Джеймс Патерсън
Ангелският експеримент (58)

56

— Искам моята стая да ухае така.

Иги вдъхна дълбоко аромата на печени на жар кюфтета и горещи пържени картофи, който се носеше наоколо.

— Определено ще е по-добре от сега — съгласих се аз и се зачетох в менюто на стената.

Имах чувството, че стомахът ми се опитва да се самоизяде. Треперех от напрежението и адреналина и ми се струваше, че ще се разпадна по шевовете.

В закусвалнята беше доста оживено и страшно шумно. Винаги се притеснявахме в близост до нормални хора. Застанахме в редица с надеждата да не се набиваме на очи. Доколкото виждах, наоколо нямаше Заличители.

Да, но Заличителите изглеждаха съвсем обикновени — преди да започне преобразяването и да се опитат да отхапят главата ти.

— Вече не ям месо — обяви Ръч.

Изгледах я с недоумение, затова тя обясни:

— Откакто видях как мишеловите се справят със зайците, змиите и птиците, просто не мога.

Зъба застана на касата и поръча три двойни чийзбургера, шоколадов шейк, кафе, три порции пържени картофи и три ябълкови пая.

— Това за няколко души ли е? — попита жената на касата.

— Да, госпожо — отвърна Зъба невинно.

Да — за него и за останалите, които живеят в ума му — помислих си. Обърнах се към Ръч.

— Разбирам — започнах, като бръкнах дълбоко в извора на водаческото си търпение, — но все пак се нуждаеш от протеини.

Иги поръча същото като Зъба. Платих за него, Зъба го изчака да получи поръчката си и дискретно го отведе до най-уединеното сепаре.

— Така, да видим — казах аз и пристъпих напред. — За мен два сандвича с пържено пиле, два двойни чийзбургера, четири порции пържени картофи, шест ябълкови пая, два ванилови шейка, един ягодов и три тройни чийзбургера, но ако може без кюфтето, моля?

— Искате само хляб и сирене? Без месо?

— Да, много ще съм благодарна — погледнах Ръч и тя кимна.

Бях на ръба да припадна от глад и мирисът на храна направо ме подлудяваше. Зад мен Газопровода пристъпваше от крак на крак с нетърпеливо изражение. Мина цяла вечност, докато получим трите си претрупани подноса. Платихме и отидохме да седнем при Зъба и Иги в дъното.

Огледах мястото. Имаше усмихнати семейства, дечица, които надуваха хартиените опаковки на сламките, жени, които си приказваха оживено, тийнейджъри… Седнах внимателно. Ръч се настани до мен, а Газопровода седна до нея.

Опасна ли съм? Силна? Хладнокръвна? Определено.

Но заскимтях ли от неудържимо удоволствие, когато впих зъби в сандвича с пържено пиле? И още как.

Ръч нагъваше питки със сирене, Зъба вече беше на втория бургер, Иги едва смогваше да си поеме дъх с всичката храна в устата си, а Газопровода се тъпчеше с цели шепи картофи. Вероятно изглеждахме като прегладнели сирачета. Хей! Та ние бяхме прегладнели сирачета! Няколко минути единственото, което се чуваше, беше ужасяващото ни мляскане. Внезапно си спомних колко възпитано се хранехме с Ела и с майка й — ползвахме салфетки, държахме се мило, разговаряхме за интересни и забавни неща.

Страхотно. Сега обаче едва сдъвкала храната, бързах да преглътна.

Не знам кога точно започна, но постепенно осъзнах, че мускулите на врата ми се стягат. Обърнах се към Зъба, а той ми хвърли поглед странично, като не спря да хапва картофи. Знаех какво тачи този поглед.

Съвсем лежерно се огледах отново. Семействата около нас си бяха тръгнали. Закусвалнята изглеждаше, сякаш отпред внезапно е спрял цял автобус с огладнели манекени. Заобикаляха ни отвсякъде, маса след маса.

Красавци с гъсти коси, големи, хубави очи и ангелски гласове.

По дяволите. Стомахът ми се сви и натежа като топка олово.