Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (112)

110

— Стои ти много яко — каза Ръч одобрително, когато се завъртях, за да й покажа гърба на новото си дънково яке. Разбира се, щеше да се наложи да направя дълги прорези за крилете, но иначе беше страхотно.

Извърнах очи към нея и се ухилих. Изобщо не приличаше на Ръч. Всеки път, щом я погледнех, направо се стрясках. Бяха изправили тъмнокестенявата й свръхкъдрава коса със сешоар и я бяха подстригали на етажи. След това я бяха изпъстрили с руси кичури. Разликата беше огромна — само за час от мърляво хлапе се беше превърнала в невисок модел. Досега не си бях давала сметка, че има заложбите да стане красавица, когато порасне. Ако пораснеше.

— Гледайте! — Газопровода беше избрал камуфлаж от горе до долу.

— На мен ми харесва — казах и вдигнах палец.

Бяхме посред пълното си физическо преобразяване в подобния на хамбар магазин за дрехи втора употреба. Част от русата коса на Гази беше изсветлена до бяло и стърчеше на рогчета, намазана с гел. Връхчетата им бяха яркосини. Отстрани беше подстриган съвсем късо.

— Но трябваше да позволиш да ми напишат „Чупката“ отзад на главата — оплака се той.

— Не — отвърнах и му оправих яката.

— Ама на Иги му пробиха ухото!

— Nein^[1] — казах.

— Всички имат надписи — каза той, като изимитира идеално гласа на фризьора.

— Заб-ра-ви!

Той изсумтя с досада и отиде при Зъба. Неговата коса също беше подстригана късо, с изключение на един дълъг кичур пред очите му. Бяха я направили на кичури в различни тонове на кестенявото и в момента приличаше точно на оперението на мишеловите. Какво съвпадение. В магазина беше подменил облеклото си: обичайното черно беше станало леко различно черно.

— Виж колко е хубаво — рече Ейнджъл и вдигна дантелена пачка за балет.

Вече я бях облякла във фланелка и широки панталони с джобове отстрани. За горна дреха си беше избрала синьо ватирано яке.

— Хм — изсумтях при вида на дантелите.

— Много е хубава, Макс — примоли се тя. — Моля те?

Зачудих се дали мога да усетя, ако се опитва да ми внуши нещо с мисъл. Гледаше ме с широко отворени невинни очи.

— И на Селесте също й харесва — добави.

— Ейнджъл, въпросът е, че не съм сигурна колко практично е да носиш рокличка на балерина. Предвид, че през повечето време бягаме и се крием.

Тя измери пачката с поглед и вдигна вежди.

— Вярно.

— Готови ли сме? — попита Иги леко нетърпеливо. — Не че не обожавам да вися в магазини.

— Изглеждаш, все едно си бръкнал в контакта — обяви Газопровода.

Меднорусата коса на Иги беше направена на рогчета като тази на Гази, но с черни връхчета.

— Вярно ли? — попита той. — Страхотно!

Беше си пробил ухото, преди да забележа. Златната халкичка бе единственото, което трябваше да платя.

Стана късен следобед. Когато излязохме, се почувствах щастлива и свободна, въпреки че за момента бяхме отложили издирването на Института. Бях готова да се обзаложа, че дори и Джеб нямаше да ме разпознае — фризьорката беше хванала дългата ми плитка и просто я беше отрязала. Сега косата ми бе на пухкави етажи. Нямаше да влиза в очите ми по време на полет. Нито в устата ми, докато бягам от някого.

Не само това, а я бяха нашарили с дебели розови кичури и въпреки протестите ми бяха наблегнали на грима. Изглеждах напълно променена, на около двайсетгодишна възраст. Ръстът от метър и седемдесет помагаше.

— Ей там има малък парк — посочи Зъба.

Кимнах. Беше по-тъмно от улицата, а и имаше достатъчно място, за да излетим. Пет минути по-късно се носехме над града, далеч от светлините, шума и динамиката му. С радост разперих криле и ги размахах силно. В небето се чувствах далеч по-бърза, уверена и спокойна, отколкото на земята.

Просто за удоволствие полетях в широки, извиващи се дъги. Пълнех гърди с въздух и се любувах на новата лекота на косата си. Фризьорката беше казала, че ще бъде „като развяна от вятъра“.

Де да знаеше колко права беше.