Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (42)

40

Нито веднъж през протяжните четиринайсет години на живота си не се бях чувствала и една идея нормална — освен в деня, който прекарах с Ела и с майка й доктор Мартинес.

Първо, започнахме с истинска закуска заедно на кухненската маса. В чинии, с вилици, ножове и салфетки. А не, да речем, наденичка, набучена на вилица за барбекю, обгорена до черно на огъня и изядена направо от вилицата. Или мюсли без мляко. Или фъстъчено масло направо от ножа. Или боб направо от консервата.

После трябваше да изпратим Ела на училище. Притеснявах се за онези идиоти от предишния ден, но тя каза, че учителката й знаела как да сложи учениците на мястото им, а шофьорът на училищния автобус също умеел да го прави. Истински училищен автобус! Като по филмите.

И така, останахме двете с доктор Мартинес.

— Е, Макс… — започна тя, докато изпразваше съдомиялната. Стегнах се. — Искаш ли да поговорим за… нещо?

Погледнах я. Благото й лице имаше тен, а в очите й се четеше топлота и разбиране. Но знаех, че започна ли да говоря, няма да мога да спра. Щях да се пречупя и да избухна в сълзи. И да полудея. И щях да престана да бъда Макс, нямаше да мога да изпълнявам задълженията си, да се грижа за останалите, да бъда момичето водач. Да спася Ейнджъл. Ако вече не беше прекалено късно.

— Всъщност не — отговорих.

Тя кимна и взе да подрежда чистите чинии. Замечтах се как с Ела и с майка й оставаме приятелки дълго след като напусна дома им и се върна в своя. Можеше да им идвам на гости… Да, и да ходим на пикник, да си разменяме коледни картички… Това ме убеди окончателно: започвах да губя досег с действителността. Трябваше да се махна оттук.

Доктор Мартинес прибра чистите чинии и нареди мръсните в съдомиялната.

— Имаш ли фамилно име?

Замислих се. Предвид, че нямах „официална“ самоличност, тази информация не би могла да й свърши никаква работа. Разтрих слепоочията си — от закуската насам се опитваше да ме покоси главоболие.

— Да — казах най-сетне и повдигнах рамене. — Сама си го измислих.

На единайсетия си рожден ден (също на дата, избрана от мен самата), бях попитала Джеб за фамилното си име. Вероятно се надявах да ми каже: „Името ти е Бачълдър, като моето“. Но не го беше направил. Беше казал само: „Защо не си избереш едно сама“.

Помислих доста — за това, че мога да летя, за това коя бях всъщност.

— Фамилното ми име е Райд — казах на майката на Ела. — Като Сали Райд, космонавтката. Максимум Райд.

Тя кимна.

— Хубаво име. Има ли и други като теб? — попита.

Стиснах устни и отместих поглед. Главата ми пулсираше. Исках да й кажа — това беше плашещото. Нещо отвътре ме подтикваше да изпея всичко. Но не можех. Не и след годините убеждаване от страна на Джеб, че не мога да имам доверие на никого, никога.

— Имаш ли нужда от помощ?

Отново я погледнах в очите.

— Макс… Тези криле… Можеш ли всъщност да летиш?

— Ами да. — Собственият ми отговор ме озадачи. Запознайте се с Макс Стоманената уста. О, трудно ще накарате мен да проговоря. Ама че съм! Сигурно беше заради мекото легло и домашната храна.

— Наистина? Можеш да летиш? — Изглеждаше удивена, притеснена и като че ли малко ми завиждаше.

Кимнах.

— Имам… тънки кости — заговорих и се проклех. Млъквай, Макс! — Тънки и леки. Имам и допълнителни мускули. Дробовете ми са по-големи. Сърцето също. И работи по-добре. Но имам нужда от много храна. Не е лесно.

Внезапно млъкнах, а бузите ми почервеняха от яд. Това, драги мои, беше най-дългото излияние, което си бях позволявала пред някого извън ятото. Но поне като е гарга, да е рошава! Направо да бях поръчала самолет с транспарант с огромни букви: „Аз съм уродлив мутант!“.

— Как се получи? — попита майката на Ела загрижено.

Очите ми се затвориха от само себе си. Ако бях сама, щях да запуша уши с ръце и да се свия на малка топчица на пода. Откъслечни образи, спомени за страх, болка — всички те забушуваха в главата ми. Мислите, че животът на нормалния тийнейджър с обичайните му терзания е труден? Опитайте с ДНК, която не само ви е чужда, а дори не е от бозайник.

— Не си спомням — казах.

Лъжа.