме видяха, по лицата им се разляха широки глуповати усмивки.

Разбира се, Иги въобще не можеше да ме види, а Зъба не беше много по усмивките. Той улови погледа ми и кимна с глава към една от скалите. Не го бях виждала само два дни, но сякаш летеше с някаква нова сила и грация. Размахът на крилете му беше четири метра и двайсет сантиметра, тъмните им пера проблясваха на слънцето. Когато се приближих, Ръч изцвърча радостно и отърка крило в моето.

— Макс! Макс! Не мога да повярвам! Мога ли да повярвам?

Зъба се приземи първи и сякаш изчезна. Едва на около пет метра от скалата осъзнах, че се беше скрил в плитка ниша в скалния отвес. Отлично място за изчакване.

Един по един кацахме на терасата, като бързо се шмугвахме навътре, за да направим място за следващия. Бяхме заедно. Поне ние петимата бяхме невредими.

— Макс! — извика Ръч, спусна се към мен и ме прегърна.

Тънките й ръчички ме стиснаха силно, а аз отвърнах на прегръдката й и я почесах по крилете на мястото, където излизаха от раменете — обожаваше това.

— Толкова се притеснихме… Не знаех какво се е случило с теб. Нямахме представа как да постъпим. Зъба каза, че ще трябва да ядем плъхове, а аз…

— Добре, добре. Всичко е наред — прекъснах я.

Погледнах Зъба над рамото й и изрекох беззвучно: „Плъхове?“. По устните му пробяга усмивка, която се стопи след миг. Погледнах в големите кафяви очи на Ръч.

— Толкова се радвам, че сте живи и здрави — казах й и се обърнах към Газопровода и Иги: — А вие двамата какво правите тук? Защо не сте си вкъщи?

— Нямаше как — започна Газопровода убедено. — Заличителите превзеха цялата планина. Искаха да ни заловят. Досега щяхме да сме мърша.

— Кога се появиха? — попитах сразена. — Веднага щом тръгнахме?

— Не — отвърна Газопровода уклончиво и хвърли един бърз поглед към Иги, който безучастно тупаше тъмните си панталони от прашинките, които не виждаше.

— Какво? — попитах подозрително. — Кога ви подгониха?

— Ами, май… дали не беше, след като хамърът се разби на олиото? — попита Газопровода Иги предпазливо.

Опулих се. „Хамърът се разби на олиото“?

Иги почеса брада и се замисли.

— По-скоро беше след… бомбата — продължи по-малкото момче глухо, забило очи в земята.

— Да, по-скоро след бомбата — съгласи се Иги. — Това определено ги разяри.

— Бомба? — попитах невярващо. — Бомба? Взривили сте бомба? Нали така ще издадете на Заличителите местоположението си? Трябваше да се криете!

— Вече знаеха къде сме — обясни Газопровода. — Бяха ни видели всички и знаеха, че сме в района.

— Беше въпрос на време — потвърди Иги.

Не знаех какво да кажа. Ако трябва да съм честна, не се бях замислила за риска Заличителите да открият дома ни. Отворих уста, после я затворих онемяла. Може би след двайсетина години щях да се науча как да се оправям с момчетата. А може би не.

— Е, радвам се, че сте невредими — казах неубедително.

Зад мен Зъба се опита да потисне смеха си. Не му обърнах внимание.

— Правилно сте постъпили, като сте дошли тук. Добра идея. Браво.

Прегърнах Газопровода, а после и Иги — дадох си сметка, че беше почти десет сантиметра по-висок от мен. Отново прегърнах Ръч. Тя се вкопчи в мен, а аз я погалих по косата.

— Всичко е наред, миличка — уверих я.

Накрая тя ме пусна и протегнах ръце към Зъба. Той не си падаше особено по прегръдките — застана като каменна статуя и трябваше просто да го обхвана с ръце. Така и направих.

После свих лявата си ръка в юмрук и я вдигнах пред себе си. Останалите четирима на мига поставиха своите юмруци отгоре й. Потупахме ръцете си по два пъти, след което ги вдигнахме рязко нагоре.

— За Ейнджъл! — извиках аз, последвана от техните гласове.

— За Ейнджъл! За Ейнджъл!

Един по един скочихме от скалата, разтворихме криле и се насочихме към омразното ужасно Училище.