Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (92)

90

Ние, бедните, ощетени, жалки крилати мутантчета, никога не бяхме влизали в магазин за играчки, а „АФО Шмит“ беше мястото, на което децата се питаха дали не са умрели и не са се озовали в рая. Вътре, точно до входната врата, имаше двуетажен часовник, покрит с движещи се фигури. Песента It’s a Small World^[1] гърмеше, но реших, че целта е да заглуши глъчката.

Нямах понятие защо бяхме тук. Надеждата, че подобна лудория можеше по някакъв начин да ни доближи до Института, беше доста смела, но все пак взех лидерското решение да проверим какво ще стане.

Редица плюшени животни в реални размери, оглавявани от внушителен жираф, сочеха пътя към отдела с плюшени играчки, който беше колкото цялата ни стара къща.

Газопровода и Ейнджъл бяха зяпнали — опулили очи и отворили усти, те поглъщаха изобилието от неописуеми играчки, което надхвърляше въображението ни.

— Иги — възкликна Газопровода, — има цяла стая с Лего и Бионикъл.

— Върви с тях — казах на Зъба. — Но не ме изпускай от поглед, става ли?

Той кимна и последва момчетата в стаята на Лего, а аз продължих след Ейнджъл и Ръч, които вземаха животно след животно.

— Майчице мила! — възкликна Ръч и прегърна малък плюшен тигър. — О, Макс, не е ли прекрасен? О-о, казва се Самсон.

Примирено се съгласих, че тигърът действително беше прекрасен, но продължавах да се оглеждам или за Заличители, или за някаква следа, към която да ме насочи моя Глас.

Ейнджъл ме подръпна за ръкава:

— Макс?

Обърнах се. Държеше малко плюшено мече. Беше облечено като ангелче, с бяла рокля и малки крилца на гърба. Над главата му се мъдреше малко ореолче от позлатена тел.

Ейнджъл ме гледаше с умолителни очи. Погледнах етикета. Удоволствието да притежаваме малкото плюшено мече щеше да ни струва само четиридесет и девет долара.

— Много съжалявам, Ейнджъл — казах и клекнах пред нея. — Но мечето струва четиридесет и девет долара. Парите ни са на свършване — нямам и толкова. Наистина съжалявам, много бих искала да ти го купя. Знам, че е ангелче като теб самата.

Погалих я по главата и й върнах мечето.

— Ама аз го искам — тросна ми се тя, което изобщо не беше в стила й.

— Казах не. Това е положението, миличка.

Отдалечих се на няколко крачки, без да изпускам момичетата от поглед, за да погледна една витрина на мистична тематика. Пред нея имаше кристални топки — човек трябваше да ги разтръска, след което в едно прозорче се изписваше отговор. Раздрусах една топка. „Много вероятно“, беше резултатът. За съжаление, бях забравила да задам въпрос.

Имаше и някаква игра на име „Ка-бала!“ за цигански гадания, както и една класика — дъска за разговор с духове. Пъхнах ръце в джобове с въздишка и огледах магазина. Дали пък да не останехме да спим тук тази вечер?

С крайчеца на окото си забелязах някакво раздвижване и напрегнах орловото си зрение. Беше онази джаджа на дъската за духове, която предполагаемият „дух“ движеше по дъската и посочваше определена буква — макар че за всички беше ясно, че всъщност я движат децата.

В момента джаджата се движеше, без никой да я докосва.

Огледах се — наоколо нямаше никого. Ейнджъл беше на повече от пет метра и не гледаше в нея, а все още стискаше плюшеното мече. Прокарах ръка над дъската. Нямаше корда. Стрелката беше посочила буквите Щ и Е.

Ще.

Взех дъската и я вдигнах, за да проверя дали отдолу няма магнит. Стрелката посочи поред С, П, А, отново С, застина над И-то и продължи към Ш.

Спасиш.

Пуснах я, сякаш беше нажежена до червено.

Малкият черен триъгълник бавно се задвижи отново към буквата С. Вдигнах вежди. Посочи В, а аз стиснах зъби. На буквата Е бях готова да запратя дъската през магазина. Мрачно я изчаках да довърши. Т. А. После М, А, К, С.

Ще спасиш света, Макс.