Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (72)

70

— Какво искаш да кажеш, миличка? — попитах внимателно. Какво, по дяволите, пък е това сега?

Ейнджъл замачка подгъва на ризата си с пръсти, като избягваше погледа ми. Прогоних мислите от главата си, за да не долови тревогата ми.

— Чух някои неща — отговори почти шепнешком.

Придърпах я по-близо. Когато Заличителите я отвлякоха, се бях почувствала сякаш ми бяха отрязали ръката. След като си я върнахме, отново бях цяла.

— Неща, които някой е казал или си е помислил? — попитах.

— Помислил — отвърна тя.

Изглеждаше страшно изтощена. Дали пък да не отложим разговора за утре?

— Не. Искам да ти кажа сега — каза тя.

Очевидно беше прочела и моите мисли.

— Просто чух разни работи. Не успях да разбера всичко — някои части липсваха. А и мислите идваха от няколко човека.

— И от Джеб? — попитах, а гърлото ми се сви.

Ейнджъл ме погледна.

— Не. От него не успях да доловя абсолютно нищо. Нищо. Все едно беше мъртъв. — След кратка пауза продължи: — Докато правеха безбройните си тестове, мислеха за мен и за ятото, чудеха се къде сте и дали ще се опитате да ме освободите.

— Е, отговорихме им — казах аз гордо.

— Да — съгласи се тя. — Все едно. Разбрах, че държат информацията за нас някъде другаде. Информация за живота ни.

Умът ми зажужа.

— Моля? — възкликнах. — Например колко ще живеем? Или откъде са взели нашата ДНК?

Исках ли всъщност да науча продължителността на живота си? Не бях сигурна.

Ейнджъл кимна.

— Хайде, казвай! — Иги явно се беше събудил, беше чул разговора ни и сега настояваше с типичната си тактичност.

Пронизах го с поглед — което, разбира се, беше безсмислено. Останалите също се разбудиха.

— Имаме досиета — каза Ейнджъл. — Един вид базовите досиета. Намират се в Ню Йорк, на място, наречено Института.

— Института? — озадачих се аз. — В град Ню Йорк или в щата Ню Йорк?

— Не знам — рече Ейнджъл. — Мисля, че се казваше Институтът. Институтът на живота или нещо подобно.

Зъба се беше втренчил в мен, застинал напрегнато на място. Осъзнах, че вече е взел решението да идем да проверим за какво говори Ейнджъл, затова кимнах отсечено.

— Има и още — каза Ейнджъл. Тънкият й глас потрепери и тя захлупи лице на рамото ми. — Нали все говорим за родителите си и се чудим дали наистина сме направени в епруветки?

Кимнах.

— Моето име го имаше в старите записки на Джеб — прекъсна я Ръч. — Кълна се.

— Знаем, Ръч — казах аз. — Нека изслушаме Ейнджъл.

— Ръч е права — изтърси Ейнджъл. — Имали сме истински родители. Не сме правени в епруветки. Родили сме се като истински деца. От истински човешки майки.