Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (66)

64

Интересно, че когато си изправен пред неизбежна смърт, приоритетите ти изведнъж се променят.

Да вземем за пример настоящия момент. Имах избор — или да се предам и да ги оставя да избият всички ни, или да дам всичко от себе си в битката.

Избрах второто — просто съм си такава.

В краткия миг, в който трябваше да реша каква форма да дам на своята „битка до смърт“, някаква сянка закри слънцето.

— Обувките ти удобни ли са за бягане, прасенце? — попита Ари, промуши косматите си пръсти през решетката и ги размърда. — Готова ли си за една тренировка? По бягане? А после за обяд? Ти си обядът!

Ухилих се зловещо, след което се наведох и захапах пръстите на Ари. Той пое рязко въздух и нададе ужасяващ вик от болка. Събрах всички сили и стиснах зъби още по-здраво. Усетих как кожата му се разкъсва и устата ми се изпълни с ужасния вкус на кръвта му. И знаете ли какво? Изобщо не ми пукаше. Гледката на ранения Ари си струваше.

След катастрофата при всяко стискане на челюстите изпитвах страшна болка, но този път я пренебрегнах и съсредоточих целия си гняв в ранената си челюст. Ари тръскаше клетката и блъскаше по нея със свободната си ръка, от което главата ми се мяташе като топка на ластик.

Аз обаче стисках, а в ума ми се гонеха питбулски мисли.

Белите престилки започнаха да ми викат нещо. Ари продължаваше да пищи и взе бясно да рита клетката. Без предупреждение отворих уста и пуснах. При следващия му ритник клетката ми се претърколи.

Спря върху тавана си, точно до вратата на клетката на Ейнджъл. Бях по-умна от средностатистическа мечка и ми бяха нужни само няколко секунди, за да й вдигна резето.

— Бягай! — наредих. — Бягай! Без да спориш!

Тя отвори вратата и се измъкна точно когато Ари се стовари върху моята клетка, обзет от зверска ярост. Опитах се да запазя самообладание, но той я блъскаше неудържимо и ревеше от болка. Клетката се изтъркаля на тревата и за част от секундата зърнах небето. По него бързо се носеха тъмни буреносни облаци. След това отново се преобърнах. Чувствах се като пране в сушилня.

Ари ревеше от бяс, наричаше ме как ли не и тръскаше окървавените си пръсти. Няколко капки кръв ме опръскаха през решетките.

Аз обаче се усмихвах. Първата ми искрена усмивка от дни насам.

Бях видяла от какво се състояха облаците.

От мишелови — начело с Иги и Газопровода, от кого другиго? Идваха в Училището, за да ни спасят.